ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1315.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1315.)

 Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я, тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът внася между човеците, и особено към най-грешните между нас. – Аноним (1947)

  26 fev. 1992 

НА ГОСТИ В ПОЛИЦИЯТА

 Юфката на следния ден делим не на пет, а на четири паници. Баща ми не пожела да закуси. Обръсна се в банята, изпи на екс сутрешния си чай без захар, ма и това не му направи впечатление, сетне се запъти към центъра на града. Имал авери от махалата и от училище. Бродили по тепетата някога си, като хлапаци, да заничат как се онождат любовните двойки на печени мъже с неопитни млади момичета, пекли си изровени от бахчите по къра крадени картофи, охлюви, глозгали врабешки кълки яли и пили кръв от жалва, и в реката по гащи и без гащи каракуда и рибки симеончета ловяли. Накъсо, има спомени и се надява, че някогашните му авери ще му помогнат да открие Виктор. Впрочем, ето накъсо доста пространният му разказ какво се случило в полицията...

  

  Изкачва тате двайсет и осем мраморни стъпала към парадния вход на общинското МеВеРе. Посреща го дежурният, вдигнал жълти слънчеви очила върху челото си като летец-изтребител от зората на военната авиация.
  – Вий, гражданино, по каква нужда?

  – По голяма нужда... – рекъл притесненият майстор хлебар Тотю Ламски.

  – Момент! Легитимацията, мол-ля! По голяма работа, значи. Грос арбайтен. Я воль!Тук не вървят шегички, гражданино. Внимавайте кви ги ръсиш, да не ти стъжня деня.

 Тогава Тотю подал личната си карта на ухиления сержант. Онзи с очилата се вмъква в стайчето, отваря огромен халваджийски тефтер, нещо си записва, чеше се по врата, вдига червения служебен телефон и повежда следния строго служебен разговор:
  – Госсин каптана, моля!... Госсин каптан, сержант Коцев... Тук един гра... гра-а... гра-аж... Кой? Непознат, госсин каптан! За пръв път го виждам. Тук един гра-а-ажда... Тъй вярно. Слушшам! – Тракнал с токове, и прав като свещ, нежно положил слушалката и се обърнал към тате:

  – По какъв въпрос ви дотрябвал капитан Добрев?
  – Откраднаха ми колата.

  Продължил да шепне по телефона, и като придържал на педя от ухото с два пръста слушалката, извърнал се към тате:
  – Отнето неправомерно МеПеСе. Да го впиша, нали! – изгърбил се цял над бюрцето и пак се връцнал към тате: – Каква марка ви е автонобилят, какъв модел и коя година на производство, регистрация? Колко бензин има в резервоара?

  Освен тези особено важни данни, тате добавил, че зазката е с чистак нови гуми, има си вентилаторче за десет лева с новозакупена батерийка от четири волта и половина, която се намира в сандъка под съседната до шофьорската седалка, две дарени тон-колони в щайга с лук за посев, който е върху задната седалка при китките розмарин и лавандула за привличане на рояци пчели в кошерите на двора му в село Козарско.

  

  – Запорожжец, значи – процедил дежурният, видимо заинтригуван – модел 965-А от петдесе и шеста... Че тогава не беше ли още жив другарят Сталин? – Вероятно в онзи момент ще да са го срязали откъм другия край на жицата, понеже с враждебен глас и каменна муцуна се завъртял към Тотю: – Кво желайте... примерно вий в момента... от нас, от полицията?
  Баща ми пристъпил разколебан:
  – Ми аз кво? Кво да искам? Да пипнете крадеца. Кола е то, не е кокошка!

  Пред районното полицейско управление в този миг паркирало лъскавичко МеПеСе, мерцедес-кабрио SЕL 500, светлосин металик със свален гюрук, два тона мощен звяр, а от звяра маце с фина анатомия и пищна, едва поприкрита напращяла гръд, в дълго до пети кожено палто от визон и черна мини-поличка, изпод която се подавали бедра чак до сливиците, изкачила пъргаво стъпалата, пернала с пръстче дежурния по носа, мимоходом през рамо изчуруликала: 
  – О-о-о, Коцев, как е службата? – И отминава, без да чуе какво казал ощастливеният дежурен на пропуска, чак лигите му текат. 

  Хили се Коцев, примижава от кеф, помахва с ръчица, па лепнал отново върху лика си гранитната физиономия на безмилостен служител на реда, обръща се към тате:
  – Документите... Така-а! – разгръща големия оръфан тефтер с твърди корици и пак нещо вписва. Хем драще, хем мърмори под нос: – Доста млад е образът от снимката. И хич не е плешив. Случайно тоз на картинката в документа да не си ти?!

  – На работа съм от девет – измучал Тотю.
  – Е, та?! – мръщи се онзи. Вдига очи от тефтера, цвъква с уста навътре – прочистил си зъбите. – Как си на работа, бе-е-е, като ми киснеш натурално пред мен, бе-е-е? Кво значи "на работа съм"?
  – Значи, че вече започва да ми превтасва тестото.

   

  Онзи открива в отговора на тате мрачен намек към полицията, гушва телефона като парцалена кукла, надига задник, показва бръсната, мънинка колкото кратунка за баня лъскава главица с щръкнали като листа на филодендрон уши иззад гишето:

  – Вий нас за какви ни имате, бе-е-е!
  – Ама мутрите... Циганите... Наркоманчетата... Колата ми... Виновен съм, ама... Какво толкова съм казал? Капитан Добрев… Аз таковата...
  – Какъв капитан? Кой вятър те е довял по това нищо и никакво време?
  – Симо, Симето, Симера, стар мой авер... Аз да не съм искал! Ма Монката... Колата... Ах, госсин старши, знам, прав си, ма виновен ли съм, че ми откраднали колата?!

  – Тук сме общинската полиция, гражданино! Монката-Чонката, тати-бати нямаме тук. Знаеш ли ред и устав какво значи? – Чеше се усилено зад ухо и по врата, с една дума, размишлява: – Виж сега кво ще ви кажа. Прибираш се сега у дома и утре в осем нула нула кацаш на това същото гише... Няма да съм аз, обаче вече сте записан за прием и колегата ще те поеме. Панимайш?

  – Панимая... До утре зазката ми три пъти ще я разфасоват.
  – Значи, да си зарежем ний всички служебните обязаности, цялото МеВеРе барабар с машинописките и следователите да хукнем... Това ли на теб ти се приискало?
  – Викам, да побъбря с Монката-Чонката, а! – изръмжал изненадан и от себе си Тотю.
  – Ъ!...Ъ!... Ъ! – разъкал се онзи, сякаш зъб внезапно го присвил: – Я, гледай ти сега, мой човек, как развали мoхабета. Шефът в момента има важно посещение.
  – Кво посещение, бе, господин старши! Преди мен друг не видях.
  – Да де – отстъпил онзи както жалва костенурка, когато в корубата си се посмуши, – додоха с предимство и в голяма нужда преди вас записани граждани... От снощи хем записани, да!
  – В по-голяма нужда от мен?! – не повярвал тате. – Че има ли някой тук в по-голяма нужда от мен? Кой е тоз толкова важен гражданин с предимство пред мен, я кажи!
  – Не магу отвечаются – по руски рекъл онзи. – Служебная тайна... Иди сюда завтра!
  – Зърнах я таз ваша служебна тайна с високото дупе и кръшна половина – изфучал Тотю, па блъснал портата, нахлул в чужди води: – Мен треска ме тресе, той: Ела утре!

 Тъй си мърморел ядосан, докато прескачал през две-през три стъпалата нагоре към голямото началство. Даже не почукал плахо по дебелотапицираните кожени двери на третия етаж, не го възпрели проклятията на личната секретарка Данчето Кулаксъзова. Влетял в кабинета на капитан Добрев и го сварил тъй ле-е-е-е-еко полегнал, запъхтян върху мацката насред удобния като спалня от кораба "Титаник" диван. Неправилната постъпка на тате принудила приятелят му от детските години в бедняшката махалица под Джендем-тепе хептен да се задъха, че даже и да запелтечи. Скляпал* милият като пор в курник, с кокоша перушина в муцуната. А по-интересно реагирала мацката. Като придърпвала розовите муцунки на непослушните чудесно напращели цици обратно в розовия сутиен и изнервена опъвала смъкналите се до глезените й копринени чорапи с бордюр от бяла дантела с розова фльонга, мацката като тигрица изфучала: – Аман! Бактън от ливандури**!

  – Не ме е баш толкова яд – гневи се тате пред мама, – не ме е яд, Ленче, че ни свиха Виктор... Яд ме е на оназ ми ти никаквица! Да ми рече тя на мен ливандура... Че аз за едната чест човек убивам, бе, е-е-ей!
  – Не се коси. Нали работа ще ти свършат! – изгледа го от глава до пети мама.
  – Една петдесекилограмова никаквица мен тъй да ме... Аз мамицата й!
  – Айде-айде, таквиз като тая им дърпат юздите на държавните атове и ги яхат, че на вас, мъжете, толкоз ви е акълът! Държава на курвите сме ний. Това е днес България, няма друга такваз държава на света.
  – Да съм аз министър на вътрешните работи, няма да е тъй! – видя се, макар за миг, баща ми хлебарят в ролята на висок, строен държавен мъж със звезда на челото. – И не ме е толкова яд, Ленче, че ни свиха Виктор. Яд ме е на оназ никаквица. Да ми рече тя на мен ливандура. – И пак извиси глас: – Че за едната чест аз човек убивам, е-е-ей!

  – Ливандура не е ли нещо като лавандула? – обадих се. – Лавандулата е билка, пие се като чай. Нали?
  Никой не ми отговори.

  Когато мръсницата отплувала от кожения кабинет, капитанът веднага си спомнил за хлапашките лудории и приятелството с тате; пък тате, от своя страна, забравил да се яви на работа и тестото му наистина втасало и превтасало, разтекло се из хлебарския цех онова меко тесто, та се наложило половината администрация при хлебозавода да слезе от високите етажи на административната кула, с големи кюмюрджийски лопати от парната централа да го събира на купчини това тесто и с кофи да го мъкне обратно към поточните ленти в пекарната. По същото това време в течение на два часа тате и капитанът нагъвали шоколадови изделия-асорти, омешани с печени осолени бадеми, чам-сакъз, фъстъци и брашънце от кокос... Докато не изкъркали цял литър английско уиски "Уайт хоуп" (Бяло конче), пък от говеждата пастърма и смядовската луканка не почнали да се загуцват и балончета да им излитат из устата, носа и ушите, не спирали сладко-сладко да си приказват... Накрая големият началник се заел сам да изпроводи милия свой авер от онези сладки детски години, прикрепял го, за да се не подхлъзне върху полирания до блясък мрамор, да не получи тротоарна екзема, и не пропуснал, когато минавали гушнати като братче и сестричка край пропуска на път към парадния изход, строго да смъмри дежурния:
  – Дермо!*** Още кат си поел човека, длъжен си бил да зацепиш, че човек това звучи гордо и че ми е пръв другар. Накакался тъй, накакался**** и ни...къ-къ-кви зззвинения не приимам. – Направил кукиш, замахнал решително, замалко да се метне от парапета в алеята с розичките, но само се изсулил поле-екичка, насадил се като торба картофи сред трънака, и като обърнал муцуна отдолу-нагоре кой го знае защо строго рекъл: – Умри, а командира си не предавай! Виноват Коцев! Молчать, не рассуждать!***** Утре лично ми представяш писссмен рапорт. Ясссна?
  – Ясна, госсин каптан! Тъй вярно! – от най-горното стъпало и полираната мраморна площадка смотолевила жалвата Коцев, за голям кеф на тате. 

  – За Виктор да се не притесняваме, Ленче ле – размазва се Тотю, докато като вихър се носи из спалнята и се бори с мебелите. – Виктор ще ни го докарат утре сабахлен с духовата гарнизонна музика, мойто момиче. И просни, мила Ленче, персийския килим на балкона, нишан и на комшиите да дадем, нал-л-ли! – Защрака с пръсти, па завъртя задник като дебела мазна циганка, кога кючек захваща, та мама погнусена се извърна да не го гледа и плю в мивката. Този път обаче, което си е за похвала, не повръща, не прави опит да си свали ризата, панталона, гащите. Търкулна се в Юлкиното креватче и тутакси заспа. Хили се Тотю в съня си с такава eдна сладичка детска и само негова си лъчезарна идиотска усмивка, че ми беше драго да го гледам, да му се полюбувам.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 uni 2023

Илюстрации:
- Виктор,значи Победител.
- Хубавицата с мерцедеса. 

__

* Разг.: Примигвал.

** Жаргон: префасонирано от "левак-леваци", т.е. некадърници. 

*** Русизъм: Лайно.

**** Русизъм: Насрал се.

***** Русизъм: Никак, съвсем не! Мълчи, не разсъждавай!

 

БЕЛЕЖКА: Eпизодът е от Част II "Виктор" (името на старата съветска зазка) от неиздадения и досега ръкопис от 1994-2004 г. "Историйките на ученика Ламски" с илюстрации на автора. Прибра ми парите за отпечатването на 496 страници книга любимец на пловдивските сноби от селото на гордите рицари-кръстоносци Рогош, ала книга така и не видях. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1314.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН
ПЛОВДИВЧАНИН (1314.)

  При натиск резултатът е според материала: един се смалява и почва да бълва змии и гущери, друг израства високо, а понякога се пречупва. В какво се състои мъдростта на живота ли? Да не позволиш на службите за душевна чистота в обществото ни да те уподобят на себе си и своите евроатлантически духовни ценности. – Аноним (1947)

  20 fev. 1999 

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

  Чукча писател, чукча не читател... Уилям Сароян (1908-1981): "В мига, когато реших да стана писател, спрях да чета други автори". Допада ми това самопризнание – и не че други автори престанах да чета, но се отказах да търся еталони за писане другаде освен у себе си. Ако още не знаете, писането е монашеско занимание, без някой да ти гарантира успех и известност, но пък ако наистина държиш на своето и не си склонен да се съобразяваш с властта, унижението ти в България е 100 на сто. От един момент нататък, след като ме изгониха от местния младежки вестник "Комсомолска искра" за критична статия от май 1981 г., не ме вълнува кое литературно говедо какво говори за написаното от мен, ала пък живо ме интересува дали ме четат обикновените българи, хората от моята черга, с моя стил на живот и манталитет на израснал по някогашните прашни улици на Пловдив, където до късната дъждовна есен ходиш бос и с голите си стъпала усещаш колко грапава, но и колко топла може да бъде земята под теб.

 Бил съм седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Ърнест Хемингуей (1899-1961). "Крайпътен ресторант" се казва. И досега смятам, че е най-доброто, което съм писал в течение на над половин век... Янкито Хемингуей ли е причина? Ами не, разбира се. Това бяха мои наблюдения, личен опит; от американеца заех подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което пък съобщава повече, понеже не уточнява нещата и създава особена пространственост, работа за въображението у читателя. Значи, двама души, мъж на години и млада жена, почти момиче, разговарят в жежкия августовски следобед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той е очевидно притеснен. Встрани от масата им три скучаещи сервитьорки си подхвърлят откъслечни реплики: какви са онези там двамата, гадаят какво става там. Няма други персонажи, но има звукове – бръмченето на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измитите чаши. Жужащите мухи.

  Сега си давам сметка, че съм писал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито и интензивно пространство усещам зад рехавата наглед тъкан на думите. Е, как се получава то? Да не би да съм се родил научен! До казармата тренирах първо волейбол, после гимнастика (14-15-годишен), а после бокс и едновременно кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Ала най ми спореше в лодката: бях първи сред пловдивските юноши каякари в Армейски спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от тукашните пет спортни клуба, които развиваха кану-каяк. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финиша ме изпревари с около метър ячко момче от местната Спортна школа на Техникума по физкултура и спорт, Радко Дочев (1949), който после завърши ВИФ и известно време беше треньор по гребане, а доколкото ми е известно, по-късно се обяви за художник на свободна практика. Помня, че го влачих по трасето. До трийсетина метра преди финала този хубавец се возеше на вълната ми, мина край мен, прецапвайки последните метри с няколко мощни загребока. Изядох се! Да, яд ме е и досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме почти приятели и много пъти сме сядали на кафе, яд ме е на мен – че не съм успял да се отскубна, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 метра по 500-метровото състезателно трасе.

  Имал съм не една и не две сходни ситуации, последната и по-значителна сред които бе злощастният ми писмен договор с тарикат от село Рогош, който ми погуби мечтата да си видя в томче от 496 страници ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан в течение на десет години (1994-2004). Завлече ме, общо взето, с почти 1500 лева, като ми ходеше по петите, звънял ми е и посреднощ, като яко загоряла любовница, докато не отскубна от мен 1200 лева суха пара, а после въртя-сука, взе да се крие, че и дори да пише сред приятелите ми тук, в Пловдив, че трябвало да съм му благодарен, че ми дал занаят в ръцете, научил ме бил да си служа с изоставената компютърна програма за предпечатна обработка Page Maker. Книгата си така и не видях. Не ме яд за книгата, а за погубената от този хубав човек мечта.

  От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", готвех се и в курс по парашутизъм при пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скочих на два пъти в един ден с десантен парашут от двуплощник Ан-2, изкарах и теоретичните занятия по безмоторно летене, взех изпита, предстоеше да полетя с планер, но се отказах заради приятеля от онова време, а и досега Тодор Ряпов (1947), на когото за нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението. Мечтаехме си да станем бойни пилоти. Освен че от VII-VIII клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юношите, младежите, а и мъжете, в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Ученик от ІХ-ХІ клас на пловдивската гимназия "Г. Димитров, от 1963 г. нататък в двата общински вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха и мои фейлетони, очерци, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат някое стихотворение.

  По същото време се занимавах и с хата-йога. Занимавах се и с лов за пойни птички; върху дърводелския тезгях на баща ми изработих шест кафеза и капан за кардалини*. Сглобих по схема с подготвени от мен части морзов ключ и записващ апарат. С части от местния магазин "Млад техник" и навита на ръка бобина сглобих радиоприемник, а и миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до града село Войводиново с приятеля Ряпов шетахме цяло лято през ваканцията из пловдивския кър да режем сноп едногодишни израстъци от махалебки (дива череша), които бащата на Ряпов чичо Янко ползваше като калеми за присаждане или пък увити с влажни конопени зебла, отлитаха със самолет за Албания. И колко още занимания в онези години между 1960-а и 1965-а! За какъв дявол са ми били всички тези залитания в едно или друго? Нямам точно определен отговор. Навярно са били трупане на опит, наблюдения, изпробване къде бих могъл да вложа енергията за живот, за творчество, за надпревара. Ами че тогава съм се чувствал досущ като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, опитните и силните, повече живелите и помъдрели.

  Освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел (1903-1987), и на Джон Стайнбек (1902-1968). Насочи ме към тази троица североамериканци първият ми учител в журналистиката – и донякъде в литературата, роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката винаги четвъртък вечер като пилци с жълто около човката нас, десетината гимназисти. А в кръжока му влязохме с конкурс. Учеше ни да пишем дяволитият Джока, като ни четеше стихове от Стефан Цанев и Жак Превер или пасажи от "Малкият принц" на Екзюпери. Били сме Мария Широколийска от Кичук-париж (1945), Христо Джелебов (1947), Христо Батинков (1946) от Асеновград, Мая Ралчева (1947), Видка Кочева (1945), Илия Зайков (1944-2011) от село Брестник, аз. В онези години 1963-1965 на убийствените – в буквалния смисъл, концлагери, където за политически виц пребитите с тояги концлагеристи са хвърляни от лагерните биячи полуумъртвени за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската или от Великата Руска класика, детайлно изучавах тройката Нобелови лауреати на Северномериканската англоезична литература.

  В казармата любимци ми станаха английският романтически поет Пърси Биш Шели (1792-1822) и шотландският бард Робърт Бърнс (1759-1796)... Извън задълженията ми като редови войник, бях художникът на поделението. Върху грундирани с гипс стени рисувах с латексови бои лозунги и картини. Освен радио-релеен механик в ракетния дивизион край Хасково, бях и библиотекар, правех седмичен войнишки стен-вестник, съчинявах стихове и смешки из войнишкия ни живот, рисувах карикатури, преписвах начисто, понеже явно го е мързяло сам да си ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част) майор Стоянов. И този вежлив, като че вечно с крайчеца на устните иронично усмихнат бивш учител, ни беше предложил мен и един от по-младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенанта Парушев от Радио-техническата команда, за кандидат-членове на БКП.** Но за наказание ,че след нощен наряд не търчах за сутрешната физзарядка с останалите войничета, че останах да си отспя половин час, фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант Маринов) ми нареди да отида да "поливам розите". Но не отидох да мия смърдящите на лайна кенефи, и тъй заради неизпълнение на заповед три денонощия в самия край на март на 1966 г. ме "командироваха" в Хасковския гарнизонен арест заедно с други войничета арестанти да вадя камъни от три метра дълбок турски зид. Така, славно се разминах едва осемнайсетгодишен, с партийно членство в БКП, с кариера на партаец. Какво ти отспиване! В онез дъждовни дни на март от 1966 г. десетина момци вадехме огромни дялани камъни от старата ограда на гарнизонното хасковско поделение, па и заничахме с лакоми очи към някоя млада булка, която простираше пране или тупаше черги от отсрещния край на стръмната улица.

  От българските писатели в ранните ми детски години в полумрачната изба на улица "Ниш" № 4, се подвърташе дебел сборник с твърди корици, стихотворения на Христо Смирненски (1898-1923), зает от библиотеката към читалище "Виделина" в Пазарджик, родния град на майка ми. Не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и сега. Този патетичен ударен слог, приповдигнати строго разчетени ритмична стъпка и музикална рима, строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с яко напомпани бодрячески фрази, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат яко нагласена, изсмукана из пръстите работа. Изпитвах отвращение към задължението да зубря уроците по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да е от партийната тенденциозна лирика, където борбата беше като че ли основна тема и състояние. Борба ли!? Ами не желая да участвам в борбата, другари и другарки, имам си моя идея как да си живея живота.

  Иван Вазов (1850-1921) ми се показваше тромав или нравоучителен, Пейо К. Яворов (1878-1914) – театрален, предвзет, Димчо Дебелянов (1887-1916) – сантиментален, че и мекошав, да го имам за образец на мъж, Пенчо Славейков (1866-1912), като изключим няколкото му текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и проч.) – блудкав, особено с онзи връх на пищната графомания "Кървава песен".

  Започнах да чета от петгодишен. В най-ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников (1897-1951), с "Полски народни приказки" – със страховитите им сюжети за Броиряпа, владетеля на подземното царство в Карконошките планини. Любими ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар (1904-1941). Четох преди десетина години ужасяващи случки от живота на Аркадий Гайдар, 19-годишен назначен за командир на червеноармейски полк, но това е друга тема (нещо подобно се случвало и с жестокостите на Че Гевара). Харесвах много италианеца Джани Родари (1920-1980); от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми беше сборничето разкази за животни "Рики-тики-тави" на британеца Ръдиард Киплинг (1865-1936), увличах се, макар за кратко, по индианските сюжети на Майн Рид (1818-1883), както и по фантастичните приключения на Жул Верн (1828-1905). Силно ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан от съветския концлагерист Роберт Щилмарк (1909-1985), чийто затворнически шеф си присвоил правото да го титулуват съавтор. Ега си наглостта, ега си нахалството!

  След северноамериканската тройка Нобелови лауреати четох, или по-точно казано, живях известно време с героите от лютите сатирични романи на Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1903-1942) "Дванадесетте стола" и "Златният телец". Галерията от литературни идиоти, говеда и тарикати в т.нар. социалистическо общежитие, наред с Ярослав-Хашековите чешити от сагата "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми станаха еталон, докато от 1994 до 2004 г. кажи-речи на коляно, създавах от реалността върху купчини хвърчащи листове от ученическа тетрадка или право върху лист на пишещата машина у дома "Историйките на ученика Ламски". Случваше се първо върху празния лист за пишещата машинка да нарисувам графика, илюстрация към поредния епизод, пък сетне идеше ред на текста. 

  Шест пъти по време на гимназиалните ми години съм препрочитал романа "Швейк" на Ярослав Хашек (1883-1923) и този роман с редицата предизвикващи дивашки кикот идиоти от епохата на загнилата Австро-Унгарска империя досега ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на чеха Ярослав Хашек. Единадесетгодишното момченце Иван Ламски, наред с около двеста образа на типичния българин, сред тях: повечето "учители" от днешно време, е опит за моя си и преди всичко пловдивска версия на доверчивия наивник, чиято уж глупава оценка за безскрупулни службогонци е далеч по-меродавна, по-вярна, по-строга от оценките на духовни нищожества, окичени с държавни отличия и академични титли. 

  Като студент от Софийския университет между 1967 и 1971 година, в квартирата ми на ул. "Петър Митов" № 8 – къса уличка върху темето на столичния Слатински редут, нахълтаха вкупом философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман (1875-1955) от романа "Д-р Фаустус", дяволски очарователният Франсоа Вийон (1431-1463?), трескавият Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал (1783-1842), Дон Кихот на Мигел де Сервантес (1547-1616), жизнелюбивите и без свян разказвачи на сексуални истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо (1313-1375), където всичко в този наш, от край време суетен свят е било винаги подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

  В годините на детството и юношеството съм бил може би най-ревностният читател на книгите в кварталната библиотека към сладкарничката на Бай Димчо на ул. "Васил Априлов". Четенето ми бе утеха и изкушение. Изгубвах се в книгите; забравях, че съм у дома в тъмната изба, че в бедняшката ни махалица хората живеят бедничко, виждал съм се частица от облян във вълшебна светлина пейзаж на страстите, на разума и на фантазията, на примамливите постижими далечини. Години по-късно реших, че не ме интересува чужбината, нито хубостите й, нито чудесата й, но то е друга тема, защото всичката хубост на света за мен е тук, където съм, и за нищо на света не бих напуснал Пловдив и България. От пристрастяване към книгите бях се превърнал в своего рода книжен човек, въпреки че не съм пропускал нищо от игрите, от вечните ни състезания и сбиванията между хлапаците от нашата махаличка и съседната – Македонската под Джендем тепе, махала, населена със сякаш винаги готови да се пердашат до смърт за честта си момци. Бях се превърнал в любопитен глупак, склонен да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми легна на сърце, шестнайсетгодишната Емилия Попова, веднъж здраво ми се ядоса: "Живееш си като цвете в саксия!" А пък и майка ми, лютата пазарджиклийка, ме навикваше: "Стига с тези книги... От четенето на книги кой в България е прокопсал!" Шестнадесетгодишен, заявих, навирил нос, на баща ми дърводелеца: "Няма как да те настигна, че си бил на фронтовата линия в Голямата касапница, целили са те нацистите да те убият, а и ти с лека картечница си ги целил. Затова си пожелавам много... малки войни". Така и стана! Ангелът, чийто крила в най-тягостни мигове усещам разперени над мен, явно ме е чул.

  При сантиментален повод (любимото му момиче се увлече по мен) най-добрият ми приятел, когато ме изпращаше от пловдивската ни жп-гара, вече между коловозите и докато вече се задаваше експресът от Свиленград за София, се възмути: "Нависоко се излиташ, но лошо ще паднеш", на което, все така самоуверен, абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да, ама преди да падна, поне ще летя". Откъде това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията – в гимназията обикновеното ми състояние бе да скучая сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Ами да, спореше ми на Гребния канал сред момците каякари на 500-метровата дистанция; в бокса стигнах едва до второто място на някакво си вътрешноармейско първенство в ПВО и ВВС. Виж, материалите ми, които се появяваха от дъжд на вятър между 1961 и 1965 година в двата пловдивски вестника, партийния "Отечествен глас" и "Комсомолска искра", учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"

  Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало на обстоятелството, че сам бях постигнал почти всичко в единствения и неповторим свой живот: и добро, и не толкова добро, и лошо, и по-лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мен, че любвеобилни деди и приятели не бяха застилали килимена пътека от хвалби и приветствия пред нозете ми, че за всичко припечелено с пот на чело ми се е налагало, налага се и досега, да си плащам полагащия се горчив данък от рани, оскърбления, разочарования, страдание, безсъници нощем, унижения. Раснах като син на мълчалив обикновен дърводелец от покрайнините на някогашния мизерен мой Пловдив; но и Исус в човешката си плът е дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили изискани гувернантки; важното е какъв заряд жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува дълбоко у теб в бяс за творчество, в любов към човека, но не към доказалия се праведник, а към грешния и силно изкушен човек, каквито сме всички ние, живите долу, на Земята, в Пловдив, който е пъпът на света.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 uni 2023

Илюстрации:

- Някогашното ми училище гимназия "Г. Димитров".

- Май 1966 г. Войник в отпуск, на сватба в Мечкюр.

–––

* Кардалини в Пловдив наричаме пъстри пойни птичета, които никак не са капризни, зимата преживяват някак си, а през останалото време от годината на орляци се хранят от семенца на храсти из полето около града. В орнитологията са известни още с името кадънка или щиглец.

 ** Освен дето преписвах старите му годишни планове, че го мързеше сам да си ги осъвремени, ЗКПЧ-то майор Стоянов ме ползваше и за лектор в салона на дивизиона да изнасям седмична политинформация за офицерите, сержантите и войниците според всичко онова, което можех да прочета в централните вестници. Гласеше ме за сътрудник на ведомствения вестник на ПВО и ВВС "Страж на родното небе". А след като си излежах моите три денонощия гарнизонен арест, лично началник-щаба майор Иванов дойде в дворчето на релейката, дето служех, да ми обясни, че не е той причина да бъда наказан. Командирът подполк. Русев му наредил: "Иванов, накажи го ти, защото за неизпълнение на заповед, ако трябва аз да го накажа, ще го пратя петнайсет дни в ареста и ще му се наложи да дослужва в дисципа (в черните роти) след набора си".  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1313.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (1313.)

 При натиск, резултатът е според материала – един се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг израства висо-око, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят, т.е. да те уподобят на себе си. – Аноним (1947)

  4 noe. 1971 

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче!
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат.

Минава нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре,
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*

   15 mar. 2001 

ЗА СТОРЕНОТО ОТ ЛЮБОВ

 Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и да е странно, живеех повече с илюзии и сънища своя живот; когато съм треперил от слабостите си, тогава (узнавах го след време) съм бил по-жив и повече изкушен от благодатта на живота. Благодаря ти, моя участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на отесняващата девственост, съчиних в университетската читалня текст, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.

  Не обичам театралния грим по муцуната; знае ли публиката, че гримът на актьора е толкова ярко засилен, грубо и едро нанесен, именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на Театъра? Великолепието не е в категоричните театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата, в преливанията между реалност и въображаемо, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се близко до божественото. Страшно е да замълчиш, когато от теб очакват рев и сълзи, гърчове и порой от думи на отчаяние. Страхотно е да замълчиш в такъв момент, ето това е силната позиция в такъв момент; а всичко останало – хленч, рев и сълзи, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как и сам да си простиш по-късно – ако наистина държиш на себе си и не се заблуждаваш, че си нещо по-особено, ако се отнасяш към себе си без предвземки, без да се главозамайваш.

  Обвинявали са ме, че съм монолитен** – че в текстовете си твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели и че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Така е, а и не точно така. С ръка на сърце мога да кажа: Онези, които са ми създавали притеснения, ги чувствам по-близки. Да крещя на висок глас, че ми е разкошно, когато кървя – това ли очакват? Това ли решава проблема? Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си не отсега – на всички българи, които в страданието си живеем по-интензивно и често сме принудени очи в очи със себе си да усмиряваме обзелото ни вълнение. Боли ли я косената трева?! Ами че боли я, разбира се. Но там, където е било наранено, тревата най-разкошно избуява и цъфти, излъчва аромата на свобода. Този е изворът на несекващ оптимизъм за нашата унижена от отродниците България.

  Да поглеждам, да заничам любопитно иззад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото, когато съм свободен и всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото и да било. Нито пък ламтя за трохи от чужда трапеза. Такъв съм, какъвто съм, предпочитам да съм и занапред в съответствие с моята си генетично наследена природа от неслучайни българи по вяра, кръв и нрав. Това предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с Бога, Когото сме Го измислили как ни обича именно понеже сме склонни да се заблуждаваме, да ни обзема печал, като същества греховни, преходни, непостоянни.

  16 mar. 2001

  Защо да соча грозното у човека, като единствен начин, като единственото средство сам да се замисли, та да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справям, ако наистина желая да му помогна, честният начин е, като посоча добрите му постъпки и похваля добрите му неща, с подсказване: колко жалко е гърне мед да съсипваш заради лъжица катран. Пък ако насреща ми е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща ми е нормален човек, той и сам ще се досети или поне няма да приеме подсещането за натиск, за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да сочиш, за да го съдиш. Че кой си ти, за да се правиш на Господ! 

  Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. А по-зле... хептен с оловно тежки облаци ти се затули хоризонтът. И взех тогава да подхващам от другия им край нещата. Казвам си: "Той всъщност е добър човек. Я, виж, деца храни, облича, трепери им. Та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблива душа: лошотията не произтича от неговия стил, сторена е от моментна немарливост и може би от страх или малодушие. И за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил да приспи озъбилия му се комплекс за малоценност. Ами да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат дотам отвратително. Ами да! Да съм извършил подлост, то си е заболяване, вирус, проникнал у мен. Какво ще ми е нужно тогава! Да ме бият с възмущението си ли? Или да ме погледне някой с майчински грижовни очи, в които го виждам как страда, че съм станал толкова нагъл, самовлюбен и зъл?"

  Аз, човекът, по природа не съм лош. Замислен съм от Твореца (има ли Го, няма ли Го, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство, отстъпление от мене си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни ведра. Понякога си мисля, че бих оправдал не, а че нямам сили да съдя грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Монт Еверест: тя всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ме към Небесата. Който обича, той е повече склонен да се смирява, да страда, да прости със замълчаване. Покаянието е друга тема. Но чуя ли, видя ли някой да скубе коси и да се посипва с пепел насред площада, ясно ми е – любов няма у него, той в момента е по-нищ, по-жалък от нас, понеже бесува и крещи обвинения, да не се види неговата несрета; бесове го връхлетели, очевидно дивее с подпухнала от ненавист душа.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 23 uni 2023

Илюстрации:

- Детенцето е най-близо до звездите.

- Посланието на тревата да усетиш...

___

* Дванайсетте реда са отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми след низ усилия да намери каква да е редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла.

Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, ала все пак живеехме, макар и не безопасно: тя се трови на два пъти... Поетът Михаил Берберов на именния си ден в далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) хълцаше на рамото ми: "Това нещо си е баш на нас посветено". Видяха бял свят днайсетте реда едва в сб. "Сутрин рано" (1983) на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". 

** Свилен Панков (1955-1989): "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г. и Катя Митова (1954), "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която написа: "Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия – със снизхождение" и проч. Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, USA, професор по литература, уважавана твърде интелигентна госпожа в обществото на българите-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато обслужва ЦК на БКП в литературната критика, и по-конкретно – указанията на поета Георги Джагаров (1925-1995), до когото бях пратил книжлето "Сутрин рано", та вероятно съвсем случайно отзивът на Катя Митова долетя седмица по-късно на трета страница на в. "Литературен фронт" под рязко критична рецензия за М. Берберов, който пред сестра си Петя, жена на смолянския художник Любомир Самарджиев (1937-1999), след погребението на баща си ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.