ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (913.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (913.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947) 

    09 mar. 1992

ВИКТОР ЗНАЧИ ПОБЕДИТЕЛ*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

  Вече се бяхме отказали от запорожеца. Обсъждаме как Тотю да си върне парите от онзи човек, когато звънецът на входната врата пропя и две мощни туловища пъргаво нахлуха в антрето, заливайки ни с възторжено цвилене:

  – Ле-ле-е! Е-ех! И-их! Значи, лек автонобил. Е, браво, браво, туй да се чува. Порасна ви работата, бре-ей... Хм! Ама така се радваме за вас... У-уф, така ви се радваме!

  – Редно е да почерпите. Автонобил се не купува всеки ден, я! Нова ли е колата? Ами каква марка е?

  – Ейй, на туй му се вика ашколсун, надвили сте си на масрафа. Много се радваме на туй ваше щастие. Пък то наште мъжкари само карти им дай да пляскат, само табла им дай да тракат и да се оплакват. Туй се вика мъж, мари! Прибран чиляк. На, глей го как се е погрижил за своите. А наште михлюзи... Уф!!!

  – И каква е колата? Нещо специално ще да е, ах вие!

  – Ах, вие! – подемаха една от друга. – Ай, че потайни сте били! Ау, какви сте ни само скромни и пестеливи!

  – И никой не разбра, глей ги ти! Изведнъж хоп-па-лачко, ама че сюрприз, автонобил! Видиш ли, ма? А ний...

 От двете дебелани думица не успяваме да кажем: ахкат, охкат, уфкат, разтапят се от умиление; от приказките им чак ми се гади, но на Гица шоуто на мазнярките очевидно доставя върховна наслада. Наля им по коняче, цокнаха си те конячето; после, като ги оглеждаше снизходително изпод вежди, наша Гица тежко-тежко, цял Филип Боков, ги отведе до изхода:

  – Всеки сега може кола да купи, не е като преди. Какво беше то! Двайсе години трай, Гуджо. Внесеш парата, сетне чакаш ред да ти дойде... Само няма да се притеснявате! Кой по-рано, кой по-късно, всеки ще се уреди. Демокрация сме, ще се уредите и вий.

  Без да подозират, натрапничките обърнаха нещата в полза на заза и Тотю отбръмча да докара така неочаквано порасналия в очите на общественото мнение звяр. Колата се оказа тъмносиня бая очукана бракма с по една петолъчка на вратите. Досегашният й стопанин Лазар Кичуков в еуфорията, че най-сетне се куртулисал, сбира бюрото на районната партийна организация на БКП/БСП в Кичук-париж и някогашните ремсисти-трезвеници тъй се насвяткали, че видели сметката на Тотювата заплата, Лазар Кичука даже отворил нов борч. Желаехме или не, туй чудо на руския технически гений стана наше притежание, или както много скоро се оказа: станахме му заложници, мъченици и роби. Кога сутрин тате пали запорожеца, вдига се гюрултия, сякаш целият Десантен въртолетен полк към Втора българска армия се изнася на учебно занятие пред нашия жилищен блок.

  – Е-ей, мамка му! – коси се съседът Рангел Пършинга от първия етаж на съседния А вход. – Като го подгряваш на смукач, поне не му извъртай задника към нашта спалня, че ти го форсираш, кефиш се в тенекиената си которка с тез топовни изстрели, а ний с жената подрипваме като гърмяни диви зайци в постелята и сексът вече хич не спори.

  Докато чарковете в търбуха му се сработят, а маслото в двигателя му докато загрее, това чудо на техниката от епохата на Великия Сталин така гърми, трещи и пука, че да бе новото общинското гробище отсам, а не отвъд реката и покрай пътя за крадливото село Рогош**, умрелите поротно да са се вдигнали от гробовете си и да са се упътили към място злачно, тихо и спокойно, както се пее в старите градски любовни шлагери.

  И ето че един ден, и ний като бели хора, се отправихме на излет със зазката. Леля и мама се шегуват, докато на четири лапи допълзяха до задната седалка. Седнах между двете, а сестра ми Юлия цъфна, разбира се, до шофьора сред чанти, кошница с ядене и одеала, както и кашончето с котарака Мики. Под седалката й бяха бидонът за вода и дървена кутия, направо казано, сандък за инструменти и резервни части.

  – Без тия дреболии нийде да не мърдаш! – заклел го бившият собственик и партиен секретар Лазар Кичуков от Кичук-париж.

  Сандъкът лъщи от грес и отработена смазка, тежък е като чугунена печка "Балкан" и е пълен с какво ли не... За всеки случай – понеже нищо се не знае, вътре има клъбце с с канап, пирони и топче лозарска тел. Въжето за теглене е намотано върху двата рога на предната броня – дебело колкото врата ми, то би издърпало и параход на морския бряг. Онези, които до завчера ходеха повяхнали от завист, сега с разведрени лица ни наблюдават зорко как се щураме край заза, докато да се надиплим и успокоим вътре. Тенекиения мустанг кръстихме Виктор, което значи Победител – Виктор е символ на непобедимата Червена армия, на най-прогресивната мисъл и всичко умно, блестящо и славно, демек, комунистическо и съветско. Виктор е чешит по характер. В ясни дни пали леко, бързо и силно загрява, та за охлаждане в слънчево време се налага да се обдухва, което ще рече да се движи със зейнал заден капак над двигателя. Ако ли пък денят се случи дъждовен, с ниска купеста облачност и увисне мъгла над Тракийското равно поле, електрическата му система блокира и може да бъде приведен в движение само с усилията на всички пасажери. Скупчваме се с мама, леля ми, четиригодишната Юлка като мравки около торен бръмбар. Бута и сам шофьорът, докато тази рожба на прогреса набере добра инерция. Тогава Тотю се мята като цирков атлет, за да включи на трета... На първа или втора предавка, ако зацепи, както е набрал инерция, одма ще му се изронят зъбчатките.

  След каскадата поемаме към околностите на града. Излитаме за първи път, та и не знаем още мизериите на Виктор. Отначало той се държи сговорчиво: с малко бутане запали. Не кашля. Не киха. Не пука. Скоростите му не се самоизключват автоматично. Носим си се по пътя в облак сажда. Бучим, бръмчим, друскаме се, тръскаме се, обаче напредваме с трийсетина километра в час – доста прилична скорост все пак. Дузина велосипедисти в светлосини фирмени екипи на местния цех за маратонки "Ромика" умно ни огледаха, отминавайки напред в далечината. Любувам се на номерата отзад върху фланелките им... Лазар Кичуков казал на тате: "Внимавай с динамиката. Зазът е като юмрук, но трябва много да се внимава: да не би ти да изядеш юмрука". Тъй че спазваме този ценен съвет, пък аз лениво броя изпреварващите ни капиталистически лимузини.

  Един астрономически час с Виктор ви стига, за да се почувствате извънземен. Леля раздаде памук да си затъкнем ушите, но от друскането отърваване няма. Прежълтели сме като болни от хепатит.

  – Ти гордост нямаш ли си, бре? – крещи Тотю през рамо, приведен, вкопчил се с две ръце в кормилото. – И тая кола ще те откара там, дето ще те отвей мерцедесът.

  За честта на Виктор обаче, ако мерцедесът едва-едва подушва горивото и лети като вихър, хем без димна следа, само с тихичкия звук на отдалечаващ се болид "фю-юй", нашият вихрогон гълта кофи бензин и масло като ламя и произвежда антрацитеночер пушек. Дочуете ли жужене на муха в паяжина и едновременно забележите ли катранен облак на хоризонта, сигурен да сте – след минути срещу вас гордо ще препатка руски ЗАЗ, върхът на най-прогресивната мисъл под слънцето. За да изстине звярът, преди да поемем по завоите към хижа Здравец над Пловдив, спираме до ледени три чучура в подножието на стръмнините и серпантините. Пихме водица, поехме си солук и то се знае – мигом се усетихме гладни, измъкнахме кошницата... Като хапнахме, тате откри, че зазката не ще повече никъде да ходи. Заинати се, и туй то. Обърнахме я с муцуната към къра, но тя киха, кашля, къчове хвърля. Е, че как се тика с пълен тумбак! Някак от само себе си, след като Гица отправи горещи молби към Господ Бог и заплаши, че ще Го прокълне, най-случайно двигателят взе, че запали – и ние веднага се нахвърляхме потни и въодушевени в тенекиения търбух на Виктор. 

  Тате посочи града, разпрострял се под нас, красив като полегнала древна гола мома в следобедната мараня, и бодро рече:

  – Тъй и тъй сме с лице към дома, хай да не завивам в обратна посока, че ми се види магистралата нещо тясна на туй никакво място. Да се прибираме, докато е още светло и докато звярът се движи!

  – Ама нали поехме към хижата, там да преспим? – възпротиви се мама.

  – Бе, поехме, ама знам ли каква мизерия може да ни погоди таз пущина! Представи си, мила Ленче ле, лунна нощ, гроздове от звезди и жуженето на настървени за кръв рояци комари. И каква наслада ще е, мила моя, да слушаме квакането на хиляди жаби откъм мочурищата. Жабите дали баш сега не са в любовния си период?! 

 

  – И аз туй викам. Да се прибираме! – разкрещя се Гица. От вибрациите и бученето на двигателя тя, горката, макар и със затапени уши, хептем бе оглушала.

  Прибираме се росни-росни. И за да не злорадстват излишно комшиите, влязохме в заплескана сладкарничка на две преки от нашия блок и седяхме там "ча-а-ак до мрак", както се пее в песента за двете момчета, дето като жребчета скачали из река Марица. Докато ние с Юлия се издувахме от боза и пасти, леля и мама обсъдиха прическите и грима на жените наоколо, пък хлебарят Тотю се зае да изучи устройството, и по-точно запалителната система на зазката. Бърка до лакти и рамена в задника на Виктор, вади някакви джаджи от вътрешността на звяра, лъска ги с парцал и шкуртка, цъка весел с език, пак ги връща на място. Обеща ни тате, като опознае по-изтънко тази техника, да ни откара до моренцето някой ден. Ур-р-ра! Виктор е истинска авантюра. Какво значи това ли? Авантюра, братлета, е да предприемеш нещо храбро и решително, без да си наясно какво ще последва – например, да пикаеш върху оголен кабел, по който тече трифазен ток. Или както гласи нашенският лаф: да си сложиш главата в торбата.

  Следва  

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 09 mar. 2022

Илюстрация:

- Върхът на научно-техническия прогрес.

- Поетът зарзаватчия от селото Рогош***.

___

* Eпизод от Част II "Виктор" (името на зазката) от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" с графични илюстрации на автора. 

** Някога рогошките юнаци обрали търговски керван, и за да заличат следите от зулумлука, избили до крак керванджиите. След години случайно минаващи през Рогош турци съзрели нагиздилите се с техните пафти и накити местни моми рогошлийки. Последвало грозно отмъщение: някогашното Рогош е затрито напълно и разгонено из кърищата на Тракия. 

*** Вж. https://paralel42.com/8772/todor-chonov/ & https://www.marica.bg/balgariq/chonov-chupi-rekord-sled-rekord-s-domat-nad-1-kilo Бел.м., tisss.