Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 18 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (15.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (15.)


 Понякога, когато гледам звездите,
си мисля: българинът всъщност
е някой много голям,
много доверчив,
много тих,
много добър. 

  24.05.1999.

  Дъждовно. Сиво. Спокойно. Митологизирах го този мой баща; противопоставям простосърдечната му кротост, умението да живее, избикаляйки вълчите глутници от самовлюбени и грандомани, забравили, че както е писано в Стария завет, с пот на лице ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото си пръст и в пръст ще се върнеш. Защо първородният Каин убил брат си? Нима сега всички сме Каиново семе! Или така им е удобно на древните мъдреци, сътворили библейската космогония, че явно гузният лесно се управлява! Да ходим наведени, макар за греха на някого, преди нас минал през света; той си отишъл, но грехът му крещи за възмездие и над твоята глава, че си му син, внук или близък по род.

  Е, не се вслушвам докрай в стила на баща ми, не избикалям глутницата; встрани съм от глутницата, но – за разлика от него внимателно опитвам да разбера какъв е този странен начин превъзходен човешки материал да бъде съсипан от просташка самовлюбеност. "Кога те укоряват, мразят или изричат неприятни думи – настоява римският стоик, роденият в 121 г. от Хр. Марк Аврелий иди при душите им, вътре влез и погледни какви са. Ще се увериш, че не трябва да се притесняваш, задето смятат еди-какво си за теб. Напротив, трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа." И в следващо разсъждение: "Едни и същи са циклите на вселената. Или всеобщият разум има инициатива за всичко и ако е тъй, приеми произтичащата от него инициатива. И след първоначалната му инициатива останалото е дошло като последствие. Изобщо, ако имаме бог, всичко е наред. Ако има само случайност, недей и ти да постъпваш случайно"*. За човеколюбието ми е думата: и злобен човек да ръси гадости насреща ми, длъжен ли съм да го обичам?

  Но аз не съм Марк Аврелий, а обикновен пловдивчанин и син на простосмъртни, внук на простосмъртни, правнук и праправнук на простосмъртни българи, та даже перущенският ми род е почти до крак изклан и прапрадядо ми Ангел, като кмет на Калугерово по турско, е клан по ислямския ритуал: със сатър насред селището. В рода си може да имаме храбри хора, но богопомазани не знам да сме имали. Лесно му било на римския император да бъде великодушен. И понеже съм син на обикновен дърводелец – човек като известния Йосиф, – та затова и изглежда съм почти хипнотизиран от онази красива сцена, когато Иисус прогонил всички продавачи и менячи (банкери) от храма, катурил масите на менячите и гълъбопродавците, и казва им, писано е: домът Ми дом за молитва ще се нарече, а вие го направихте разбойнишки вертеп.** Ето ги! Те са в храма, шетат като плъхове из светилищата на нравствеността. Звучните им гласове се носят над Отечеството от амвона на националните и регионалните медии. Самоуверената им осанка говори повече и от устата им. Каква вакханалия на наглостта, какъв разврат! А ние?! Ние "не бива да постъпваме случайно".

  "Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето" твърди поляк-антифашист*** в един от любимите ми негови афоризми. Тези не са ми врагове. За да са ми врагове, би трябвало да виждам у тях известна нравствена стойност. С жабите не се воюва! Но ето че и аз започнах да говоря с апломб, а това е лошо, та спирам дотук по тази щекотлива тема от днешния ден.

  Зачетох се в Хашековия "Швейк" да си оправя настроението. И ето ги там значи, школника Марек и свръзката Швейк. Какъв тандем, а! Накъдето и очи да обърнат двамата арестанти – кръшкачи от касапницата на фронта, каквото и от страшната военна месомелачка на Австро-Унгария да попадне в обсега им, превръщат го на дреб и перушина. Друг е начинът на чеха Ярослав Хашек (1883-1923) да изпедепца фарисея смешен, но и жалък в напомпаното му самочувствие, и то е по-жизнелюбиво от библейския образ на Иисус с бича. По-интересно е, разбира се. Древните елини неслучайно комедията наричат "божествен дар", ценят я като съвършения венец на литературните жанрове. Когато обаче пристъпваме в сферата на нравствените резолюции, единствено подходящ си остава строгият тон. Смях и хумор са добри като средство, като инструмент за очовечаване. В Библията не срещам и сянка от хумор, ирония дори не срещам; нима това е случайно! Строга любов царува сред изсечените сякаш в гранит ЗАКОНИ НА СЪВЕСТТА.

  Като технология на стремежа към власт, фанатикът по рефлекс и по стил в най-категорична форма окупира правото да говори, да тръби от името на унижените и оскърбените. Злополучният Максим Горки например (1868-1936). Като си свърши задачата, която партията му определила, същата партия го извади от шахматното поле. Негови хора го отровиха, щом приключи слугинската работа и стана досаден за "правилните, праведните", фанатиците! – досадно честен, доколкото можел да проумее какво всъщност представлява държавата на "строящия се социализъм". Това присвоено право, разбира се, не може да се елиминира по друг начин, освен като отстраняваме от себе си представата, че сме единствените посветени. Дълъг ще да е този процес. Призовавам спомена за един мълчаливец, един Авел – моя баща: вдигам го от пръстта и – както Христос със силен глас е извикал: "Лазаре, излез вън!" – така и аз: възкресявам този малък човек в неговата мила човешка слабост и уязвимост срещу настървените "праведници".

  Обществена тайна е, Великото народно събрание от 1990 г., което написа новата Конституция на Република България, беше съставено от четиристотин народни представители, триста от които бяха бивши или действителни членове на БКП. А останалите стотина?! Ако не са били мекерета, свои хора на бившите управници, останалите стотина са опиянени наивници. Присъствието им не е решаващо, а е колкото за цвят, колкото да легитимират изкачващите се към върховете разпилели се из новооглашените партии емисари на "истини от последна инстанция", най-често доскорошни комсомолски функционери от втората и от третата редичка в партийната номенклатура на БКП, възпитаници на идеологическите висши школи в СССР или в Тодор-Живкова България. Именно тези бяха (пък и сега са! – добавям, преписвайки текста тази нощ, в буквалния и в преносния смисъл на 14 септември 2006 г.) кресльовците, лъже-антикомунисти от първите месеци и години на СДС. Вгледате ли се в стила им, ще откриете, че те говорят, както ни говореха отвисоко, размахвайки назидателно пръст, някога партийните секретари на БКП.

  Твой празник е днес, мили татко! Празник на светите братя равноапостоли пред Българската култура св.св. Кирил и Методий. Аполитичен си бил. Вятър! Само че как да ти отнемат думата, като в мълчанието ти е твоята присъда на обикновения българин над разни шарени-марени току-що вдигнали задник от масата, дето пак са вечеряли с техния измислен господ.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 dec. 2019

Илюстрации:
- С баща ми дърводелеца край Китен, 1961 г. (горе);
- Метафоричен облик на днешна Р.България (долу).
___
* Марк Аврелий, "Към себе си", . бълг. изд. 1986, с. 105.
**
От Матея, гл. 21.
*** Станислав Йежи Лец (1909-1966), "Невчесани мисли", бълг. изд. 1968 г., с. 14. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (14.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (14.)


 Понякога, когато гледам звездите,
си мисля: българинът всъщност
е някой много голям,
много доверчив,
много тих,
много добър. 

  14.10.2000.

  Твърде оскъдно е, което знам за Зигмунд Фройд (1856-1939). Което напипвам в сферата на подсъзнателното, дотук са основно мои лични наблюдения и изводи, резултат на донякъде любителски, донякъде професионални занимания основно с литература и публицистика. Но още в началните, въвеждащи абзаци от статията за Фройд*, откривам повод да си мисля за информацията, т.е. за Истината или онова божествено около разумния ни, логически устроен свят, от което всеки би могъл да изтегля познание, вплитайки го в някакви форми на личен опит. В бележка към сборника "Кардиф" на предпоследната страница съм отбелязал: "Отсъствието на разума и логиката, на целенасочения подход е нишката, свързваща помежду им тук изложените работи. В древните времена на поезията се е гледало като на вид магьоснически заклинания". Аналогична е репликата на Зигмунд Фройд, коригирал оратора, възхваляващ го в чест на 70-годишнината му: "Преди мен първо поетите и философите откриха несъзнаваното. Това, което открих, е научният метод, чрез който несъзнаваното може да бъде изследвано".

  Защо надушвам плесен, сякаш навлизам в старо тресавище? Любопитството не се ли заиграва лекомислен и палаво с Нещо, криещо огромна разрушителна мощ! Не е ли То част от опасните, болезнените истини за човечеството, заключени зад седем печата, споменати в Йоановия Апокалипсис (Откровение)?


  15.10.2000. 

  Българската земя, населявана от хора с манталитет, обичаи, традиции, минало, реч българска, все ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива. Село Пейково, нейде в Странджанския край, си построило параклис и понеже по онова време – преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, пък било и в пределите на Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи владишко облекло, един от своите ячки овчари, турили му вместо калимявка бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл, наметнали го с дебел козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912 г., на християнския празник Малката Богородица, с хора, песни и веселие параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога.

  Каква е тази сила? Има ли власт, подлост и мизерия да я спре!

  Когато по Тодор-Живково време християнските манастири, черкви, параклиси в областта били изоставени, разграбени, съсипани от нехайство или поради страх от някой начетен партиен доносник, единствено това местенце продължавало да мъжди – грижели се за него неколцина от рода на същия онзи техен полуезически-полурелигиозен владика. Сънувала жена от селището извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. А пък кобилката се преобразила в момиченце, то рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. (доплаква ми се, като преписвам на компютъра тази част от текста
**). Та там сторили градежа, който в съня на едного от тях подсказан.

  Какъв комплекс избиват квакащите днес по стъгдите на държавата! Какъв е този жабешки концерт от насилващи се да се докажат – от политици до мастити автори и изобщо престижно титулувани анализатори на българщината?
Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се и налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла; и като че ли винаги е била такава, а Българското пак оцелява, дами и господа, независимо колко нищи духом са политиците и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни. Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, пък тя – дете момиче, то пък се оказало Малката Богородичка. От какви ли дебри на подсъзнателното се явяват тези образи в сънищата посред най-жестоките изпитания? Ровне ли човек, все ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни български и тракийски надълбоко е, жизнен е и от осем хилядолетия не е пресъхвал, говори, настоява, стига да има кой да чуе, кой да се вслуша в посланията, просмукващи се от Космоса над главите ни към нас, живите днес в този райски кът родна земя.


  17.10.2000. 

  "Любов въпреки всичко" от Явор Яворин – избрано, както чета върху корицата между две графики: мъж и профил на млада жена. Вчера в кафененцето почти си изпросих това книжле от човека, който на титулната страница ми написа: "На Г.Б. с приятелски чувства! Автора". Подаряването на собствения сборник лирика, още повече, книга, издадена на свои разноски в тези прекрасни години, е ритуал, нещо по-особено като жест. Такъв род жестове сродяват пишещия с неговите читатели. Личният ми проблем в случая е как да поднеса възраженията си заради "стихове", които нямат нищо общо с поетическото изкуство. Та ето значи, да уважа пишещия заради хубавото намерение изобщо да сътвори образи на любовта, но и да му дам повод да се взре в книгата си през моите пристрастни, и разбира се, претенциозни схващания за литература и литературни ценности. Отбелязвам си зрънца поезия, които ми се нравят заради съчетанието между образ и философска находка:

     Обичана жена да те пороби. (стр. 4).

     Не искам той да е затворник.
     Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).

     Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).

     Замина си, и Пловдив опустя
*** (стр. 18).

     Не може никой никого да съди,
     щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).

     Един божествен малък карнавал,
     по който още споменът гори (стр. 22).

     Една жена като самотна чапла.
     С примамващ тен и подивяла плът (стр. 29).

     Катунът на моите чувства (стр. 36).

     Любов назаем няма (стр. 51).

     ...богат на обич и на болка,
     на блатен присмех (стр. 53).

  Останалото е удобно и лесно за отричане; не ми се и говори за него. И не поради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към онзи тип диалози, където изкуството се обсъжда добронамерено, с великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света, раздвоен между собственото си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие гръмогласно високомерие. Обсадени сме от кич, представящ се за изкуство. Ако преди безпомощността успешно се маскираше зад т.нар. партийност, сръчно римуване и ритмуване, звънки строфи, громящи еснафа или дявол знае още кого, днес неспособността за творчество вече се поднася като нов стил, разчупващ гадните окови на правила и мерки, осветени от зараждането на цивилизацията. Някогашните шумни поети избледняха, състариха се, спихнаха се, престанаха да се правят на чудаци в името на Партията. Някогашните любимци от Театъра на суетата! Чувам чат-пат гласовете им, уморени, отчаяни, най-сетне по човешки естествени. Стари мяхове с изветряло вино! Одрямаха се, та вече я няма онази ведра, пищна партийна поезия с обилна драперия от метафори, ами чета за България и българите все неща като "Упокой, Господи, душата на Трендю, хубав чиляк беше, ама и той си отиде" в трийсет печатни реда нонпарей за вестника.

  А другите прославени къде са? Че те са тук, и какво правим ние! Бързаме да ги изкушим пак да облекат театралните доспехи на рицарството. А не е ли по-добре да ги приемем каквито са, без предвземките им в красна поза навръх Балкана със сабя в ръка и уцелен с куршум баш между двете очи
в челото с венец на славата. Жива карикатура, да речем, някой Калин Терзийски!

  28.10.2000. 

  Искали да ме видят; и по каква причина? Да придобиели визуална представа за автора на тези опуси. Пука ми, разбира се. Ой, как гали тщеславието едно таквози искане! Е, бива, кажете им, че много съм зает и ужасно ангажиран, че по-изискано звучи, непрекъснато пътувам извън България, макар да не съм си напускал дома поне от двадесет и три години насам – от 50-годишнината си, която отпразнувах в компанията на Re. и семейство приятели с чаша евтина бира и тарелка цаца край Созопол. Кажете им, ако продължат да настояват, че имам козя брада, щръкнали уши, крив нос, силно окосмен съм, воня на пор, имам копита вместо нозе и съм с рога под шапката широкопола****.

  В моя случай начинът, по който им изглеждам, само пречи, разваля илюзията на онова, което публиката би желала да види. Ударете я с юмрук между веждите тази публика, и вместо да ви се ядоса, ще процвили от радост. Голямата манипулация  или очароването не е в скрупульозното натрупване на детайли от "истина", ами в ироничното, подхвърлено нехайно уж. Човече, за тях ти си Иисус: защо са ти два тона паламуд, когато по-сити ще са, ако ги нахраниш само с тарелка цаца!

  Кагот – от фр.: лицемерен набожник, и Die schoene Seele – от нем.: красива душа. Задължително ли е поетът да е съчетание от Тартюф и Вечната амбър?

  Доста му се подразних на дон Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя И. Паси в книгата си. А оказа се, Унамуно (баск по кръв, испанец по самочувствие), писал нещо, което съм подредил със свои думи някъде из есетата от поредицата "Въведение", в частта, онасловена "Младите хищници". Ето го това общо!

 
Да – пише М. де Унамуно, – аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език и дори по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моя религия, а небето, в което искам да вярвам, е една божествена и вечна Испания, моят бог е испанският Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и на испански е изрекъл: "Да бъде светлина!" И словото му бе испанско...***** И все пак, комплекс за малоценност у Мигел! Мечтаел да испанизира Европа, т.е. да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та пак си помислих за изреченото по-горе: толкова жестоко е поломяван българският корен, че поне не ни се налага да се фукаме пред света... Величието ни е в унижението, на което сме подложени. Държавата ни България е  отвратителна, подла – но българското пак оцелява, даже става по-жилаво, колкото по-нищи духом са управниците и политиците тук.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 dec. 2019

Илюстрации:
- С баща ми дърводелеца в дворчето на къщата им (горе);
- Типичният български политик, в днешна България (долу).
___
* И. Паси, "Философията на живота", с. 217-260.
** Епизодът с освещаването е от есе във в. Арт-клуб от дек. 2000 г.
*** Напомни ми пасаж на Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940): "Когато излезе от гарата, Ню Йорк му се видя странно пуст" от сб. "Диамант колкото хотел "Риц", бълг. изд. 1991 г.
**** Фраза от едноименното ключово стихотворение в сб. "Кардиф".
***** И. Паси, цит. съч., с. 313. Бел.м., tisss.