Из дневника на един пловдивчанин (1713.)

 ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1713.) Отначало ти е чоглаво, непривично тъжно, питаш се: Ама наистина ли това точно на мен се случи? После свикваш, че мястото до теб е пусто, човекът си отишъл, няма го, а го сънуваш. Докато накрая проглеждаш: че той отдавна си отишъл, аз обаче къде ли съм бил/а, да не усетя? Не си мисли, че раздялата става изведнъж. – Аноним (1947) 17 sep. 1997 БЕДНЯЦИТЕ ОТ УЛИЦА НИШ Не казах почти нищичко дотук, а навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за знания и хъс в живота ми на обикновен човек, българин по род и нрав, избягващ многолюдните шумни, бъбриви компании... - Дачо Марсола и по-големият му брат Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал с блатна тръстика, където е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му бе мънинка и лъскавичка като кратунка, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се ние да съзерцаваме, надигнали се вкупом на пръсти иззад каменната ограда, как долу в ниското на техния двор гол до кръста пръхти като кон под чешмата им отвън, как петдесет пъти повдига над кратунката си собственоръчно направената гира от два каменни топуза, свързани с водопроводна тръба три четвърти цола. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му май е изял името. Докато по-малкият брат Дачо (Йордан), надявам се, и днес, ако е жив, мрази да си пилее сополите, а ги сърба както ужасно гладен човек гълта шкембе-чорба. - Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжево-кафяв космат пес, се казваше Рекс, и Рекс очевидно в хлапашките ни представи бе нещо много по-важно от сухата, кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно – песът важен-важен я разхождаше из кварталните градинки, вързана за кожената му каишка с ален пискюл като на цигански файтонджийски кон. - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години по-възрастен от нас, който най-сериозно ни обясни, че "куда" по рускаму означава куче и затова, значи, оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата. Та по такъв начин в съзнанието ни на хлапенца свърза завинаги онези две неща: името Ангел и прякора Кудата. Впоследствие Ангел Кудата след нелепа катастрофа с москвича на баща си уби човек, полежа в затвора и излезе оттам закоравял, печен, завършен комарджия и тарикат. - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора" ли? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или с мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло; такъв чешит, вечно учуден и съвсем не в час! И той бе доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с един оклепан раздрънкан стар велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им бояджийската стълба и двете кофи с гасена вар, качени върху велосипеда. - Добричкият дядо Марин... Никак не го свърташе на едно място, все тъпаше с една лъскава тояжка към Царския остров*. Някогашният Бай Марин бил уважаван каменар, сега никой не го бръснеше за слива, както е лафът, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка – едничката му дъщеря на дядо Марин, умряла, да засвири на цигулка, та чат-пак отключваше шкафа с каменарските чукове, свредлата, длета и шила на двора, за да извади увита в снежнобяло тензухено платно олющена вехта цигулка; даде ни я всеки от нас да я подържи за малко в ръце, да й се порадва, само внукът Маринчо не ще и да чуе за мерака на дядо си, бяга като дявол от тамян от цигулката, докато моя милост надуваше гайдата, с две думи, вървях месеци наред по петите на майка си и баща си, мрънках, тропах с крак, молех им се, проглуших им ушите да ми купят цигулка. И те, разбира се, не ми купиха цигулката, която струваше само някакви си четирийсет лева! Знаех го, защото седмици наред ходех да погледам и се любувам на изложените на витрината цигулки осминки в магазина на Главната**. - Чичо Велко, татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко много ми се ядоса, когато видя как, едва шестгодишен, рисувам в кухнето им картинка с къщурка първо от покрива и комина, та ни изнесе на двамата с Марин, поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се и строи, значи, първо се копа, после се редят основите, стените, прозорците, дограмата и така нататък, а не се започва от комина и пушека;.керемидите и коминчето с пушека остават за най-подир, не и преди да си копал с пот на чело и да си укрепил здраво основите, както е с всяка друга работа, между другото. - Обущарят Бай Стефан... Изключително зло дребно човече с огромна мушамена работна престилка до пети, окачена на врата му, омазана с лепило и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му паянтова масичка бе на двора сред лехите с градинския разсад и цветята. Същинска люта пиперка, за него казваха, че назлобял откак месец след смъртта на Чичко Сталин му били шута от Партията, като враг на прогреса и щастието и заради "култа към личността на другаря Вълко Червенков". Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше все около нас, поизрасли вече момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред дворчета и къщата им на улица Ниш № 3. Случеше ли се гумената ни топка да падне в дворчето му, скача пъргаво този зъл саможивец от паянтовата си обущарска масичка и продупчи с шилото си топката, па я зафучи обратно и явно с кеф кълне и ни псува на майка. Веднъж ме замери с обущарското си чукче, и то свирна край ушите ми. - Дебела Тота – майка й на хубавелката Мария Кандемирова, с вечно запретнати до лакти ръкави, все нещо вари, пече, готви в двора им на улица Ниш № 1. Досега няма за мен аромат, по-любим от уханието на печени червени чушки; той винаги ме връща в дните, когато обедно време на път към училището "Сашо Димитров" вдишвах иззад плътната дъсчена тараба аромат на печени върху тенекия червени чушки. Както и в няколко други дворчета наоколо, раснеха и там възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се ние, десетина хлапета по камъните, струпани за строеж в двора на Дебела Тота, да се налапаме с топящите се от сладост в устата зарзали. - Вера Тричковата... Живееше Вера с мъжа си и едничкия им син Стефан в къщата на ъгъла между улица Ниш и улица Лагадина; тя бе единствената масивна сграда на три етажа, където пък в приземния етаж живееше Здравка Митърчева (в пети клас ученик, вече се заглеждах по циците и дупето на Здравчето), чийто баща като да бе може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив мъж все го виждах с други неколцина местни михлюзи да играят шах и табла и яростно да спорят за футбол зад масата, отрупана с пожълтели вестници и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера – едра и с фасон на заможна дама, и възниската, тумбеста като плондер Дебела Тота до едно време бяха приятелки, една ограда ги делеше, мир и любов цареше помежду двете дами; после се разчу, че люто се смразили, след като си скубали косите заради няколко филии бял хляб и остатъци от недоядени кюфтета, кога чистели маси в луксозния пловдивски ресторант "Тримонциум", като слугини. - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала – съседна на нашата, които сутрин и вечер суркаха налъмите си по улица Цар Михаил Шишман (днес улица Младост): сутрин по тъмно, вечер по тъмно, прибирайки се от тютюневите складове по булевард Руски и улица Иван Вазов (бивша Станционна) покрай местната жп-гара. Викаха им "склададжийките". Бяха сурови жени и момичета – бежанки от Македония. Някоя си прегрешила със сина на собственика на фабриката, ама пък била омъжена; и се събират склададжийките, наобикалят я плътно, сбутали я сред тезгясите с бали, креснала една: "Бой по путката с налъма!"... и отмъстили за онзи мъж рогоносец. - Строгата и нежна обич на проклетата, ама и гостоприемна Баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки. Все в черно облечена и с черна кърпа на главата, че мъжът й починал – майка му на Джорджо, същия онзи Джорджо, който първи в махалата събра парици да си купи лека кола Москвич 403 нейде към 1960 г., и то бе събитие, гордост за цялата ни махалица от българи бедняци, довлекли се тук от кол и въже: първи – от околните села, после – от Родопите и по-отдалеч. - Родопчаните Дядо Григор с огромните бели мустаци и Баба Дора, снашицата им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува като монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко лежеше първо като осъден на смърт, после – като "доживотен", и след тринайсет години в панделата се прибра един следобяд през пролетта кротък и посребрял. Много съм се чудел: нали наказват само злите и лошите; защо учтив, кротък и весел човек като съседа Чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел?! Дъхавото кафенце в пръстени филджанчета, избеното приземно стайче на дъртите родопчани още помня, сладни ми на небцето, пред мен е натежалият от старостта си дядо Григор – едър суров балканджия, и ей тъй, цъмън-цъмън, подрънква на една от дузината си тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на хлапенца. Внука Горчо – седмокласник, по-голям от нас, веднъж около обяд Дядо Григор бе подбрал с откършен салкъмов клон. Ей че смешно подскачаше Горчо, докато дядо му фучеше на родопския си говор и шибаше внука по голите нозе заради двойките в училище! - Ами чехкинята Стамена! Издебна я чичо Йордан – брат на мъжа й Иван, че нощем тайно ходи да му сере пред портичката. Нейният мъж Иван в моите детски представи издъхна от срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията Иван, колкото и тъжно инак да беше, стърчеше весело и се поклащаше над китките в ковчега. И значи този як като печена турска керемида бахчеванджия се оказа за мен първият мъртвец, когото с достойнство и печал, и посред лудешкия ни хлапашки кикот през сълзи, отведоха с конска каручка след вапцан в черно голям чамов кръст от бедняшката ни улица Ниш и той тържествено влезе в живота ми. Въобразявам ли си, че говоря и от името на тези най-обикновени ръбати, ама пък, за разлика от политиците ни, истински хора? Човек сам влиза и сам излиза от този живот. И нормално го забравят онези негови близки и приятели, които след не много ще се окажат и те на свой ред под някой камък в Тракийската плодна пръст. А Любовта, ах, Любовта! Чудесно е, че този духовен и плътски разкош ме съпътства; а другото... всичко друго: имат, известност, пари, то са сенки на облаци и вятър. Подухне зъл ветрец, и нищо, нищичко не остава. Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа Plovdiv, edited on 20 ное.2025 Илюстрации: - 1954 г., хлапенцата от някогашната бедняшка махала*** - 1959 г., пет години по-късно пак на същата улица Ниш****. ––– * Местност, която в онези години беше почти извън Пловдив, обрасла с пищна лонгозна растителност, рай за бедняците, които на тумби идеха тук на хлад – да се къпят в реката, да хапнат-пийнат и да се повеселят с буйни хора, акордеон и китара, днес прилежно почти унищожена от местната неграмотна общинска власт. ** Главната търговска улица между площад Джумаята и Централната поща в Пловдив, следваща трасето от Римско време за състезания с колесници, според археолозите. *** Пловдив, 1953 г. Дечурлигата на улица Ниш. Прави отзад сме: Вилито (Величка), Тинето (Христина), аз и Мария Кандемирова; пред нас са Боби (от втория брак на баща си) Гърков, Наско и Видко Троплев, по-големият внук на хазяите ни Дърварови.. **** Правите са: Бобито (Борислав Гърков) и Видко (Троплев), пред тях клекналите сме: Мъмито (Марин Гърков), аз и Ичо (Христо Махинов). Бел.м., tisss.