Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 10 юни 2019 г.

ЗАПИСКИ ОТПРЕДИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ (продължение II)

ЗАПИСКИ ОТПРЕДИ
ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ

   Продължение от 22.05.1999.

  Защо крещят, дявол да ги вземе? Защо думкат с юмрук по масата? Защо пулят очи като натровени, обадиш ли се не в съгласие с тяхното? Толкова болезнено ли е да чуеш различно мнение? Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и известният Васил Попов от село Миндя, Търновско, на втория етаж в една горска хижа, когато ни бяха събрали дванайсетина млади пловдивски поети и разказвачи. Беше от онези чудни мероприятия, когато по поръчение на
Партията казионният Съюз на българските писатели изпращаше утвърдени вече, печени автори да ограмотяват младежта, да ни обясняват кое как да се пише, с каква цел да се пише, понеже извън соцлагера империализмът не спи, дебне да ни свари неподготвени, по бели гащи.

  Та сладко-сладко маститият, страховит с вида си на професионален побойник – а пък той си бе и някогашен боксьор тежка категория! – Васил Попов захвана да рови из "Малкият принц" на Екзюпери, поувлече се, та изрече нещо, дето го няма в тази любима за възрастни и деца от моето поколение книга. Обадих се плахо: "Не е тъй, друго е у Екзюпери", и пояснявам как е в книгата. Ами по онова време с книгите на Екзюпери лягах и ставах, "Малкият принц" знаех кажи-речи наизуст. Но масивният като канара мъж с изразителните торбички на алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина, чуваше се как лекият планински ветрец свисти и шушне в боровете зад широко разтворените прозорци. "Така е, както аз казвам" – рече някак лениво Васил Попов. "Объркали сте се – настоявам, – това е от друга книга на Екзюпери, от "Южна поща". Страшният мъж удари с юмрук по масичката; кафенце му бяха сервирали, лисна му се кафенцето: "Излез! Веднага напусни!"

  Тръгнах, ама не към вратата, а към прозореца. Седнах там върху перваза. Седя, мисля си: ако се залети срещу мен тази минимум 120-килограмова грамада от гняв и мускули, ще скоча в бодливите клони на бора отсреща. Ега ти, състезавал съм се и аз по бокс, нищо че категорията ми беше "перо" (до 54 кг), обаче на неговата няма да стане! Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчат като хеликоптери над наредените една до друга четири или пет ниски маси. С тебеширени лица ме гледат моите "добри приятели" Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Минко Танев, Иван Странджев и пр. Бяха се гипсирали, а над главите им като руски трактор "Кировец" бумти великият Васил Попов – повече не ме и поглеждат. "Аз не съм дошъл тук от триста километра... (Що триста, като София е на не повече от сто и петдесет, той си знае, става това нещо в района на Почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица", горе, над хижа "Здравец", двайсетина километра от Пловдив.) ...да слушам някакви посредствени графомани!" Ей такива две-три ги изрече писателят, па му мина, забрави ме сякаш. Продължи си лекцията и повече зъб не обели, не се върна към злощастния френски пилот, аристократа с помпозното френско име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и половина новата черна волга с бяла, държавна, демек – софийска регистрационна табела, го откара на майната си, отиде, та се не видя. Ама че кофти работа, скапа му се настроението на хубавия човек!

  Човешки работи, мисля си сега, докато записвам тези куриозни историйки, карам 52-та си година. Писателят Васил Попов* се спомина петдесетгодишен; накъркал се до козирката и в луксозната си стая на пловдивския Новотел предал Богу дух като прасе в кочина. Тъй че от висотата на вече повече живял, казано нахакано, мога да го съдя по-строго заради тъпото му селяндурско, "a la село Миндя" грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм Михаил Берберов какво му е мнението за писателя Васил Попов, докато беше жив човекът от Миндя. "Васил е голям мъж – рече ми Мишо. – Сам се създаде буквално от нулата. Що жени са му минали през леглото! Френски, испански и английски сам научи. На времето беше доста добър боксьор и в София всички му имат страха." И друго, но не от Мишо, от вестниците по-късно научено: Васил Попов беше единственият българин, канен в журито на известната латиноамериканска писателска фондация "Лас касас Америкас" или нещо подобно, която всяка година определя премии за литература. Което си е знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е и сред добрите ни преводачи от испаноезична литература. Влязъл сравнително на възраст в писателското поприще, името му внушава респект дори и поради миниатюрната подробност, че не бе от авторите-примадони, дето шестваха с червеното знаме на пищната соц. правда напред и нагоре и си устройваха живота като храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е удобен да му се надсмея, както казваме в Пловдив – плаче да му спукаш задника! С онези сключени рунтави вежди, с онова масивно излъчване на нерез. Дотолкова самовлюбена персона най-малкото няма как да ме изпълни с уважение баш заради хамалския си нрав.

  О-о, и аз съм силно пристрастен, и моето мнение се влияе чат-пат от глупости, из мелочей, както казват руснаците.

  Значи, замина си Васил Попов от хижата. Иде благообразният като византийска икона Добромир Тонев, върти показалец в слепоочието си: "Аве, майна! Мислеше ли какво щеше да ти се случи? На мен – обръща се към останалата част кандидат-световни писатели с жълто около човката, – на мен мравки ми лазеха по гърба. Ей, пичове, това майна не знае с какво се разминахме, честен кръст!"
 
  Трудно мога да го обясня, но разкрещи ли ми се някой насреща, колкото и важен, колкото и страшен да е, старият Дяволски род на калугеровския и перущенския ми корен се събужда, кикоти се: "Ха, ето една слаба ракия! Слаба ракия е този чешит, щом толкова се фука!" Може и да ми строшат кратуната, а от моето не ще се отрека; с повече хъз ме зарежда кресльото му с кресльо! И не се е случвало да ми посегнат кресльовци, колкото и истерично да са се държали.

  Има любопитна версия, че някога достолепните жители в Древна Елада носителя на лоша вест от бойното поле публично го посичали на агората, с присъствието си да не им напомня бедата, която ги сполетяла. Алогична, странна е психологията на тълпата. Лидерите от всички досегашни епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за внимателния психолог моментна амнезия спрямо Нравствеността и Човеколюбието. Пази, Боже, от отчаян човек, който се е почувствал гол-голеничък пред собствената си слабост, пред собствения си грях! Отделил се от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на Човеколюбието, което значи: подвластен на Християнската нравственост. И с най-върлия си душманин ще намериш някак да се разбереш; в множеството обаче човек понякога, особено ако е слаб дух, т.е. податлив на манипулации, можеш да го видиш с озъбена маска, безскрупулен. 

  Винаги са ме плашели фанатизмът и наглата увереност в собствената правота, които изригват отвратителна енергия именно в конфликтни ситуации. Във върхови ситуации няма как да не усетиш кой колко пари струва, но то не е мое откритие, а прозрение на класици в психологията, философията, литературата. Крещели са ми поединично, крещели са ми групово и неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашат с юмрук: и някогашният партиен секретар на квартала, където живея, Димитър Стойков (1986 г.), и новооглашен лидер (1990 г.) на една от първите у нас опозиционни на БКП партии наедно с по-младичкия от мен художник Иван Тотев, и десетимата колеги, подразнени от къса бележка, публикувана в "Отечествен глас" (14 януари 1993 г.) на светкавично насрочен за целта Педагогически съвет. И малко по-отдавна – през 1980 г., месеци преди да ме прогонят от младежкия седмичник "Комсомолска искра", колегата Илия Зайков, нает на хонорар във вестника, ме е питал: "Що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата!" Ако за същия приятел от село Брестник, Пловдивско, бях "помак и малко фашистче", за новопокръстения лидер на една от първите ни опозиционни партии бях "комунистическа подлога"

  На Росито (Арусяк Агопян) – секретарката ми по документацията във вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 – 26 февруари 1991 г., хубавото Знаме, както го наричаха депутати във Великото народно събрание), който все някак воюваше с манталитета на партиеца, господинът пошушнал: "Ще се дигнат концлагеристите (от концлагерите на Държавна сигурност) и ще ви подпалят къщите". "Така каза господинът. Тъй че много внимавайте!" – силно притеснена ме предупреди Росито. Десетима колеги-учители, от своя страна, възмутени, че сами се разпознали, макар описани без имена, как щастливи бръмчат из бит-пазарите на Турция и разпадаща се Югославия, пренасяйки контрабандно стока – ме приканваха да се отрека чрез същия вестник от писаното, публично да се покая. Иначе?! "Иначе ах, какво ще ти се случи!" Една от тези куфарни търговки – госпожа Крушкова, собственик на имоти в Несебър, късно вечер в продължение на около седмица по домашния ми телефон ме заплашваше със съд. "Да знаеш, парите за нас не са проблем и много се колебая дали да не заведа иск за клевета – ей така ми говореше тази фина, много изискана госпожа с нелек личен живот зад гърба си. – Бледа ти е фантазията каква мизерия ще ти се случи, реша ли да те влача по съдилища."

  За всекиго от споменатите дотук бих потвърдил: да, добър по душа, талантлив в своята си област, в тесния кръг на приятелите, семейството, рода си всеки от тях е грижовен, страдащ от неправдите. Но защо, получил синапено зрънце власт, всеки от тези чудесни хора се рони пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг?

  Завършвам си текста за моя баща и за нищожна част от грандоманите в моя си живот... с онова, което рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Беше се разгорещил този някогашен сътрудник, фотографът Красен Бурханларски – този виновен, онзи му виновен, всички са му задължени, всички били гадни... Пяна му хвърчи из устата, показалецът му боде тавана. Случва се в стайчето на студентския ни вестник "Софийски университет" в далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато бях коректор и стилов редактор там.
Четирима сме свидетелите на изпълнението: аз, Владо Даверов, Явор Цаков и касиерът от Силистренско Али Байрямов, зяпаме пухкавия чешит как се горещи. Тримата си траят. И аз си трая. Ходи назад-напред, вика-треска, запоти се този Красен, стои задъхан, разкрачен като Боримечката сред стайчето, пъхти като риба на сухо. Рекох полечка: "Май много си се харесваш ядосан, а!" И женчото, като шибнат с камшик, истерично изцвили, излетя мигом от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 10 uni 2019

Илюстрации:
- Писателят в целия си блясък Васил Попов (1930-1980) (горе);
- 1964 г., баща ми с любимия мотоциклет NSU 500 куб.см. (долу).
–––
* Писателят Васил Попов (1930-1980 г.) от село Миндя, Великотърновско, следва няколко семестъра право задочно. Според представители на лит. критиката у нас, не получил дължимото внимание приживе, но един ден ще се изучава в училище като един от класиците на българската литература, редом до Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров. Васил Попов скандализира с поведението си както в личния си живот, така и в творчеството. Обича да обикаля кръчмите до късно, а да пише – когато се прибере. Марин Георгиев си спомня: "Нещо настръхнало и опасно се излъчваше от Васил. Гласът му надвишаваше другите гласове и сякаш винаги беше до теб. Все ми изглеждаше мрачно-заплашителен – по това време само жадно гледах и слушах. За Васил се носеха легенди. За силата му, стигаща до грубост (с един удар счупил мраморна маса); за неговата безцеремонност с жените (вечните наши спътнички – повод за кавги и сърдечни драми), а тъкмо от тях все имаше по няколко на масата му. Ту ги пъдеше, гневен и сърдит, ту напрегнато-поверително им говореше нещо, прегърнал ги с тежка космата лапа, прилепил глава, уста в ухо или очи в очи. Тогава пиенето за него все още беше отмора, празничен завършек на тежкия му трудов ден, който обикновено приключваше в бара". Васил Попов е истински бохем. Обича да прекарва свободното си време на чашка сред шумна компания. Той е един от най-известните и най-големи покорители на женски сърца сред социалистическия хайлайф на България. Бел.м., tisss