Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 1 февруари 2019 г.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение VII)

  Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето. Случва се да казват за нещо: "виж, на, това е ново"; но то е било вече през вековете, що са били преди нас. Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле...* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (8)

   30.05.2008

  Следвайки мечтата за свое мебелно ателие, 24-годишен, бъдещият ми баща се явява на изпит в пловдивската стопанска камара, въз основа на който придобива така лелеяното Майсторско свидетелство. Поставен зад стъкло във варакосана златна рамка, чак през 1966 г. той окачи на лично място над охлузения дърводелски тезгях в избената стая на улица Янко Сакъзов, която оборудва по свой вкус с целия набор от сечива и удобства за дърводелеца-мебелист. В делниците денем беше обикновен бачкатор в цех 5 на ДИП "Напредък", макар и с най-високия VII разряд квалификация, а вечер и в неделя сутрин слизаше в неговата светая светих, умирисана на стърготини, талаш, туткал, безир, ацетон и там прекарваше целия ден, та се налагаше майка да ме праща да го каня за обяд и вечеря. 

  С ниско таванче и закнижени прозорци зад желязна рамка срещу крадци, това стайче с размер три на три метра беше неговата голяма лична победа в живота, начин да надмогне оскъдицата, вечния недоимък, заради който детството и юношеството ми минаха в жилища под наем, все навикван от хазяи, като три пъти се наложи да пренасяме оскъдната си покъщнина от адрес на адрес: от втори етаж на улица Захари Стоянов 17 към дълбоката тъмна изба на Ниш 4, оттам пък – към първи етаж на Люлебургаз 17. Само хлапе, израснало под надменния взор на невежи простаци в тъп град като Пловдив, може да си представи редичката унижения по всякакъв повод, често и без повод, на които беше някога подложен беднякът пришълец.

  И тъй, побягналият от Харманли подир двамата си по-големи братя най-сетне се видя и той стопанин на свой имот. Извади събираните от 15-16-годишната му възраст инструменти в мечтаната мебелна работилница. В редици по стените висяха прилежно подредени маткап, разни рендета, длета, клещи, чукове, пили, стяги, ножове, цикли, трион, бичкия, кутии с винтове за дърво (видии), шаблони за заоблените детайли на някогашната виенска мода столове, шкафове, маси, легла и гардероби, които се канеше да изработва според саморъчно нарисуваните с дърводелския му молив скици на груба амбалажна хартия върху кухненската ни маса. Над тезгяха бе направил стелажи за разните видове фурнир – от орех, ясен, махагон, дъб, палисандър. Като аптека, в редици бяха разните течности, прахове (пемза), шел-лак на тъмночервени люспи, ацетон, безир, блокчета туткал, и прочие. 
 Областна стопанска камара – Пловдивъ. 

МАЙСТОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО
  Възъ основа на Закона за занаятите дава се настоящето свидетелство на г-нъ Кирилъ Георгиевъ Бояджиевъ, роден на 1922 год. въ Харманлий, околия Харманлийска, область Старо-Загорска, отъ изт.православно вероизповедание, по народностъ българинъ, поданство българско, 
въ удостоверение на това, че той е издържалъ 
предвидения въ чл. 5 отъ закона изпитъ, 
вследствие на което е провъзгласенъ за 
Майсторъ по занаята Мебелно столарство.

    Пловдивъ, 1946 год. 
        Главенъ секретаръ: (подписъ);  Председателъ (подписъ)

 Чета с трепет, вълнува ме правописът с изхвърлените от българската ни азбука за удобство на невежите нововъзкачили се властници в държавата краесловен ер, голям юз и малък юз, ятова гласна... и ме хващат дяволите само като се досетя за фразичката на онова леке от "Комсомолска искра" към двамата стереотипери в печатницата на пловдивската улица Кракра – Пешо и Митето: "Що го защитавате? На Бояджиев баща му е частник". 

  "Баща му частник" за праведния член на Партията би трябвало да значи вражески елемент, противен субект, прикрит или явен враг на държавата. Аз ли не знам подтекста, смисъла на нехайно уж подхвърлената фразичка на типичния навлек в журналистиката, от т.нар. парашутисти у нас, отгоре спуснати на щат, без способности да пишат журналистика, но пък верни и проверени нашенчета. Работата във вестник и радио за такива персони по онова време си беше (а смятам, че още е) синекура, и във всяка редакция се подвизаваха неколцина любимци на местната партийна номенклатура. Те много рядко публикуваха, или въобще не публикуваха свои писания, а функцията им беше да следят предложеното за печат или излъчване по местното радио да съответства на т.нар. партийна линия и на настоящия курс според настоящия исторически момент и настроения в Партията.

  Най-напред татко изработи мебели (спалня, нощни шкафчета, гардероб) за пазарджишките ни роднини, за лелите и вуйчо, после – и за нас. Когато се захвана с третата или четвъртата частна поръчка, едно утро се появиха двама намусени чиновници от пловдивската общинска управа и залепиха хартиени ленти с печата на местното пловдивско кметство, накъсо казано, запечатаха му стайчето, забраниха да се занимава с любимите си мебели  вечер след работа в ДИП-а, т.е. в държавното индустриално предприятие с чудесното име "Напредък". Да си почива, нали? Що ли му е и у дома да се бъхта, когато вече си е изпълнил дневната норма в соц.завода! Та тъй, с най-благи чувства сякаш, държавата, т.е. Партията, му върза ръцете, уби му мерака да се види и той, бедният пети син на баща си – бирника Гьорги от Харманли, заможен благодарение на труда, предприемчивостта, а най-много благодарение на майсторлъка си.


  Гнусна държава бе онази България, но не съм чул татко да се оплаква, да се вайка (затова намразих всички вайкащи се на висок глас), само дип нарядко, като си пийне вечер неговите петдесет грама домашна гроздова, ще въздъхне: "Ех, Надке, да бяхме другаде, нямаше да броим стотинките. Навън, казват, който е трудолюбив, е уважаван". И толкоз – изчерпваше темата за управниците, Партията и държавата. А аз, синът му, попаднал като че случайно в онова гнезденце на мамини рожби и внуци на т.нар. "активни... против фашизма и капитализма", нямаше как да не разбера колко заможен и честит можеш да си и у нас, в България, умееш ли да се подмажеш, да похвалиш управника, да кършиш гръбнак пред онзи, който е на върха. Доносникът информатор на Държавна сигурност бе всъщност "вся и всьо" навсякъде в живота – от люлката до гроба.

  Напредваха не съвестните и трудолюбивите; кариера в обществото и в службата правеха лицемери, пъргави нагаждачи, мекеретата на властта, независимо коя власт, прикрити негодници, които себе си наричаха цвета на нацията, най-достойните или най-будните. Персоната с партиен билет, според стереотип от най-ранната ни хлапашка възраст внушаван, крачи само в първите редици, подвижен агит-пункт, еталон за всеотдайност към идеалите на Партията, копие и подобие на поредния особено скъп роден и високо ценен от "цялото прогресивно човечество" вожд на нашето славно племе. Обърна ли очи към сега упражняващите се властници, независимо към коя политическа дружина се роят, виждам мнозина прясно боядисани като великденски яйца демократи, кресливи защитници на всякакви права и свободи, отстояващи пак всеотдайно, но този път не идеалите на онази Партия-ръководителка, а митичните там някакви си европейски духовни ценности. Сякаш българите сме туземци и мисионери с кръст и меч идват да ни посветят в най-новия крясък на религиозния екстаз.

  Този пир на пошлостта, на разгулния скъп, но и абсолютно безсмислен живот по екзотични плажове и курорти на планетата, наред с нихилизъм към своето, е всекидневие, сякаш мисията се състои основно в това да ехидничим, съсипваме и доунищожаваме и онова, което онези предишни от стройните партийни редици не успяха докрай да унищожат и съсипят.

  Съседът, който информирал властта, че баща ми след работния ден в ДИП "Напредък" се затваря да работи в стайчето с ниския таван, тезгяха, дърводелските сечива и окаченото в позлатена с фалшив варак рамка Майсторско свидетелство, прилежно отбелязал в доноса си за баща ми: "аполитичен, не взема участие в масовите мероприятия на Отечествения фронт и Първичната партийна организация". Дребно човече с неспокойни, шавливи очи и досега ми е представата за доносник, в случая съседът ни зад оградата Панчо, като си помисля как изглеждаше правилият словесен портрет на баща ми, най-малкия от Господинкините петима сина.

  Следва

    Пловдив – столица на културата, Европа 2019

  Plovdiv, edited by 2 fev. 2019

Илюстрации:
- Бъдещият ми баща – 20-годишен, май 1942 г. (по средата)
- Образ на политик в днешна демократична България (долу).
–––
* От Книга на Еклесиаста, Библията. Бел.м., tisss.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение VI)

 Отечество любезно, как хубаво си ти!
Как чудно се синее небето ти безкрайно (...)

Ти рай си, да, но кой те прилично оценява?
Не те познават даже децата ти сами...* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (7)

  
   25.08.2006

  Литературното творчество – както е при всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец или демиургът "играе" тъй, че публиката – очарована – забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, нерви, коси, жлъчка, кръв, плът… и открива божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, а пък в най-значителна степен литературата – особено поезията, по всякакви начини са склонни да пренебрегват канона, следвайки една единствената цел: да омагьосат, да изкачат съзнанието на типичния (стандартен) простосмъртен в други, по-високи сфери на битието. Тежко им, не успеят ли; тогава публиката ясно вижда дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръст фъндъците пух и перушина, стърчащи на всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: Карра-а-ай нататък; по-нататък може и да успееш! Останала ли е неочарована обаче, веднъж прогледнала ли е трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, тя (публиката) упорито му се съпротивява, та и не позволява да бъде омагьосана, т.е. превзета духом. Получава се като с веднъж несполучилата любов, просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край, никога на това място щурци не ще пеят, цветя не ще цъфтят, няма да има любов между точно тези две сърца.

  Мисля, по това публицистиката или литературната критика се отличават от самото изкуство. Там, където публицистът разчита на умело обмисленото слово, на ловко подредената фраза, точно там Поетът, истинският Артист нещо си бъбри нехайно, каканиже или се премята като смахнат клоун по сцената… и – как става то, не знам – но излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневното, реалното, ти ставаш нещо като наркоман, който започва непрекъснато да търси начин да види света наоколо многоцветен, по-вълнуващ, красив, еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни и безкраен романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Нужна му била логика?! Ама това е друг тип логика – познанието, което ни предава артистът, актьорът, художникът, поетът, певецът, носи трансцендентален характер, иде от бездните на космоса в божествената човешка душа.

  Как упойващо ми въздейства онзи мирис, дето се носи от старите схлупени соби, наблъскани с исторически родни реликви и битови предмети от Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище, Калофер, Карлово, Сопот, черковните руини сред къра от епохата на траките, богато изографисаната черква над селото Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби на завет и по припеците на Троянския балкан, каменният мост над бълбукащата стръмно вода насред Брацигово и къра зад лозята край пътя, където била някогашна Перущица, чаршията на Пазарджик и пак там – катедрално тъжната черква "Света Богородица" до реката, оглозганата от куршумите на налитащия башибозук на Тосун бей Баташка черквица, шуртящата над позеленели улеи и сух калдъръм ледена планинска вода, ромолящата кристална вода от извори и от кайнаци, от бронзови или поръждавели чучури, ароматът на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма сред запустели буренясали дворчета, дето днес се мотаят улични помияри, домашно прасе и съседските кокошки, оградени, в плен на внезапно разлашкани и рушащи се каменни или кирпични дувари… Мирисът на шаяк и гайтани, просмукани от прах, тежкият лъх на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или ситното лястовиче жижикане, цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, струйката аромат на угнила шума в яркозлатистия тракийски подиробед…

  Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Господи Боже мой! И всичко ми говори, и всичко ми шепне: Това ти е мило и драго, защото това е мирисът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия, Северна Добруджа, Егейския юг, Босилеград, Македония многострадална.

Калофер, църквата "Арх. Михаил"

  Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца в рода. Каза ми го престарото отче някъде около 1976 г. край дувара на Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що монтираха микрофоните за Втори юни… Ама че самолюбец бил този синковец! Тщеславието му мерило бой (ръст) не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан, възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният и родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компанията на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак ча-а-к в Одеса… да учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащината си милозливост шарлан в огъня. Едно говорят онези, които са общували приживе с Христо Ботйо Петков, друго четем у самия Ботев; да съпоставим, па сами да решим кому да повярваме, или и двете страни са прави, че описват различни нива в битието на тази необикновена личност.

  "Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (…), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

  "Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (…), никога не предизвикваше другарите си към препирня (…), и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

  "В интимна среда той беше много весел, шеговит (…), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

  "Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

  А сега да чуем и самия него.

 "Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (из писмо от 12.II.1876 г.).

  Питам се: ами да я нямаше тази висша степен самовлюбеност, да даде началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на благия даскал, какво ли би бил сега Алтън Калофер в нашето съзнание! Може би щяхме да го споменаваме заради фината тъдявашна наша дантела за дамско бельо и покривки, дето биела връх с брюкселския терк дантелени кувертюри, перденца, салфетки и дамски кюлоти… Излиза, че най-драстичното отрицание на уседналия порядъчен живот в онези условия на Османската империя е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на целия ни Български род.

  "Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" – пише за него Захари Стоянов, който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче казва най-същественото за твореца – а то е, че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко публицист, вестникар, газетарин, както сам се нарича) и поезия вади от дълбините на своето его, което не е амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския ни генетичен код и жизненост.

  Колцина измежду нашите артисти не стоят дръпнати по-настрани от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои: един Вазов, да речем, с всичкото уважение, което му дължим! Пък и колцина други. Чуйте го как само говори даскалският син – същински стопанин на България! Е...? И?! Къде отишло самолюбието, младежкото грандоманство? Няма ги. Прелели се в нещо, качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им лъстиви преображения. Ай, колко велика нужда имаме сега от такъв тип личности, а не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна цивилизация!

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 fev. 2019
–––
* Редове от известно стихотворение на Иван Вазов, дано и него не бастисат новите началници от учебниците за българчета заради т.нар. европейски духовни ценности! Бел.м., tisss.