ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (244.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (244.)

           Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  30.01.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

  Вестникът на Т. Биков, на пишещи или по някакъв начин свързани с политическата му линия, почват да ме изненадват неприятно, изключая Емил Калъчев. Това е точно змийско гнездо: озлобени, като чудака Лазар Мастагарков, фанатици, вълци, които се правят на агнета, минавали за хора с по-особена биография, или Владимир Куцаров, когото някога, през 1991 г. смятах за талантлив публицист с перспективи за развитие, фалшиво стоящият в общественото пространство Огнян Сапарев, притворният и уж човеколюбив в обноските си Георги Петров. Какво търся у тези хубави хора! Леле, че наивник съм! Броят от януари-февруари 2001 г. на в. "Арт-клуб" се оказа трибуна за предизборно нагнетяване с кресливи вопли или обидни квалификации към личности, олицетворяващи държавността в едва измъкваща се от хаоса България, на омраза и ненавист към съзнателно демонизирани групи мислещи българи.

  Тези приятелчета алени другарчета, или са хептен замаяни от злост, което ще рече от уплах, или са нечии чужди говорители. Разградена, разколебаната моя България е идеално място за фарисеи. Кефи ме апломбът им да говорят, както си ги представям, с ръмжащия тенекиен глас на Георги Пирински и железобетонна твърдост на фарисея марксист и книжника лицемер.

  31.01.2001.

  Живеем като крадци в своето отечество, държим се като мародери в собствения си имот, докато хората в цивилизованите общества са грижовни, благоговеят пред всеки храст, камък, ручей, стрък цвете, трева в родината си. Българинът днес е резултат от унизителното си минало, когато му е отказвано правото да разполага със своето и се виждал принуден из т.нар. общонароден имот да шета като разбойник по тъмна доба. Господа другарите, които подреждат отвращение до озлоблението си в "Арт-клуб"-а, до такава степен ме притесниха с последния брой от януари 2001 г., че сутринта след нощта, в която го четох внимателно, сутринта, значи, се събудих притеснен от нерви. От година и повече не беше се обаждала острата болежка от кръста надолу: все едно забит двайсетинасантиметров нож от кръста до над коляното... Идиоти! Какво правят моите текстове сред писаното от недобитите комунисти Мастагарков, Куцаров, Георги Петров и подсигуряващите ги с авторитетната си длъжност университетски светила и преподаватели?! Слаба ракия ли съм, че тъй ме зарадва фактът, че отпечатали есето ми в предишния брой на вестника? Каква работа има мой текст точно там!

  01.02.2001.

  "Д-р Фаустус" на Т. Ман, с.86-87. От с.75, част VІІІ авторът въвежда Вендел Кречмар в сюжета за гения. Кречмар – "доста под трийсетте", заекващ, "неугледен, набит мъж с кръгъл череп, подстригани мустачки, често засмени, понякога замислени - понякога дяволити кафяви очи", възторжен пред почти празен салон, свирейки за илюстрация наизуст Бетовен на раздрънкано пиано, обяснява в детайли нещо, което дошлите тук десетина посетители едва проумяват, та го гледат учудени не толкова заради думите, колкото заради странния за тях факт, че човек до такава степен може да се горещи и екзалтира, накъсо казано, да преживява със страст нещо неприсъщо за материалния ни свят, и според тях, очевидно само по себе си странно явление.

  Ей тази отстраненост на талантливия човек от огромната инертна, аморфна маса на сивеещото в делничния свой живот простолюдие! Страшничко. И като си помисля за обречения поради дарбата си човек – никога да не бъде докрая разбран от онези, за които твори всъщност и на които май се обяснява в любов, като си го помисля това, ужасно самотно ми става. Тях ги привличат неяснотата и любопитството; ах, ето един смахнат – казват си. Други се кикотят, присмиват му се на заекването, а и на целия му неугледен физически облик. Те едва ли подозират, че отнесеният луд пред тях, този заекващ разпален коментатор на Бетовеновия гений, този чудак, който дори не свири Бетовен с подходящата за Бетовен строгост, уравновесеност и глъбина, ами блъска прекалено силно по клавишите, пее неособено чисто, свирейки, па и насилвайки се от време на време да пояснява това и онова. Ами че публиката едва го проумява горкия коментатор. И точно тук вече разбирам за какво или за кого говори Томас Ман: това е откритието, че най-високите постижения в изкуството не се поддават на обяснения с думи, че разбулването на магията от високите постижения в сферата на духа е отвъд думите. То е внезапен лъч, прозрение, докосва болезнено и сладостно не разума ни с неговата бавна логическа скорост, а като любовна стрела се забива право в сърцето и го кара да кърви едновременно от гордост и изнемога, от притеснение и възторг.

  Стр. 91: "To hear wit eyes belongs to love’s fine wit"*, което на български ще рече: "Да чува с очите е едно от прелестните качества на любовта".

  02.02.2001.

  С.119: "Какво е свобода? Единствено равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога; то има вече форма, то е обусловено и обвързано" (сентенция на Т. Ман от "Д-р Фаустус"). Чудесен текст за моите не особено интелигентни, не особено възпитани десетокласници! Ще им го подхвърля, за да го коментират днес в часа по литература, както къс кървящо месо за пир в сборището на младите нежни лешояди. Особено и за мен самия е отношението ми спрямо неандерталската им жизнерадост. Дразни ме разхвърляността им, гръмогласно заявеният им непукизъм, наблягането върху физическия облик – кожата, цвят на косите, прическа, нокти, устни, изпъчена гръд – и това, Господи боже мой, съчетано с движения резки на изнервени старчета заядливковци, отсъствие на всякаква грация, плахост, финес: свенливостта, с която женствеността изкусително ни напада. Дразня им се, че бързат да задушат в себе си детското, което е в най-голяма степен основно за чара у всяко момиче от 16 до 106... Отблъсква претенцията, изписана по преситените им, всъщност наивни! – муцунки.

  От друга страна, жал ми е, че са тъй нетърпеливи да изскочат от най-хубавия, най-сладкия период на своя живот: от моминството. Сексуалното ли ги привлича? Не, не мисля, че е то; по-скоро е егоизъм, разраснал се до размерите на откровена наглост да виждаш света като мравуняк, с пренебрежение и отсъствие на състрадание. То е не просто липса на смирение, а нещо много по-неприятно, понеже се изчерпва с куха безсмислена поза. Не виждам и сянка от творческото у тези полудеца-полуженички; това най-силно ме отблъсква и не мога да ги приближа до сърцето си, чужди са ми, усещам зад парфюм, грим, мазила вонята на вече разкапваща се от посредственост, на съсипана твърде рано материя. Дано пък да греша! Все пак учителят би трябвало да изпитва обич към учениците си... Ама кой е решил, че точно тези са наистина мои ученици! След време – може би, ала днес, точно сега?!...

  От друга гледна точка обаче дали не бързам да видя плодове от угарта, която има нужда от повече време, за да произведе от засетите семена пълноценни пшенични класове? Каква вина имат, че положителният пример в личния живот на всяка от тях е така хилав, толкова оскъден? Честното, искреното не лъскавее, не тръби призивно с излъскани фанфари, не ходи наперено под копринени знамена и рицарски семейни гербове. На това искрено, честно отношение към живота не му стоят мирно изпънати като по конец бойки гвардейски полкове. И ако ти, учителю, си на мястото на твоите ученици, лесно ли ще ти е да оцениш истински Достойнство и Човешка тиха гордост, когато тези две се губят сред показното възгордяване на заливащата ни отвсякъде агресивна пошлост**? Сократ е физически грозен; арогантният самовлюбен горделив Александър Македонски, чийто личен учител Аристотел е ученик на Сократ, е наперен яко възгордял се хубавец. Е, кой привлича повърхностния поглед по-силно?! Значи, интелектуалното се нуждае от повече време и жизнен опит, за да изкристализира, да се изяви вече не само вътре в душата и духа: в мислите, но и във видимото отстрани поведение. И може би след време ще си спомнят не какво точно съм им разказвал, а как съм се държал към тях, как съм преживявал пред неандерталските им нагли очи собствените си уроци.

  С.121: "...суровото възприемане на живота, което е плод на извънредни дарби". Да! Талантливото не може да е сантиментално. Неговият пронизващ поглед е малко над човечността, едва-едва докосва състраданието, че по-важна мисия има то: да освети неосветени у нас пространства – нещо, не дотам свързано с чувство за милост у нас. Пишейки тези бележки върху нещо прочетено, преживяно, все повече съм привлечен да навляза в граничната област между логическо и подсъзнателно. Научих някак от само себе си да предизвиквам, по-точно, да си поръчвам целенасочено – чрез волята или желанието, да се движа по ръб, отвъд който сивеят в мъглива бездна под нозете ми остри зъбери на интуитивни или подсъзнателни, своето рода пунктирани опорни точки. Движейки се в състояние, напомнящо унес или известна отнесеност, в някакъв момент отпускам логическата нишка, изоставям нишката на Ариадна***, онази пъпна връв, която ме придържа към трезвата логическа последователност, разсъдъчност, самодоказваща се яснота, и усещам реенето на любопитството у мен: хем усмихнато, щастливо разтворило клюн като влюбен щъркел, да се носи в други измерения.

  Това е Светът на интуитивното познание. Той е ефирен, ароматен, лек, предизвиква у мен еуфорично и тържествено-строго настроение. Вече не си мисля за смирение, за човечност, за преходност. Тук всичко е облъхнато от присъствието на самата Истина. Не, не я виждам, но почти съм уверен – ей тук някъде, наблизо е самото Откровение, Йоановият Апокалипсис, онази информационна струя от самите глъбини на наглед безучастната ледена Вселена.

  Татко мой, дърводелецо от Отвъдното! Не ме оставяй, да се самозабравя, просто да забравя, че съм най-обикновен простосмъртен! Ако някога, докато си обитавал материалния ни свят, си ме обичал – мен, твоя единствен глупав син, не позволявай гравитацията, земното притегляне да ме напусне. Този видим свят, храна и радост за сетивата ми, ми е твърде скъп, за да го пренебрегвам пред абстрактното. Земен човек съм, да, харесва ми да надничам лекичко към успоредния загадъчен свят, населен с нещо друго, но в никакъв случай и при никакви обстоятелства не бих желал да съм нещо, което не съм – колкото и красиво за окото, колкото и славно да е. Предпочитам, желая, надявам се да си остана профан в първичното значение на понятието профан, т.е. непосветен в тайнствата. Другата дума за този случай е "езотерик". Противно ми е езотеричното, че дели човеците на посветени и непосветени, на множеството отрича правото да навлиза в Космоса, който диша във всекиго от нас.

  С.125: "...който определя религията като усет и вкус за безкрайното и я нарича едно съществуващо у човека фактическо състояние..."

  Преди да се родя (1947) Т. Ман чрез подставения свой лит.герой-резоньор Серенус Цайтблом отваря темата за (с.128) "прозрение за демоничния характер на човешкото битие". Никакви идилии! В основата на живота са бяс, кръв, ужасии, схватки, насилия и... религиозността, отчаяната Вяра в свръхчовешкия разум, която единствена била в състояние да ни даде опора сред клокочещия ад. Само че Т. Ман не го твърди лично, а стои на крачка встрани от своя пародиен, особено с вдъхновеното си слово, герой-резоньор и нелеп уж коментатор. Човеколюбие, ала не забравяй първичните страсти, инстинкти, наклонности в човешката ни природа!

  С.135: "че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината".

  С.142: Т. Ман (от име на все същия С. Ц.), представяйки фигура на типичен йезуит – преподавателя Еберхард Шлепфус ("влачи-крак" по немски), съобщава нещо, което напълно и основателно се отнася, според мен, за... българските партийци от 2001 г. Ето реплика на Т. Ман, който визира немския нацист, родственик по фанатизъм на всякакъв род партийни, верски и идейни фанатици:

  "Не обичам, когато някой взема фразите от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора да говорят за свобода, разум и хуманност – от съображения за чистота те не би трябвало да вършат това". Малко преди това, в предишния абзац Т. Ман говори именно за наглостта, така позната, така характерна за партиеца, предател на всичко национално: чест, интереси, национално достойнство. Впрочем, ето Т. Ман: "Виждате ли, сякаш искаше да каже той (Шлепфус), и ние имаме тази дума (свобода), тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща единствено във вашия речник и схващането ви за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико (...). Свободата е свобода да грешим, ала благочестието се състои в това, от любов към бога да не използваме свободата, която той би трябвало да ни даде". По-добре, смятам, професионален лицемер едва ли би могъл да го каже.

  Прозелит (лат.) – новопокръстен; нов и пламенен привърженик на нещо. Мисля си, че повече от кощунствата и престъпления срещу човечността са дело преди всичко на прозелити, т.е. на зомбирани с изваден и обработен в злост и надменност мозък.

  С.157: Представата за мъдруващия невежа чрез негово откровение: "Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било". Да речеш, Козма Прутков в немска версия.

  С.162: Реплика на глупака Конрад Дойчлин – "широкоплещест момък с паднала над челото коса", алюзия за фюрера Адолф Хитлер: "Немските подвизи са били винаги плод на някаква могъща незрелост". И малко по-нататък: "Зрял бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който при отиването в църква казвал на жена си: Е, нека окажем уважение на това общоприето заблуждение!" Това, мисля си, е становище и илюстрация на самия Т. Ман. Роденият през 1875 г. Т. Ман, пишейки между 68-та и 72-та си година романа, очевидно е лишен от целомъдрена вяра както в църквата, като институция, тъй и в религиозно благочестие. И това ме изпълва с уважение към него.

  С.164: Ключово разсъждение: "твърде студен, за да си млад, и твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията". Бих го отнесъл едно към едно и към сферата на политиката в България. Безскрупулност, невежество, пошлост е българска версия на понятието "политика".

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 sep. 2020

___
* Цитат от Шекспир.
** А la Слави Трифонов, който стана символ на гаврата сред младите българи, или от типа поведение на турчина министър в Министерството на земеделието, разположил се като бей, навикващ българите, че са гяури и жалка рая, някой си Нихат Кабил (1962) от етническата партия на Ахмед Доган, ако се не лъжа, е името; от този висш чиновник оттук-насетне ще зависи дали селянинът в Републиката ще има достъп до кредитните линии на Европейския съюз. Бележката е добавена при преписа сутринта на 12.ХІІ.2006 г.

*** Нишката на Ариадна в древноелински мит е начин за ориентиране при сложни обстоятелства. Ариадна дала на Тезей кълбо червена овча прежда, което Тезей размотавал, влизайки в лабиринта на Минотавъра. Като убил Минотавъра, излязъл от лабиринта, следвайки нишката на Ариадна. Бел.м., tisss.