Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 30 май 2018 г.

Ars Poetica – ЗА КОГО ВИЕ ВЪЛЧИЦАТА

ЗА КОГО ВИЕ ВЪЛЧИЦАТА*

Вълчицата в гората за кого вие?
Кого огласят вълчите нощи?
Това как ще узнаете вие,
ако чужди в гората сте още?

За кого плете шал твоята мила,
която не срещна, ала тя пак те мисли?
Животът губи първичната си сила,
щом нямаш какво да поискаш.

Нищо не искаш? Защо си тогава
тъжен, когато не чуваш, не чуваш!
Няма по-нежно от вълчица в душата,
щом по шала, плетен от нея, жадуваш.
 


Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 26 noe. 2011 – edited 30 maj 2018
–––
* Вж. http://megavselena.bg/vyltsite-viyat-ot-lyubov-kym-syseda/

вторник, 29 май 2018 г.

Ars Poetica – КОМПЛИЦИРАНА СИТУАЦИЯ

КОМПЛИЦИРАНА СИТУАЦИЯ

В охлузената стая с поглед замечтан 
навън занича Нели и с червило 
по листа дращи: "Мили мой, не знам
ще дойдеш ли, сърцето ми се свило".

Подобно орна нива – черната дъска,
глаголите оттам ме гледат строго,
заобикаля тебеширената им река
с ритник избита дупка
и не мога

да чуя вече тихия си глас,
но гърбом към девойчето усещам,
по-важна от граматиката този час
е нейната ужасно важна среща.

Шестица или двойка – притеснен,
на принца вън жребецът рий с копита 
и нежната принцеса срещу мен 
в урока ми тревогата си вплита.

Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 1 dec. 2007 – edited 30 maj 2018

Ars Poetica – ДЖЕНИ

Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, 
Джени вир-водица стана в цъфналата ръж.
Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж –
бърза мокра до колене в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой в цъфналата ръж
и целуне този някой някого веднъж ,
то нима ще знае всякой де, кога веднъж
някого целувал някой в цъфналата ръж!*
  

ДЖЕНИ 

Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе, 
ала проснали се неми, локви езерно лъщят, 
събота е, сутрин рано – люшка се пране голямо, 
кораб сякаш е разпънал своите платна за път. 

Край контейнера с боклука двама просяка се сбиха 
за остатък от мастика и комат мухлясал хляб, 
ругатни, псувни се чуха, мярна се дори мотика 
и накрая тук яви се полицейски смел отряд. 

И дъждовно, и мъгливо като във квартално кино 
със завесите кирливи и кресла с оръфан плюш, 
от балкончетата криви екшън гледаме на живо  
как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай газката с буркана, мигащ в синичко, застана 
командирът полицейски – строен, горд и звездочел, 
той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, 
плю в калта и сам нагази, спусна се като орел. 

Знойната вдовица Кера с кокали и лук замери 
джипката, с ченгета пълна, и изкряска с весел глас: 
– Капитане, капитане! Оле-мале, що ще стане, 
ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!
Господ гледаше отгоре, облаците с крак разпори – 
тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд, 
завоня екарисажно, ала туй хич не е важно; 
важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 27 noe. 2011 – edited 29 maj 2018
–––
Робърт Бърнс (1759-1796).

Story – ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО

Ръкопис, който няма да види бял свят*


ПРИ РОДНИНИТЕ НА СЕЛО

   Няколко пъти в годината мама се сеща, че е момиче от село. Случва й се обикновено, когато закъсаме за ядене. Грабваме раници, щайги, торби, чанти, всякакви съдове и кашони и се мятаме в автобуса за Пльоковица.

   Пролет. Пеперудките на молеца танцуват на рояци над цъфналите храсти. Зимата бе дълга и мразовита; последната бучица свинска мас излапахме с последните две шепи боб. Значи, време е да поемем към прованса. Полуглухата Ламберия може да послужи като музеен експонат на прачовека, понеже е с мустаци. Видя ни, и тутакси залости курника. Знае слабостта ми към високите скорости, та крие дядовия велосипед, случайно да не го подкарам, но ще яхна това колело, каквото и да става.

   След "Ох-ах!" и "Ле-ле, мама, колко си отслабнала!" – майка и дъщеря се заеха да оскубят шестте тъкмо заклани от Тотю кокошки. Опърлиха ги, изчистиха ги, запалиха пещта да ги опекат задушени в лук и доматен сос. По това време Гица се изтяга в брезентовия хамак под крушата, оплаква се на висок глас колко й е зле, изстисква си пъпките, оформя с пинсетка веждите, ноктите си изпили и лакира в кърваво алено, примижава срещу слънцето, чеше се. Лицето й придобило вид на месечината над Странджа. Мързи я, та пъпките си пощи полегнала, пъшка през минута, да я чуят:

   – Туй нашто живот ли е! То не е живот! – И се унася, чак примлясква.

   Тотю отпухтя при овчарите да изкрънка няколко едри буци меко като тесто, но ароматно козе сирене. Исках с него да ида, но ме отпрати като същински маршал Толбухин. Неудобно му е да го слушам как се прави на селянин със селяните. Инак ах колко се гордее, че и прадядо му е в града раждан! Все това натяква на мама, кога спорят кой е по-прост; огладнее ли обаче, като жребец раванлия препуска към селянията.

   За мен село ще рече суджучета, луканчица, кокоши кълки, пуйка с ориз, пържен свински дроб, лакомства от брашънце, яйчица и орехови ядки; ще рече ароматни сосове, компот от вишни и афъзки, медец пчелен и боров, осем вида туршии, салати, чубрица, кантарион, мащерка и сред билките една, дето казва всичко дотук изброено само с две думи – бабина душица. Ами мухабетите до късно вечерта край огнището зиме или задевките под благоухаещата акация лете...!

   Небето над сиромашка Пльоковица е копринено синьо, въздухът – свеж, слънцето и месечината с надвисналите гроздове трепкащи звезди повече ми радват душицата отколкото светлинните реклами на града.

   Старата Ламберия да ти извърти козунак три педи висок, мек и дъхав, пък се и точи на конци! А баклавата! А тиквеникът! А свинските пържолки, ох! А зрелият боб, дето ти се топи в устата като масълце, особено когато е варен с кисело зеле! Ех, а онези ситни сърмички с ориз, омешан с късчета месце. Царица е баба, когато готви чорбица с ориз: чорбица подлучена и киселка, с билки и мерудия или от коприва, спанак, лапад, или върхът! – от дреболиите на пуйка със скилидки чесън и подправки, които само тя си знае! Поема мога да напиша за умението й да меси, точи, вари и пече.

   Гледай-гледай как се отплеснах! Пладне е. Юлия се мотае из градината, пасе магданоз, та няма кой да върви подире ми. Всеки с нещо се заел… И се вмъквам като лисица в курника. Отгръщам старите черги, под които е велосипедът на дядо Нейчо. Избутах го навън този ценен виненочервен велосипед и оттам "Хей, поле широко! Хей, Балкан ти роден наш!" – както се пее в песента.


   Криво-ляво поемам по нанадолнището. Ама нали не съм яздил колело, та от седлото ха, в треволяка и угарта. Най-сетне кацам криво-ляво върху рамката като бръмбар на трънка и все по-бързо и по-бързо... братлета-а-а, летя-я-я-я… Няма ли кой да ме забележи-и-и-и…? Няма ли кой да ме спре!

   Апетитът идвал с яденето, главоболията – с мерака. Спуснах се на два пъти по меко заоблената полегата ливада. Ама па малко ми се видя, та се изкатерих до билото на Върла могила; хвърлих се оттам с главата напред по стръмното като състезател в алпийските спортове, като красив синеок Йохансон-Мохансон.

   Не щеш ли, как съм се засилил срещу вятъра с издула се откъм гърба риза, изпречи ми се съборетина от кал, слама и говежди фъшкии, а вътре (после разбрах) лежало болно теленце. Набрал съм втора космическа скорост. Кефът си е кеф, лошото е, че от един миг насетне и най-храбрия космонавт го хваща шубе. Моментът, кога с изненада откриваш внезапния мразовит страх у себе си, е начало на всяка катастрофа. Та съвет от мен: усетиш ли притеснение, удряй спирачка. Не успееш ли овреме да спреш, изгубен си.

   И съм изгубил равновесие. Моят кон-вихрогон, ме хвърли от седлото и продължи надолу по урвата. Усещам, вече не летя, ами излитам. Чудесно усещане! Безтегловността усетих и космичната самота. После нещо ме завъртя като центрофуга, плесна ме о земята, майко, черната като мръсен парцал, като мокра дрипа.

   Пипнешком пробвам да узная:

   – цял ли съм, не съм ли на парчета кокали и месо;
   – мозъкът ми с мен ли е, на място ли си е;
   – червата ми не са ли се оплели в храсталака и по камънаците;
   – кръв от дълбока някоя юнашка рана дали буйно не шурти;
   – ръце, крак, зъби, челюсти, уши, нос, гърло при мен ли са си.

   Късмет, че съм се понесъл като Икар с два метра дървена ограда към копата сено и вече без крилата на Икар (без оградата, значи) съм влетял при телето. Освести ме мучене...

   Куцук-куцук, заднишком дотътрих дядовия велосипед до Змийски геран. Каплата – на осем, кормилото – на две, не са за гледане. Лашнах тленните останки на колелото в кладенеца, треснаха се те дваж-триж о камъните и цопнаха на дъното на кладенеца. Да можеше дядо ми Нейчо от пльоковското гробище да ме зърне, нямаше да му стане драго. Като вакъл овен се перчел някога Нейчо, че е стопанин, а ей го на! – внукът му като столипиновски крадлив манго се тули по драките, занича пътник не го ли е видял случайно какви ги върши.

   – Па много ви й кротку днес детиту, бе Тотко-о! Ванчо, що ти й терсене, чоджум? – чуди се баба ми Ламберия, турила ръце под престилката.

   – Пак някоя беля! – измуча тате с чук в ръка и пирони в устата, без и да ме поглежда. Ковеше пейка току сред цветната леха.

   – Какво пак е направил, тате? – чувам четиригодишната Юлия.

   – Нищо ми няма, Юлийо. Престани!

   – И ризата му разпрана! – Ето я и мама, запретнала ръкави до лактите, челото й чак обрашнено.

   И тогава, в онзи космически ден и час проеча прозявката на Гица. Тази гръмка въздишка от Гициното гърло май ме спаси. То не беше звук като от прозявка. То бе тръбен зов на индийски боен слон.

   – А-а-ах, туй нашто живот ли е? – пита слонът. И сам си отговаря: – Не! Не е то живот. Никакъв живот туй нашто не е.

   Лежи си Гица върху хамака, опнала се по гръб, мига-мига като мишка в трици. Хем сладичко се усмихва. Над нея като бяло булчино венче се вие роякът на вълнения молец. Пустата Гица! Настрада се в Пльоковица. Тате озадачен, но мълчалив, хвърля й мрачни погледи, муси й се, ама зъб не обелва. Остави ги мама двамата – брат й сестра, помежду да се разберат.

   Както винаги, докато Многострадална Геновева мързелува, толкова я мързи, че чак я боли, чак пъшка от скука, брат й все ще си намери работа било при животните, било по двора. Не е той научен да скучае и да тъне в леност. Да седи и да върти палците е наказание за него. В много редките случаи, когато няма какво да подхване, става безпомощен и не на място. Харен е, кога работи, вдаден в практична някоя, макар наивна, негова си идея да подрежда света и да мечтае.

   Следва

 Пловдив  европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 29 maj 2018

–––
* Историйките на ученика Ламски, глава Х (1994-2004).

понеделник, 28 май 2018 г.

Ars Poetica – БАЛАДА ЗА ХЪЛМА И РЕКАТА

БАЛАДА ЗА ХЪЛМА И РЕКАТА*

 Аз горд съм, ти – свенлива,
аз каменист, а ти пенлива,
в мълчание живея сам,
а покрай теб е шум голям,
животни, птици, насекоми.

Но моят връх небето гони,
почитат ме и отстрани
ме сочат с пръст, но погледни,
отбягват ме така далече,
че от самотност стена вечер.

По песъчливия ти бряг
цъфтят кокичета и мак,
макар че в ниското си ти,
а моят връх висок блести.

Ти ромолиш, а аз – в сълзи,
единствен лишеят пълзи,
без милост слънце ме жари
и моята снага гори;
а щом завие вълчи вятър,
под лед се криеш, аз оставам.

Защо все бързаш! Накъде?
Кого бленуваш нощ и ден?
Не знаеш нито миг покой
ни в зимен студ, ни в летен зной.

От камък цял, стоя вкопан
в земята черна – тъжен, ням.

Пловдив – европейска културна столица 2019  

Plovdiv, maj 1977 – edited 28 maj 2018
___
*Тази пролет Купидон е въоръжен и опасен (вж. илюстрацията).

събота, 26 май 2018 г.

Публицистика – FREE EUROPE (3.)

FREE EUROPE (3.)
      
    17.11.1998  г.

    Двучасов разговор в софийското им студио на водещия Иво Инджев с "хипара", както сам се представи, Васко Кръпката... Няма да е пресилено да се каже, че в Българската секция на тази радиостанция работят част от най-обиграните български журналисти; каквито и кусури да им откривам, това са неслучайни хора. Снощният диалог между водещия Иво Инджев и рок-певец (рокаджия, както сам се нарече) на прохождащата демокрация у нас, мисля си, е сред най-доброто като начин да се внуши, че България не е същата, че под каквито и табели да се прикрива, Комунизмът няма как да възстанови позициите си

   Видях и себе си в артистичното нехайство, в непукизма на певеца на блусове и балади. Всъщност, нито е непукизъм, нито е нехайство, защото инак нямаше да ме боли толкова заради съсипията наоколо... Та Васко Кръпката разправи как по онова време движел старичкия си москвич като частно такси и надвечер на Десети ноември (1989) в колата му се качва подпийнала дама, чийто приятел бил служител в УБО*. УБО дотогава охраняваше висши партийни и държавни сановници, всяваше респект у простосмъртния. От младата дама Васко научава, че Живков е катурнат и пр. Не й взел пари за курса. Вечерта с момичето си отишъл при приятели и от радост се напили, извадил банджото, излезли навън, свирел, пеели, разхождали се по необикновено оживените в онази внезапна софийска нощ площади и булеварди, а шофьорите от задаващи се насреща им коли в знак на поздрав за празника присветкали с фарове насреща им.


  Сантиментален епизод. И си спомням нещо, кажи-речи, подобно. Като таксиметров шофьор, в жигулата ми от Централната пловдивска гара ме нае трийсетинагодишна интелигентна на вид хубавица. В приповдигнато настроение, точно кога минаваме през подлеза на Коматевския възел в посока булевард Южен, точно там, докато се промушвам сред три колони движещи се на фарове коли, рече как му увиснала челюстта на Тато, как сащисано гледал от трибуната. "Всичко записах на видео" – рече. Като слизаше, добави: събирали се група приятели да празнуват събитието, затова и се натоварила с трите торби ликьор, водка, уиски, бадеми, фъстъци, кутии шоколадови бонбони, и разбира се, с видео-касетата. Ще въртят записа, ще го повтарят, ще се порадват на ошашавения Живков. Това бяха думите й: "Тази вечер ще празнуваме".

   Други аналогии... Васко Кръпката се завтекъл да се запише за член на Екогласност. Аз пък се завтекох за учредяването на първата след Десети ноември Демократическа партия (автентичната). Малко по-късно управата на формираната т.нар. софийска демократическа партия чрез фалшив протокол иззе правото за регистрация под същото име, обяви се за пръв приемник на традиционната, просъществувала за кратко подир 9.ІХ.1944 г. Демократическа партия. Същото се случи и с автентичния първи Съюз на демократичните сили (СДС), чийто учредители спешно бяха отстранени чрез подправен протокол. Тъй се пръкна Жельовото СДС, тъй се появи на бял свят и Демократическата партия на доносника от Държавна сигурност Борис Кюркчиев, същия Кюркчиев, който уреди Стефан Савов за лидер, госсин Савов, когото заради уменията му във вътрешнопартийните игри сред някогашните три формации на някогашната Демократическа партия от 1989-90 г. в представите ми е родна версия на мафиота Дон Корлеоне.


   Спомням си как от любопитство се завтекох към първата официална сбирка за учредяване на първата Демократическа партия у нас в салона на пловдивското Кино Балкан. Помня къде си паркирах жигулата, пълната с възбуден народ зала помня, помня и колко празнично се вълнуваше киносалонът. 7 януари 1990... Хем ми е мило, хем ми се стяга сърцето, като откривам подир толкова години целенасочената съсипия на моето отечество.

  Къде са днес онези вътрешно осветени от празничност хора! Броени дни се чувствахме общество на равни и свободни граждани, изпълнени с мечти за бъдещето. Бяхме уж всинца ние там, в онази зала, и безкористни, и самопожертвувателни като влюбен наивник, нетърпеливи час по-скоро да изринем фанатичното партайско мъртвило на БКП.

  Пловдив разцъфтя в снежната зима. По булеварди и площади наизлезе народ; гази дълбоките преспи този народ, ръкува се, прегръща се с познати и непознати, пожелава наляво и надясно здраве и късмет, зъзне по митингите и импровизираните агитки, уверен в своята значимост.

 
  България на унижените и оскърбените от Татовизма излезе по улиците и площадите; шега ли е? Очите гледат бистро, някакви сенки – познавам неколцина "от голямото добрутро", виждам да се мотаят помръкнали, да се присламчват, свалили от лице тенекиената маска на партайци; за пръв път тогава видях мнозина редови членове на БКП с човешкото им лице –не нагли и самоуверени в поза на праведници. Гушат се отстрани, гузни или иронични, но притеснени. Доскоро дума не можеш да вземеш от тях, самодоволни и надменни до вчера, а се смалиха, станаха за една нощ безобидни палета. Най-наперените изчезнаха, скриха се по вилите си и дворците си. Докато навъсени партайци говорят през зъби: "Почакайте, хей, вие там, глупците! Комунизмът не може ей тъй да си отиде, за една нощ и хоп, събуждаш се демократ! Туй сега е прочистване на редичките! Милион членове на БКП да не би да се изпарят? Ние пак сме тук!*** Ще ви позволи Партията да си поиграете на власт, пък когато реши, пак ще вземе властта. Тази власт с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем".


   Тогава бардът от затъналия в боклук бедняшки полуселски квартал Подуяне с онези смърдящи, затънали в прахоляка улички на ужасяваща беднотия край старото игрище Герена, с плешивите плъхове в коритото на канала мазна помия, с ровещите из купчините смет и сгур от печките кокошки, песове-помияри, прасета... Живях известно време с тази София на крайните квартали и донякъде я опознах; нищо, че по националното Радио София до спукване въртяха шлагера "София, ах, фупафа София". София, фупафа София, лигаво мяукаше мексиканска банда мустакати музиканти, някакви "Лос мучачос". Поживях в Герена, като първокурсник на квартира (ул. "Георги Гачев" № 20) у загражданили се шопи през зимата на 1968 г.

   Васко Кръпката пръв изкрещя: Комунизмът си отива! От май 1990, та до януари 1991 г. дращех статии за победилата демокрация в чистак новичък вестник с красното заглавие "Демократическо знаме". Наивници ли сме били? Но това е животът ни. Каквито и да сме били – добри, лоши, наивници или тарикати, кариеристи, комунисти и в червата или демократи по душевен строй, нафукани мекерета на властта или съвсем обезличени, мачкани от партийците грандомани хорица – всички ние, живите днес, сме брънка от общо сто и шейсетте милиона българи, населявали сърцето на Балканите вече няколко хилядолетия. Затова си дължим един другиму човещина. Ама то не е мрънкане, а единствен начин да се не изтребим, да не хукнем през глава по света, начин да се не затрием като нация.

   Когото и да съдя, да го съдя като човек от нацията! Има такава притча в Библията, за блудния син. Страданието има свойство да пречиства, да обединява разпиления народ пред вихрите на връхлитащия, насочван от администрацията Отвъд океана хаос. Да отнемеш на фанатизма и яростта нравственото основание, хич не е елементарна работа, както им се струва на мнозина припрени, и затова склонни бързо да се отчаят сънародници. Едва прохождащи в Българската история млади отродници, но и отрепки с академична титла от годините на соца вече се пробват да ни пренапишат трагичното Минало по поръчка отвън; и това, питам, случайно ли е? Няма кой да опази България, ако се разпилеем по света, ако сами духом се предадем!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 27 maj 2018

Илюстрации:
– Емил Джасим, лъже-историкът на фондацията "Америка за България".
– Стефан Савов (1924-2000) – Дон Корлеоне родна версия на мафиота.
–  Доносникът на Държавна сигурност Борис Кюркчиев (1908-2002)**.
– Пловдив, 11 юни 1990 г., агитка за бъдещите депутати и управници.
– Васко Кръпката (1959)
____
* Управление за безопасност и охрана на партийния и държавния елит (УБО).
** 
Борис Кюркчиев, http://www.omda.bg/page.php?IDMenu=368&IDArticle=1402 &; ;http://forum.all.bg/showthreaded.php/Cat/0/Number/2841836/page//vc/1
*** Девиз на пребоядисаните комунисти в партийния вестник на БСП „Дума” с главен редактор дисидентстващия Стефан Продев (1927-2001), в чийто вътрешни противоречия надникнах чрез поредицата "Фронтмен на партийната агитация". Вж. 1. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/01/blog-post_29.html; 2. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/2.html; 3. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/3.html; 4. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/4.html; 5. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/5.html; 6. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/6.html.