събота, 23 май 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (144.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (144.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  31.07.1998. ЖАБЕШКИЯТ ХОР

  Срещам обаятелни персони, особено сред привързани към линията на СДС (Съюз на демократичните сили) нетърпеливи, да не кажа по-груба дума, които решиха, че България едва ли не начева от тях, от амбициите им да я усетят свободна, модерна, цивилизована. Оценката им, пък и моята оценка в онези първи месеци след Десети ноември 1989 г., е пристрастна, но едностранчива. Казано накратко, болшевишкият модел бе духовен предтеча и по-перфидна версия от фашизма на Бенито Мусолини или националсоциализма на австрийския евреин* Адолф Шикългрубер с тоталното издевателство над личността, запленен от силно предвзетата идея за обществото и човека на новия световен ред. Чрез вродения си рефлекс да делят народа на свои и чужди праведниците партийци в течение на над 70 години изграждаха в съзнанието ни образа на врага, онзи образ, така необходим на фанатиците, за да бъде обяснен марксизмът във всички тесни места на обществения живот. Както ракова метастаза болшевизмът в края на краищата изяде организма, от който се хранеше, изчерпа се, залиня, стана смешен, взе да издиша. Изведнъж като че ли многомилионната маса граждани на бившите розовеещи соц.общества прозряха човеконенавистната идея и същност на замисления от Карл Маркс теоретичен модел за нов световен ред.

  Човешката природа се оказа несъответна и недостойна за изящната умозрителна конструкция. Колкото и да се стараеха, партийните комисари не успяха да постигнат кристално предания на партията хуманоид, освен в художествената литература, че в реалността дори вождът, бащите на народите – Ленин, Сталин, Г. Димитров, Мао Дзедун, Ким Ир Сен, Йосип Броз Тито, Николае Чаушеску и пр., се оказаха противни характери. Лицемерието на управлението им се корени в двойния аршин – младият селски побойник, неслучилият поет, немарливият аргатин или присламчилият се в сферата на изкуството и науката епигон може да бъде титулуван като гений, герой, активен борец, син или дъщеря на народа, най-достойният, най-образцов, челник в труда, крачещ в първите редици, ударник, новатор и пр., при условие че е склонен да служи до гроб, до смърт или както бе чудесният израз, да бъде верен на вожда и партията. Някогашния мой приятел и духовен брат Михаил Берберов**, издигнал се до длъжността зам.партиен секретар в Съюза на писателите, беше станал известен с Швейковския си отговор на тепегьозите, които клюкареха зад гърба му: "Може да съм курвар, обаче съм верен на Партията". А, какво ще му кажеш на такъв чешит?!

  Доста са в духовната сфера греховете на българските партийци дори и само през последните петдесетина години. Умъртвяването на родолюбивата интелигенция в България и въвеждането на квази-интелигента мекере и апологет на "челния опит на съветските другари", потъпкването на таланта, ако той не се обвърже с тяхната "правда" във всички сфери на теорията и практиката, опитите да си създадат сред младите поколения нови българи-отродници, възпитавани да служат не на своето отечество, а... на световния прогрес, предателствата спрямо националния идеал за самостоятелна "чиста и свята република", отстояваща националния интерес. Верни на партията и световния прогрес, тъпи чиновници предадоха каузата Македония. От дребни собственици макар, ала стопани на труда и имота си, мнозинството българи бяха префасонирани на аргати, на работническа класа; някогашният трудолюбив и предприемчив потомствен стопанин на челядта си и нивата или дюкянчето си, на самостоятелното домашно стопанство бе натикан в бетонна панелка от 60 квадрата с балконче като за две саксии мушкато и върха – телевизор "Опера" срещу канапе от дунапрен, покрито с изкуствена булана в хола.

  Враждебното отношение към традиционни български национални ценности, като вяра, обичаи, респект към стопанина, роди някакъв особен лумпен-пролетариат от бараби и пияндета, несретници в града, страдащи по своето село, но гражданеещи се, разхвалвани като възторжени строители на най-най-хуманния обществен строй. "Какво тук значи някаква си личност!" – писа един от най-честните към своя народ, един от най-нежните ни поети часове преди екзекуцията му в тунела на Софийското гарнизонно стрелбище, там, дето днес е Националният дворец на културата. Каква алегория и символизъм, каква метафора!

  Колко ли време още ще кървят тези рани върху снагата на нацията и в най-фините й структури, в оценъчния наш рефлекс за себе си и за света? Отгледани бяхме като храненици на Партията-ръководителка и Държавата-майка, но това не е истина – не човекът е храненик на която и да е партия или държава, а Партията-държава сами с нашите родители сме хранили от кръвта и плътта си, от унизения свой обезкрилен живот на концлагеристи. Вместо да ни служи, Партията ни изолира с телени мрежи от съседите, поставяше ни красива превръзка и розови очила върху очите, да не би да разберем какво се случва с всички нас.

  Въпреки изброеното дотук, колкото и странно да е, тази коварна власт и нейните агитатори имаше поне една добра страна: създаде ни като поколение, отвратено от материалното – нас, родените между 1945 и 1970 г. Да, това е била откровена, добре премерена манипулация; целта – да сме удобни за логаритмуване непретенциозни редници в армията на партийния бос, вожд или Баща на народа, който всичко знае и може, който ползва привилегията да си вре носа навсякъде, въпреки очевидното си невежество. Представете си за миг милиард и кусур китайци как чинно скандират в молитвен екстаз Цитатите на Великия кормчия, и по-точно заемки или компилации, представени като просветление на гениален субект. Не беше ли лъжата причина за сегашното ни отвращение от вчерашните деца на Партията! Присламчилите се към новата власт "анти-комунисти", като им се взреш в биографията, са бивши ченгета. Какви антикомунисти са, когато подобно на някогашните най-верни възпроизвеждат в общественото пространство до болка познатия от ерата на соца "образ на врага"?Т.нар. люспене, отлюспване от СДС съответства на кампания през далечната 1956 г. срещу "врага с партиен билет". Като чувам вътрешнопартийните крамоли и взаимни квалификации, все едно съм попаднал на открито партийно мероприятие по време на другаря Вълко Червенков. Ама кой па бил този Вълко, иди обяснявай! Някакъв си там партиен чиновник. Без внушената представа за врага на Партията, и нашите новички "анти-комунисти" биха увиснали между земята и небето както прани гащи. Защо са "този трясък и искри", защо някой пак се пробва да изземе правото ни като нация трезво да оценим миналото, като отчетем и онова, което нацията ни създаде за изтеклия половин век след Втората световна война?

  Самонадеяни нови демагози с променен, задебелял глас захванаха да си общуват с народа. Новобогаташи яхнаха вълната на всеобщото негодувание от миналото, но забелязвате ли колко силно лицата им напомнят на бившите ни червени властници! Какво им е общото с обикновения българин? Строго погледнато, у нас, в България, няма интелигенция. Кой преосмисля живота на нацията? Все някакви платени слуги на външни централи за манипулация и скучните партийни чиновници. Обявяващите гръмогласно кресливи присъди над миналото са подставени лица в пиеската. Вони медийното пространство в Републиката.

  Кога ще заговорим спокойно, с уважение към самите себе си? Кога ще приключим с кавгаджийските интонации в общата ни национална дискусия! Гневно сключените вежди над хвърлящи мълнии очи ли е атестатът за привързаност към отечеството! Айде, без сценки от стари селски вечеринки, моля. "Истината носи спокойно сърце" – пише някой си Уилям Шекспир от градчето Стратфорт на реката Ейвън (1564-1616); ако ви дразни Уилям Шекспир, да се вгледаме в почерка, в стила на стореното от Левски. Мога да си послужа с примери на фалш, предвзетост, парвенющина. Какъв смисъл да сочиш демагогстващия, не ти е изтрябвал спор с него! Той ще влачи кал от жабешките блата. Същественото е да си изясним по какъв начин човек си взема сбогом със съвестта. Добрият пастир се грижи и за шугавата овца – каквито и да са, това са българи. Пътечката към нравствеността винаги я има за покаяние. А ако ли не, какво друго остава? Прокуратура, Съд, Парламент, Правителство в чии ръце са!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 maj 2020

Илюстрации:
- Джордж Оруел през 1937 г. Хемингуей зад него.
- Изрядният демагог на демокрацията в България.
___
* Учен доказа евреин ли е Адолф Хитлер... Вж. https://www.dnes.bg/mish-mash/2019/08/06/uchen-dokaza-evrein-li-e-adolf-hitler-kakva-e-istinata.418745
** Михаил Берберов (1934-1988). Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (143.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (143.)


  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  28.07.1998. ИСТИНСКИТЕ ХРАБРЕЦИ

  Политиката ни е просмукана от невежество и безнравственост, представящи ни се демагогски нагло за грижа към обикновения човек в републиката. Оставям настрана половин век, отначало болшевизъм с животински озлобена муцуна във вихрушката от масови екзекуции без присъда или с присъда под натиска на организираните за целта вълни от злост, всеки случай, по изричната препоръка на победителките във Втората световна война Великобритания, САЩ и основно – по изричната заповед от Москва, от администрацията на СССР, след което към 1962-1963 г. нататък застъпва управление на Партията, афиширано вече като всенародно здраво строителство на "социализъм с човешко лице"; а от 1990 г. насам на Българската политическа сцена се яви такова множество от посредствени политикани, че сме готови като общество вече да ги признаем, както беше и при болшевизма – за вождове и отци на нацията.

 Свободата, която Цивилизованият Запад ни поднесе сякаш като на тепсия, се оказа слободия за властващия тарикат; за всички останали извън облагите на властта, се превърна в мизерно материално и духовно вегетиране. И в тази вече десетгодишна идилия* тарикатите се правят, че говорят истината, ние пък се правим, че силно им вярваме, и това чудо, както изглежда, ще приключи с тоталното ни преобръщане в обслужваща провинция за същия онзи Западен елит Освободител. Щом водачите на партии и народните ни представители не умеят да защитят нацията от разруха и разпиляване по света, непрекъснато ни поставят пред приключени тъмни сделки и винаги на колене с прибрани в молитвена поза лапи, как ли някой отвън да изпитва уважение към моята България? В Евросъюза защо нашите представители съвсем не случайно ги наричат "йесмени" (винаги съгласяващи се). Но как така някогашни
информатори от типа на родения в родния град на баща ми Харманли Юнал Лютфи (1944) – окичения със злато някогашен таен агент Мурад или Юнал Лютфи с 26-те му килограма доноси до Държавна сигурност, всеки от които надписвал "доноз"!**  

  Впрочем, не желая чужденци да ме защитават. Нека само да въведат законност в Българските ни вътрешни дела и повече въобще да не ми се мотаят пред очите – аз, простосмъртният син на простосмъртни родители, най-добре си знам как да се оправям в живота и в съседските си отношения чрез дипломация как да се справя. Названието "служител" е производно от хубавата дума "слуга"; моят мил държавен служител обаче слугува на началството, неговия клан, рода му, после на себе си, на роднини и приятели, па най-подире... каквото остане – за народа. Кой у нас обръща внимание на прилежно изкопираните "мо та мо" (дума по дума) от чужбина закони!Традицията да се живее и работи добросъвестно, далновидно сме загърбили още в десетилетията отпреди 1878 г. при формиране на първообразите на политическата ни каста. Какво да желаем от вчерашния нехранимайко! Което е във възможностите и нрава му, то е да се надува, демек, да се прави на велик. Понеже бил готов някога да си троши кокалите, подир време той се усеща в правото си да ни управлява като потомствен аристократ, комуто сме задължени от първия си работен ден до гроба.

  Как за една-едничка нощ от аргатина да се излюпи стопанин! Е, не става тя. Бивши слуги и мекерета на бившата червена управа и днес се изживяват като стопани, ама не са стопани! И личи отдалече по хайдушкия стил да се налагат и да капризничат, и да издевателстват, и да грабят бетер селски кокошкари. Ала чуждите предприемачи това го виждат по-ясно и от нас, простите българи, та изобикалят разнебитеното ни стопанство, разграбения от хубавите хора имот. Помо-ощ, защо ли никой не иска да ни завладява, защо никой не проявява мерак да ни купи? – иде ни май да закрещим. Та това е положението с избързването и с подарената ни доброволно уж от висшия ешелон на бившите партайци Свобода и Демокрация. За всяко нещо се иска време, докато ферментира и по естествен път се развие. "Оно законо е врата у поле" гъгне на подбив шопът; национален рефлекс ни стана подтичването, сравняването ни на всяка цена с други общества и народи, прилепчивостта ни към чуждите традиции и чужда народопсихология. Безумни ли сме да не разчитаме на себе си и на духовния си опит като народ с трагична история, но оцелял под половин хилядолетие ислям?

  Седем и трийсет. Лято. Слънцето се вдигнало вече, напича през утринната омара. Съседите – по един-двама, по неколцина, се отправят към автобусната спирка или по четирима-петима се диплят ту в една и друга вехта лека кола на път към работа. Това е моят народ! В пет или шест народът ще се върне потен, прашен и каталясал от 38-градусовата жега, стопанин на мизерния си дом и живот. Това е то изрядният данъкоплатец, вечно притесняваният, вечно имащият да дава платец на такси, умно изфабрикувани отчисления за социални помощи на електората от гетото, който при следващите родни избори ще им гарантира властта, отчисления за неясни здравни осигуровки, за неотложни общински нужди, той – хоканият, притиснаният до стената ту за парно, ту за електричество, ту за смет и какво ли още не. Същият, на когото се надсмиват зад гърба, над когото размахват пръст назидателно, когото обвиняват, че пак не гласувал за най-подходящия партиен кандидат да управлява България на бедните отрудени българи. Великият ням. Великото мълчаливо впрегатно животно.

  Чудя се защо нашите добри историци, писатели, нашите учители и политици все ни навират героите и героизма пред очите. Гади ми се от героизъм и храбреци, от патаклами и кървища. Като че ли героичното е само в битката, в схватките гуша за гуша, в сражението на живот и смърт, във военните демонстрации от всякакъв вид. Не е ли настанало време да приключат със старозаветната представа за героизъм първосигнален: Зъб за зъб, око за око, да се вгледат към моя народ с уважение, че живее, ражда и си отглежда челядта хем въпреки, хем по-далече от показността и особено от показната героика? Спомняте си, предполагам, класическия западняшки уестърн "Великолепната седморка", филм по древната японска притча за седемте самураи. При последната сцена главният герой, единственият оцелял в сражението с банда жестоки разбойници, се обръща към наобиколилите го благодарни селяни. Тези кротки труженици току-що са били отървани от шайката мародери. И самураят се обръща към селяните ей с тази приказка, дето не ми излиза от ума десетилетие вече наред. "Нас – казва им той – ветровете на времето ще ни издухат, плътта ни ще изгние, костите ни зверовете ще разпилеят по тръните. И вие ще съчините легенди за нашата храброст. Но да се задържиш на тази земя, коренче да пуснеш, потомство с всекидневен делничен труд и лишения да отхраниш, въпреки болести, суша, глад, наводнения, тайфуни, земетръси, въпреки алчността и надменността на заможните безделници – това е истинският героизъм, в него е великият смисъл на живота. Ние сме мимолетни, вие сте вечни, и затова не ние, а вие сте истинските храбреци."

  "Ако бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено" си е откритие на Фьодор Михайлович Достоевски; срещам го това откритие като цитат в "Нравствеността – същност и специфика" на Любомир Драмалиев (изд.1972, с. 52). Върху таблото на луксозните си автомобили новоизлюпените думбази напоследък лепят стикерче с двусмисленото и палаво "Всичко е възможно!" (Демек, за нас няма Бог!) Яко, а! Ако не съществуваше народната наша традиция, героите, а и политиците, щяха да бъдат наричани с други имена, но кой ли щеше да им се възхищава? Кой ли щеше да пише вдъхновяващи оди за тях, освен вечните мекерета на властта? Това си мисля.

  Обади се от Пазарджик към два и нещо днес 150-килограмовата ми учиная Трепка, жената му на вуйчо ми Любен: сутринта починал Славчо, съпругът на Виолета, леля ми, най-кипрата от четири сестри. Погребението – утре по обяд. Измежду внуците на Борис Дявола единствен аз помня онзи някога красив, сербез Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко, а и роднините му, особено майка му баба Марийка – кльощава проклетия с вечно пристиснати устни, как хокаше леля ми Виолета – най-малката от щерките му на дядо. Ех, Славчо, Славчо... Отърва се, Славчо, от лъжовния ни свят!

  29.07.1998.
  
  Точно в един и половина се захванаха да погребват 67-годишния Слави Любенов Тодоров, аз пък се паркирах под дебела сянка извън гробището да си мисля какъв левент и колко курназ беше покойникът някога си. Сбрахме се третото и четвъртото поколение от Дяволския род след погребението и мрънкането на отеца. И ги видях моите лели, сваковци, братовчедки, братовчеди, и вуйчо ми Любо сред тях – силно подгърбен, с поизбелели от възрастта очи, но всички те, въпреки траура – сърцати, трезви, присмехулници, здраво, яко семе сред Тракийската разкошна низина, духом разкрепостени, и все пак, или точно затова скромни, т.е. честни, че да не бият връх, да не се емчат щуро. Направи ми впечатление, че учители сме поне три четвърти от братовчедите, от третото му котило на Дяволския джинс. Дали от Перущенския или Калугеровския корен е генетичната ни предразположеност? Струва ми се, че иде от Перущенския, по-точно, от онзи Гьорги, подкаран от ислямския башибозук и аскер пеш, а онези – на коне, да го отведат сирака петгодишен в Цариград за еничарин, но успял да избегне еничарството, дошъл си от Солун много по-българин от мнозина местни перущенци. За версиите около съдбата му ще отворя дума по-нататък.

  30.07.1998.
  
  Обади се по обяд Re. и се качих с жигулата до Бойково. Беше също ден, наситен с напрежение, но и ден – награда за моите си страхове около ремонта на двигателя и въобще. Предприетото си го изведох докъдето го бях планирал. Въпреки че бая се лутах из планината – здравата обърках пътя за Бойково, а току-що ремонтираният двигател опасно прегряваше, та се наложи шест или седем пъти да спирам, докато се изкатеря при очакващата ме притеснена от закъснението, ала сияеща Re. Така в древните епоси Принцесата дочаква своя принц, драпащ изнурен, но Победител от битка в свърталището на чудовищата и драконите. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 maj 2020

Илюстрации:
- Двигателят на Априлското въстание от 1876 г.
- Възпоменателната плоча сред Калугерово.*** 
–––
* Когато е писан текстът, минали бяха едва десетина години от Десети ноември.
Юнал Лютфи (1944)
** Вж. https://agentibg.com/index.php/bg/2014-02-18-16-19-23/150-2014-09-14-16-04-13
*** Върху паметната плоча насред Калугерово 14. по ред е името Георги Керемидов, а 19. – най-малкият от петима братя и четири сестри Ангел Керемидов – прапрадядо ми по линия на майчиния ми род. Според кмета на градчето, Ангел бил загинал в сражение с башибозука като калугеровчанин от Хвърковатата чета на Бенковски; обаче според родовата легенда – заклан е на дръвник сред Калугерово, че бастисал един или двама чапкъни, нахлули в дома му и насилвали да им прислугва младата му невяста Мария – първескиня с шестмесечно бебе. Бебчето й се явява прадядо ми Ненко (1856-1912), загинал в Балканската война. А Ненко отишъл доброволец, както рекъл на изпроводяк, да отмъщава за поруганата чест на своите. Бел.м., tisss 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...