Любовта не е емоция, а самото ти съществуване. – Руми (1207-1273)
УНИЖЕНИЕ*
Когато дойдоха да
отведат мъжа й, тя переше, ръцете й до лактите бяха в сапунена пяна. Пред
портичката беше спряла полицейска джипка, а от покрива на къщата им се стичаше
снежна вода. Видя го да излиза с едно съвсем овехтяло кожено якенце – той, който толкова
държи на облеклото, с което тръгва всеки Божи ден по своите мъжки дела.
Прекосиха дворчето, портичката жалостиво изхлипа, хлопна се веднъж вратата на
полицейската машина отпред и потеглиха. "Ей сега ще се върна!" – каза
й. Това "ей сега" се проточи цяла година. Ама тогава тя беше много
млада, детенцето им току-що прохождаше, денят бе ярък, слънчев и ветрецът край
Марица разлюшкваше големите мокри белоснежни чаршафи.
Имаше бадемови очи, косата й беше до средата
на гърба – дълга и тъмна, блестяща като коприна; кожата – мургава, а устните –
малко тъжни, като у човек с нелек живот. Преди да се омъжи, ходеше редовно на
градския стадион и отбелязваше там някакви постижения във високия скок; на
тренировките биеше с лекота съперничките, защото бе грациозна, пъргава, силна като млада антилопа. Липсваше й обаче онова, което тук наричат спортна злоба, и май затова губеше в решителните моменти. Поплакваше си встрани, по-далеч от спортната
площадка, усамотила се зад храстите, забравена дори от приятелките.
Година или две, преди да се омъжи, надвечер
посещаваше залата за спортни танци. Веднъж с партньора й спечелиха второ място, а после той се ожени за най-веселото момиче в отбора. Продължиха да
тренират, но когато и тя скоротечно се омъжи едва месец след това, онзи, който й
стана съпруг, по мъжки отсече: никакви танци, никакви състезания по висок скок. И тя си
остана вкъщи. После пък колелото на живота така я завъртя, че постиженията във
високия скок, успехите във валса и в испанските танга, отличните бележки в
зрелостното й свидетелство – всичко, всичко избледня. Нощем, когато
си мислеше понякога, струваше й се сякаш онзи живот не беше го живяла тя, а някоя друга – не винаги весела, обаче жизнена, изпълнена с планове и мечти.
Той работеше нещо, някакви модели от кожа
и сребро, а понякога и злато. Моделите му се харесваха където трябва и това се
отразяваше и на материалното положение в семейството. Успехите му го изстреляха дотам, че на някаква си национална изложба в София в стъклена витринка с неговото
име разположиха цяла колекция от бижутата му. Въобще, името му се разчу и тя искрено
се гордееше, че жените лудеят по обеци и колиета, диадеми и пръстенчета,
изработени по негови проекти. Да-а, ето какво нещо е истинският мъж, успешният мъж!
Странно, но защо той не обсъждаше с нея своите великолепни идеи, нима не
забелязва, че тя изгаря от желание да му предложи нещо свое – детайл, нещо
дребничко макар, но с отпечатъка на нейната печална, сдържана и всеотдайна природа?
Постепенно, ден подир ден, месец подир месец
нещата се промениха дотолкова, че той просто разцъфтя и придоби самочувствие; парите какво ли не правят! – докато тя заприлича на врабче около своя пъстър и прелестен паун. Паунът взе да се заседява повече пред огледалото: по около два
часа траеше тоалетът му, за козметиката, която употребяваше, си беше отделил
цял шкаф. Ставаше от леглото чак по обяд, капризен и раздразнителен. За току-що
изпраната риза, която смятал днес да облече, вдигаше врява, псуваше,
размахваше юмрук. Все по-често се връщаше посреднощ с компания; кръшният смях
на момичетата и боботенето на приятелите му мачкаха изнуреното й от
всекидневната домакинска работа сърце. И врабчето подреждаше масата, палеше ароматните свещи в хола, доливаше коняка, уискито, ликьора или вермута в чаши от купения наскоро
кристален сервиз – истински кристал, а не долнопробна стъклария. Опитваше се
понякога да му каже и нещо за себе си, но отзвукът бе водопад от укори, съвети,
наставления.
Ех, каква сила си ти, любов! Ама дали ще може някой някога да обясни болката на оскърбените и унижените заради любов? Пък и да обясни, нима ще промени нещата?! Чудна направа е човекът, още по-чудна е любовта, която го кара да се самоизтезава и погубва. Междувременно, ей така, от само себе си се роди детето. Пък родителите на пауна тръгнаха да се развеждат на стари години. А пък брат му пожъна доста успехи, като музикант в естрадната музика. А пък дърветата до старата къща низ от пролети цъфтяха и прецъфтяваха, изпълвайки глухата крайречна уличка с вълнуващ аромат. Въртеше се колелото на живота й, въртеше се и поскърцваше чат-пат като макара на стар занемарен кладенец, от който никой вече не черпи вода. И кофата се спуска все по-дълбоко и все по-често покрай вода за пране или пиене загребва мътилки и тиня.
Постоя той към година където не трябваше,
успя и там да се уреди между капките – не затвор, курорт караше: разбира се –
не даром, а заради умението си да рисува... и излезе. Излезе три пъти по-егоист,
по-хитър, по-печен и по-напорист в желанията си. Завъртя му главата една от
онези лъскави свраки с лъскавите им оченца, и врабчето започна да го отегчава.
Какво пък, човешко е да не ти е скъпо онова, което получаваш даром! И сам уреди
развода им. Заведе я един мартенски следобед при адвокатката си, направиха подялбата, остави й детето,
остави й хубавите и горчивите спомени от младостта им и си я върна на родителите
й. Здравей-здрасти и сбогом, мила моя!
Седяхме в кишав мартенски ден
с това врабче в кварталното кафене. Обичам да си пия кафенцето с две лъжички захар, защото
инак ми нагарча; пък ми се ще горчивото и сладкото да са поравно. Тя обаче
предпочиташе да й е горчиво кафето. Седеше си срещу мен с рано прошарили се коси,
отпиваше бавно, мълчеше и аз, почти увлечен по нея, внезапно си помислих, че тя все още си го обича, та и може би мен вече ми е време да се прибера у дома и трезво да премисля своя живот и моите мъжки мераци.
.jpg)
