ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (304.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (304.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   03.01.2002. КАТАСТРОФАТА (2)

  На 24 декември – Бъдни вечер, половин час преди полунощ фолксвагенът с Re. и хер Шперплатов катастрофирал на кръстовище покрай жилището му. Както завивал наляво, Шперплатов засякъл отдясно кола, в която били неколцина здрави мъжаги.

  – Дясната предна врата хлътна и се оказах в скута му, ботушите – пълни с парченца стъкло и се бях вцепенила. Той отиде да се разбере с онези мъже. Представяш ли си, дал им двеста и четирийсет лева, всичките пари, които в онзи момент имал у себе си! А на онази кола й нямаше нищо. Жигула беше. Точно жигула ни удари, това никак не е случайно. Да, точно жигула! – Тъй представя нещата нейното съзнание. – Как можа да им дадеш толкова пари? – укорила го, а Шперплатов отвърнал: "Бях в шок. Повече да имах, и повече бих им дал." – Вината си беше негова – коментира Re. – Засякохме им пътя и сега парченца стъкло в ботушите все ми късат чорапогащниците. Ама и той се притесни: "Сега твоите родители няма да ми имат доверие, когато тръгваш с мен".

  21-годишната ми жигула става част от всички враждебно настроени таралясници от същия модел, които заплашват всяко щастливо препускащо нощем из пловдивските булеварди "фауве", както назова колата на хер Шперплатов. Чудно е съзнанието на момичетата, понеже допреди месец жълтата ми жигула й беше на сърце като емблема на възможността да се срещаме през последните десет години, и у Re. е причината да не се разделям от старата жигула, да се заема с изнурителни финансово съсипващи ме ремонти. Предвид новите обстоятелства обаче, оттук-нататък, всяка баба жигула автоматично ще й напомня за неприятното сбогуване със старата, отминала любов.

  Тази динамика в смяната на опорните точки, на стереотипа при жената въобще няма общо с познатия ни мъжки подход към нещата. Ако не е тип Казанова или развейпрах, мисля си, мъжът дълго кърви с отминалата го любовна страст; в този смисъл жената е по-адаптивна по природа към промените, които идат с новата й любовна авантюра. Не обвинявам; само отбелязвам факти, които ми дават храна за размишления. Лесно ти е да обичаш човек, който те прави щастлива; в това обичане няма нищо интересно; такива са – предполагам, 95 на сто от връзките между човеците, понеже се основават на всякакъв вид взаимна изгода. А не съм попадал досега на жена, която да ме обича заради самата Любов: сякаш всички тези момичета са се стремили да изчоплят някое зрънце материална придобивка. Нужен съм им бил, за да се оглеждат в моите очи, да откриват колко са красиви, нежни, обаятелни, добрички. Дали това женско кокетство не иде от вродения у тях очарователен егоизъм.

  "Мечтая да печелиш добре и аз да ти харча парите. Искам къща в Хаджиево заради мен да построиш, в моя чест" бе рефрен от последните месеци на любовта у Re. към мен. Звучало ми е прекрасно, звучало ми е като призив към любов, но тъй ли е било? Подобни желания изричат вероятно милиони самоуверени кокетки по света. Значи, тя вижда мъжа до себе си като Герой, Закрилник, Строител и Личен ковчежник за бижута и финансови средства; и "това е толкоз просто и логично, какво тук значи някаква си личност"*, нали! В замяна тя му предлага себе си, по-точно казано, предлага му добре гледано, отлично тренирано за любовните му ласки тяло, докато душата й е като слаб актьор на театрална сцена: очарователният образ няма нищо общо с деловия, трезво изчисляващ активите и пасивите си като дебел бакалин нощем типично женски разум.

  Като съм се учудвал защо от Сократ до Ницше и Киркегор философите определяли женската любов и привързаност в покрайнините на жизнената си цел, не мисля, че са прави. Този тип пренебрежение май не отчита, че в идеалния случай мъжът и жената в любовта (не в онова, което медиите се представят за любов!) са най-завършеното и неразделно цяло, което е великолепието на човешкия ни вид на планетата. Истинска любов е да обичаш, дори когато обичаният от теб жестоко те наранява. В известното стихотворение на Хайне славеят се стреми към розовия храст и розата, в която вече се е влюбил, и заради бодлите й, от които кърви влюбеното му сърце. Грешат, които натоварват любовното чувство с материални облаги. Всичко материално е тленно и преходно, саморазрушава се в естествения ход на живота. Да би постигнал плътски омъжената Лаура, Петрарка, мисля си, би престанал да драще любовните си сонети – овещественото престава да изкушава и да вълнува; да имаш не означава да бъдеш; постигнатият блян вече не е цел, престава да е цел и се преобразява в нещо друго.

  Затова ключово в сборника "Кардиф" направих едноименното стихотворение**; но хората днес зле четат поезия, а не съм авторитетно име в тази област, окупирана от снобите, че някой по-внимателно да чете текстовете ми. От което естествено нищо не губя, но пък печеля поводи за присмех и поводи за лично удовлетворение. Какво да сторя, като светът е навикнал духовните послания да очаква все откъм някоя високо разположена ясно видима камбанария, от звезди и облаци, не от простосмъртието и сивата глина на делничното в нашия живот? Но не съм аз този, който би отварял със скрупульозна настойчивост очите на възгордели се абсолютни слепци в изкуството.

  Тази сутрин на три пъти досега телефонът ми продължително звъни; предполагам кому толкова съм изтрябвал, но време е да сложим точка на комедията. Отсъствието или мълчанието в такива ситуации казва много повече от низ напоителни обяснения. Това момиче ми е необходимо от разстояние. "Отдалечен, ще бъдеш близо" – твърди близкият на сърцето мой духовен брат Михаил Берберов от Стара Загора. Желаеш ли да бъдеш чут, да те разберат, налага ти се да замълчиш... понякога задълго, понякога до края на живота си, без някой да ти дава гаранции, че ще бъдеш чут и разбран твоят мълчалив вик. То не значи, че си прекъснал връзката с твоето момиче /твоето момче; а значи само, че си пренесъл обвързаността ви в по-съкровена сфера на съзнанието, където всеки е сам със своята съвест, с Бога, когото носим у себе си по рождение. Та
така, откак баща ми дърводелецът почина, почувствах гласа му да ми гърми в ушите.

  Фанатизъм ли е било да искам повече вярност, отколкото клетото момиче би могло да понесе? Не, не смятам, че е фанатизъм. Фанатизмът в жалките си превъплъщения не може да се отърве от първичния си белег: ужаса и омразата, че Онези режат глави и убиват с камъни влюбеното момиче. В духовната сфера място за компромиси няма: излъгалият веднъж губи право да претендира за стойност, независимо покайва ли се; с него оттук-нататък имаш да играеш най-различни игрички, но нищо сериозно. И след покаянието – ако изобщо стигне дотам, си остава дамгосан, жертва на собствената си природа. Съжалявам, такава е истината. От друга страна, ап. Павел не би бил може би най-продуктивният сред учениците на Иисус, да не бе имал зад гърба си онзи период, когато е преследвал християните, известен с прозвището Савел Разбойника.

  Не съм склонен да съдя. Не съм безгрешен, но бих препоръчал – да избягваме онзи, когото сме разочаровали, да се държим по-далеч от напомняне. Хиляди възможности са пред всекиго от нас да захванем от друго място, и никога не със същия, а с другиго наново да градим своя светъл, илюзорен, лъжлив, разбира се! – но винаги нов образ. Убийте съвестта, убийте детето, божественото в себе си удушете, пожелаете ли силно да се изживявате като безгрешни и праведници! Харесва ми Притчата за блудния син, който се покаял и баща му го приел отново до себе си, но да не забравяме – притчата не се нарича Притча за опростения грешник, а именно Притча за блудния син. И този блуден син ще си остане такъв до свършека на света.

  Християнската философия ни съветва да прощаваме, още повече: да обичаме онзи, които ни наранява, да ги обичаме дори повече от себе си, но съветът е отправен към нас, които живеем в тленността, не в духа. Големият проблем всъщност: грешейки, да се стараем по-малко разочарования да сеем у близки на сърцето ни хора. Възможна ли е любов подир предателство? А защо не! Но то е вече друг вид любов, бих рекъл: то вече е Любов като не материална, а духовна субстанция. Затова, като зная, че съм простосмъртен и доста грешен, ще се оглеждам за друго момиче, което бих могъл да обичам плътски. Срещна ли такава, която да ме заблуди в достатъчна степен, че не е грешница, отново май ще приема играта, която събира мъжете и жените в едно цяло.

  Странно ли е, че за изключителни откровения в творчеството си големите личности са и големи самотници? Вярата е океан от светлина, усещане за мощ, която приютява. Материално тя е невидима за сетивата и ума; постига се интуитивно: откриваш у себе си светлина, озаряваща вътрешните ти пространства от преживяно. Пред лъчението на Вярата всички сме деца в седмата си година. Вярата облагородява, приобщавайки мизерното човешко съществование към нравственото величие на Космоса. Започваш да разбираш себе си като брънка от човешкия род, начевайки от Адам и Ева. Колкото по-смирен, толкова по-богат с избора на възможности за духовен растеж. Отказвайки се от своето, придобиваш общочовешкото. Надеждата е залог за утрешния ден. Дори на смъртния си одър, човек се надява, надзърта в пространствата отвъд собствената си кончина. Надеждата е тясно свързана с конкретна задача в предстоящото. Винаги е активно начало за мечтите. Без вяра може да се живее; без надежда останал, човекът е мъртъв духом, колкото и продължителен да е физическият му път през годините.

  Надеждата приобщава към земята, към работата ни, към нашите близки и приятели. Ако вярата е хармония от звездите над нас, надеждата ухае на човешка близост. Най-лъчезарна обаче е Любовта, може би понеже е в пряк досег с усета ни за божествена хармония, за съзвучие с някого другиго, защо не: с огромни множества от природата наоколо. Обладаният от любов страда и е ревнив, докато не изкачи първите си седем стъпала на "своето" и не помаха за сбогом към егоизма си. Нищо не е в състояние да ти отнеме любовта, освен ти самият. Предадеш ли любовта, тя те изоставя; затова не предателствай спрямо нея и тя ще е у теб, каквито и разочарования да те споходят!

  Re. ми звъни вече трети път (веднъж по телефона, два пъти по джиесема), затова й пратих следното: "Жив съм и те обичам, не се притеснявай за мен, коте. Налага ми се да остана известно време насаме със себе си". В десет и нещо изпратила съобщение: "Искаш ли да се видим на кафе към 14 часа?" И пропуснах възможността да се видя с нея, вперил зъркели в часовника както котарак в мишле, докато не отмина и часът на срещата. После опитах да спя. В седемнайсет джиесемът ми пак зазвъня. Отвърнах с двукратно късо позвъняване.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 oct. 2020

Илюстрация: актрисата Моника Белучи (1964)

___
* Пасаж от "Предсмъртно" на Н. Вапцаров (1909-1942), стихотворение, писано часове преди екзекуцията. 

** Ключова тук е фразата "О, нека не узная никога Кардиф!" Постигната докрай, мечтата се обезсмисля, престава да е мечта. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (303.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (303.)

  Такива като мен са доверчиви и мъкнат делничния си ярем, но аз те виждам трижди по-красива до смърт да се сражаваш зарад мен.

   01.01.2002. КАТАСТРОФАТА (1)

  Въртях се цял ден покрай този бележник и нищо не записах. И ето сега – след десет часа вечерта имам най-сетне възможността за човек с въображение да режисирам по-нататъшния развой на ситуацията с Re. Всъщност, от самото начало, за мен това е 16 октомври вечерта, когато научих за изневярата й, се държа в моя си стил: независим, уж неособено интересуващ се, а е точно обратното, този случай за мен е шансът да си изпробвам и аз, от своя страна, оръжията. Момичето само се постави в ролята на вещ за купуване; колкото и красива да е една личност, щом си определя цената, това вече окончателно обезсмисля всичко; в сферата на любовта, където опират до самолюбие и достойнство нещата, не съм склонен на покупко-продажби от какъвто и да е вид. Но какво да я правя; като всяка жена, и тя се е изкушила да се подреди, като се остави да бъде завоювана от най-удобния според представите й мъж измежду онези, които й се мотаят пред очите. Леле, какви сметки, каква припряност да не изпусне "щастието"!

  Любопитно ми е до каква степен интелигентно момиче на трийсет и четири може да се вживее в ролята на стока, залагайки душата си, макар в случая не точно това да ме предизвиква най-силно. Предизвикателствата идат основно откъм онзи човек. За моя начин на преценяване няма по-лош подход от този да тръгнеш да пазаруваш любов с демонстрации на всеотдайност, с неотклонно преследване. Ама че глупак! Залогът му е да спечели. Вглъбена в себе си от два месеца, Re. сякаш престана да е онова, което бе и дотогава съм ценил и обичал. Няма прошка за предателя, докато сам не се покае. Разкаяние ли е моята цел? Защото освен предателството – може би поради наивност, или нещо доста по-сериозно пред Бог, който за мен е съвестта у всеки от нас, отдавна съзирам и лицемерие, както в отношението ми към религиозните ритуали: постенето по четирийсет и пет дни, вярата в Христос, която никак не се съгласува с извличането на материални изгоди, уповавайки се на тази видима, външна за света манипулация.

  Пак я обичам, но не по същия начин, както преди нейната авантюра, подплатена уж с най-добри намерения да се пожертва заради децата си. Ако действително вярваш в християнския бог, не разбирам какви извънредни обстоятелства биха те извадили от равновесие, та да залитнеш встрани от смирението и съвестта. Дотук с нищо не съм й попречил да си осъществи намерението; помагах й дори, колкото можах, да прилепне по-плътно към самоуверения кандидат-жених многознайко – отстраних се отвсякъде, където успяваше да си вре носа; отстраних се, да се усети господар на положението. Интелигентната Re. почти ме разконспирираше на моменти, озадачена: как така, защо не се боря, защо дори не проявявам желание да видя съперника.

  Желая да осъществят плановете си: тя – нейната цел да осигури за децата си уют и дом, какъвто фактически досега им е липсвал с физически отсъстващия й досегашен съгруг, многознайкото – своя . Оттам-нататък ще е моето удовлетворение. Горчивият ми досегашен опит с интелигентни млади жени ми говори, че нищо не съм загубил от достойнството си, дотук поне не съм извършил груба грешка, за която да съжалявам. И тъй обичам тази жена, но не бих я желал за съпруга, както не съм си го пожелавал и досега. Като се отдалечава от мен обаче, тя се отдалечава и от себе си.

   02.01.2002.

  Щастлив ли е бил някога Иисус, какво пишат евангелистите? Да проверя! Струва ми се, не е бил щастлив в ни един миг от земния Си живот. Бил е пратен тук, за да страда и чрез страданието Си да ни извиси до духовността. Тогава защо сам се уподобява на Любовта? Нали Любов е тържество на хармонията, щастието да си такъв, какъвто си!

  Всяко малко момиченце – откакто се усети нещо по-отделно от родители, баби, лели и прочие близки, бленува приказка, чийто финал е Щастливото омъжване за Принц. И по-късно някогашните принцески си съсипват живота, обричайки се на някой мухльо, вземайки го в първоначалната еуфория на любовната си страст за Онзи приказен син на крал и кралица от вълшебните детски историйки, с които някога били приспивани.

  Какво е това! Възможна ли е любов без крилатия усет за пространства и свободата да летиш? За мен животът като че свърши на 17 октомври 2001 г.; остава ми спокойно да дочакам физическата си смърт. Понякога, и все по-често напоследък, си мисля, че жените никак не ме вълнуват. То не е разочарование, а печално откритие за истината, че на момичето си трябва да му съчувстваш, макар и когато го въздигаш за кралица.

  "Мили Ж., Честита Нова година! Желая много здраве! Нека се сбъдне поне една твоя мечта! Re." Послание по джиесемчето около десет и двайсет тази сутрин, докато пиех кафе с компания в кафенето покрай училището. "Много здраве" ми звучи като "Върви си със здраве", а "Нека се сбъдне поне една твоя мечта" – лъх от удовлетворението, че се отървала от безподобен мечтател и летящ из облаците глупак, като моя милост.
Подир час и половина отговорът ми гласеше: "Здраве и да си много-много щастлива през Новата 2002 г. ти желая, коте!" Изобщо, в иронията и двамата сме на висота.

  От връзката ми с нея нищо повече не мога да очаквам освен горчив привкус, че съм затворил последната страница от книгата на щастие и любовни изкушения. Заплашен съм от участта да се превърна в оптимиста досадник. Разочарованията ме връхлитат едно през друго. Чувствам се ненужен, и това е най-отвратителното, което можеше да ме сполети. Отрезвявам; започвам да откривам само сполучливи хора около себе си, което ме кара да се намразя, че съм се появил в този свят точно такъв, какъвто съм. Нарядко телефонът звъни, но не изпитвам желание да говоря с когото и да е точно в този отрязък от живота. Нямам какво да кажа, не ме вълнува и онова, което някой би пожелал да сподели и да ми се оплаче. Че кой съм? Да не съм арменският поп! Писна ми да съм Стена на плача, спасителен пояс за давещ се, ехо от възторг за щастливци.

  Енергията ми се обръща срещу мен. Изчезна ли от шарениите, от суетите на живота, ще ме споменават вероятно като тип, пописвал нещо си за свое удовлетворение, ама къде беше, кога изчезна? Всичко, всичко за късо време изгуби стойност. Тази яснота ме довършва. Без илюзиите си съм риба на сухо. Предпочитам да спя, да спя, още да спя. В сънищата се усещам щастлив. Хубаво ми е, като се върна обратно в спомените от ранните детски години, където ми беше така уютно с майка и татко и където всичко си беше на мястото... Нищо, че ме биеха, биеха ме така жестоко, че чак се нараняваха един друг, само да ме ударят по-болезнено, докато свил се от зор в ъгъла под тезгяха на моя баща мебелист, жалех онези двама да не се наранят. Ала патината на годините обгръща дори и това във вълшебно сияние, в розова мъглица, където всичко е точно тъй, както би трябвало да бъде, защото в основата му все пак е, и си остава Любовта.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 29 oct. 2020