Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 30 април 2017 г.

Ars Poetica – СИТНИЯТ ПЯСЪК НА ДЕЛНИЦИТЕ

СИТНИЯТ ПЯСЪК
НА ДЕЛНИЦИТЕ

Какво ми трябва на света,
освен Несбъдната мечта?

Достатъчно е да си знам,
че тя е нейде горе там,

където греят дяволито
на всички като мен мечтите!

Пустините не са тъй страшни
със бурите опасни прашни,

че в състояние са те
да те превърнат пак в дете,

и с шепите прикрил очи,
да чуеш как у теб звучи

оназ мелодия златиста,
на низ звънчета и мъниста,

които подарил си в знак,
че и до гроб ще любиш пак

момичето, което... ах, което
недостижимо в тебе грее,

и щом погледнеш към Небето,
през пясъка съзираш нея.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 1 maj 2017

събота, 29 април 2017 г.

Ars Poetica – ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ

Има ли сред тях някой да знае, че зад песните ни има песен, 
и тя не може да бъде предадена в звук и уловена в акорди?
Има ли сред тях такъв човек, който може някога да проумее
радостта на нашата мъка, но и мъката на нашата радост?
*

ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ


Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми;
за турчин, мислех, трябва да е черен,
а той бе рус и луничав дори,
когато търсех си приятел верен.

Припалвахме преди да стане пет
и тръгвахме със двата беларуса:
аз – килнал нимбата на слаб поет,
а той – развял пред мен косата руса.

В онази добруджанска мараня
с две ремаркета всеки из браздите, 
с по седем пласта бали и назад 
по осем курса дневно съм отчитал.

И вечер в Гурково, в едно кръчме
ракия пиехме с големи чаши: 
Наджми – във ъгъла и насаме,
а аз естествено – сред хора наши.

Тъй гласовити, сладкодумни, тез
омесени от глина добруджанци 
говореха за Българската чест,
за песни, за жени и за поганци...

О, как съм се гордеел покрай тях,
издувал съм гърди, с тях песни пял съм
и късно вечер в облаци от прах
в Тригорци се прибирахме пияни!

Три дни преди рождения ми ден**
за малко с трактора да се претрепя
и "нашите" минаваха край мен,
че всеки норма гонеше човекът,

Наджми тогаз единствено дойде,
подаде ми ръка като приятел
и онова разбито ремарке
извлякохме двамина от браздата.

Седяхме дълго после във нощта,
той кротко там живота си разказа:
при скъп любовник – милата жена,
а той – със три дечица, сам, наказан.

Не рече лоша дума, не прокле,
в смирението му нямаше покруса.
Обгърнал го със длан през рамене,
по-свой друг и до днес не съм почувствал.



Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 30 apr. 1987 – edited 30 apr. 2017
––––
 * Из "Писма" на Джубран Джубран (1883-1931), писател и художник от Ливан, живял и творил в САЩ, https://arabculture.wordpress.com/2013/01/10/%D0%B4%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D1%85%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%BB-%D0%B4%D0%B6%D1%83%D0%B1%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%8F%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%80/
** Случва се това на 4 август 1977 г., три дни преди трийсетия ми рожден ден (както в редакцията на в. "Софийски университет" в зимна вечер на 1969 г. ми бе предрекла туркиня от хасковските села, студентка от факултет Западни филологии, която както изневиделица се появи в стайчето на редакцията на вестника, тъй и повече не видях). Бел.м., tisss.

петък, 28 април 2017 г.

Ars Poetica – БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН

БЪДИ БЛАГОСЛОВЕН

Не знам какво при мене го довлече
облечен в кърпен агнешки кожух,
под него – с поразвлечено елече
и погледът в очите – жар и студ.

Очите му като свредла въртяха,
направо ме пробиваха без жал,
ала усещах го, отвътре плахо
опечален човек се беше сврял.

Не бъбрехме, сами на празна маса,
а бяхме всъщност в онзи ресторант,
наречен "Златна круша", многогласа,
компанията грачеше край нас,

разливаха се халбите със пиво
и пак за футбол, вино и жени
ечаха гласовете там свадливо,
а с този Тодор
* бяхме тъй сами!

От Белене беглец и нелегален,
у мой роднина в старото мазе
живял бе месец мрачен и отчаян
дотам, че тръгнал нощем да снове,

не точно да краде – да се разходи,
и ето го, рискуваше напук
на всички, дето празнично и подло
го мислеха за прост и малко луд.

Познавам доста разни-безобразни
все Тодоровци, лети по калъп
**,
и само този, вместо да ме дразни,
усещам в себе си ужасно скъп –

къде ли е сега, какво ли прави
на днешното сред мътния порой,
не знам защо, но ето, оттогава
с очите, вбити в мен, остава той.

Пловдив – европейска столица на културата 2019


Plovdiv, 29 apr. 1997 – edited 29 apr. 2017
_____
* Опитал да избяга от концлагера край Белене, като преплува Дунава и се укрие в Румъния. Усеща го охраната. Пазачите стрелят с калашниците откоси наоколо му, принудили го да се върне от средата на реката. Като доплувал на плиткото, насъскали лагерните немски овчарки... Песовете отпрали мръвки от гърба му, от раменете, толкова жестоко беше нахапан. Видях белезите му у Петър Йолтов, чиято жена бе братовчедка ми Нина (1942-1988), в мазето, където се криеше; къщата е току зад "Тримонциум" – ресторанта на някогашните тузове, баровците и луксозните курви на Пловдив. Става то през далечната 1976 г. По този повод казал бях на Пепо, че именно Тодор е истинският Герой на нашето време. Пепо споменал това пред Катя Паскалева, с която 
по онова време им се кръстосваха пътеките. Нашумялата около филма "Козият рог" актриса рекла: "Който ти го е казал, трябва да е умен човек".

Подир месец Тодор го закопчаха. Вмъкнал се в магазинчето за цветя и венци сред пловдивския пазар зад католишката катедрала "Св. Лудвиг". С пари от чекмеджето купил ракия и се накъркал. По чорапи седнал на тротоара и заспал. На утрото ченгетата го откриват; били яко развеселени от факта, че си събул маратонките и прилежно ги подредил пред вратата на магазинчето, сякаш си е у дома.

** Името (от гръцки) съответства на
българското Божидар. 

На снимката горе е руският актьор Евгений Дворжецкий (1960-1999), известен с ролята си във филма "Бяг". На снимката долу: моето кътче в редакцията на младежкия вестник "Комс. искра". Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ДОН КИХОТ ДО ДУЛСИНЕЯ

ДОН КИХОТ ДО
ДОНЯ ДУЛСИНЕЯ


– Ах повярвайте, госпожо, пълен съм със номера,
ала ми е невъзможно от мераци да се спра,

че събудихте у мене дяволски копнежи, страст
и с гърдите ви големи плувам в сънищата аз.

Като морски вълк, преплувал устни, шия, рамене,
може ли да не бленувам сладичкото Ваше "не"!

Вашите очи искрящи, даже и гневът Ви лют
будят в мене сиромашка тръпка от копнеж и смут.

Знам, че е невероятно да ме разбере човек
колко съм щастлив, когато гледам Вашия портрет.

Стихове любовни бича, де що мерна празен лист,
дебна Вашата девича радост в погледа Ви чист.

Вий сте моята награда, свежа пролетна трева –
забранена, плод на Ада, но и чужда при това.

Ах, да знае как завиждам Вашият съпруг прочут,
сигурно ще ме прониже с нож като опасен луд .

Цял във кръв, ще се изправя и ще му благодаря,
че от Вас ме отървава и щастлив ще си умра.

Озовал се в мъка черна с пагубната своя страст,
на женичките неверни днес ще Ви посоча аз

като истинска съпруга, най-достойната жена,
Осмото световно чудо в тези подли времена.


Пловдив – европейска столица на културата 2019


Plovdiv, 13 uli 2007 – edited 28 apr. 2017

Пунти пластика – АПОСТОЛИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА

БЪЛГАРСКИ СЕРИАЛ 

Еуфория* – Вокален състав "Лей ся, песня!"

    – О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски, прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици...

    Запев след другаря Омир: – Чудна работа! Само питам, минавайки, нищо лично: Как тъй па мнозинството кресльовци на демокрацията у нас се оказват достойни доносници на бившата наша, скъпа, родна Държавна сигурност, от фамозния й VI отдел – интелектуални нужди и болежки на Татовия елит?

АПОСТОЛИ НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Апостол № 1

    Иво Инджев (1955)... Завършва висше образование в СССР, в Института за страните от Азия и Африка при Московския държавен университет, където изучава... Какво изучава си е негова лична работа, важното е, че е приютен в редичките на славната Държавна сигурност за разузнавач по времето на другаря Тато. В епохата на победилата демокрация др. Инджев тутакси се осъзнава и от разузнавача се излюпва може би най-храбрият враг на всичко руско в България, особено на клетия Владимир Путин. Сред акциите на г-н Иво незабравима за поколенията ще остане епичната битка на титана с каменния истукан в парка срещу Софийския университет, с войника от Паметника на Съветската армия. 

Апостол № 2
    
     Иван Костов (1949)... В еуфоричните седмици след славния Десети ноември се пробва чрез куфарченченце с велики планове да се навре в гнездото на обновената прясно пребоядисана за една нощ БСП; обаче новият шеф на Партията г-н Андрей Луканов (1938-1996) отпраща напористия Иван отегчен: "Космоджа ми ти професори по икономика тук ни се прескачат кат зайци в ливада, на некъв асистент от АОНСУ проектите ще чета!" И прави капитална грешка – понеже със същото това куфарче и същите грандиозни планове Иван се завтекъл право към... централата на СДС, и не само станал техен човек, но и Командир на яко ошашавените от дарената власт седесари. На Луканов се натискал не кой да е, ами баш "днешният наш Стамболов". Новоизлюпилият се "Стамболов" чрез изобретените от него самия РМД ("ремедета" или работническо-мениджърски дружества) за няколко години успя да разпродаде за нищо пари най-доходоносните ни заводи, кооперации, компании, тъй да се каже, отвори широка магистрала за сиромашки живот в условия на гола демокрация пред нацията, докарвайки добри парици за шепа родни и чужди супер-спекуланти.

Апостол № 3

    Георги Коритаров (1959)... По време на следването си в Софийския университет младият и притеснителен Коритаров някак случайно става сътрудник на Държавна сигурност. Твърди, че некви лоши хора го принудили да работи за ДС, като узнали, че с фалшив документ Гьорги пробвал милият да изкръшка от военна служба. Агент към VI управление на славната ДС е само някакви си 10 (десет) години. Колко му е! – ще кажете, обаче човекът се трудил с пот на чело десет години да съчинява доноси за близки, приятели, колеги и случайни жертвички. То не са ден, не са два! Затова и днес, като видна персона и особено скъп гост в националните телевизионни студия, чат-пат добива вид на мишка в трици – мига-мига на парцали, който тик може да му е последица, спомен далеееечен от някогашна борба със съвестта.

Апостол № 4
    
    Женя Михайлавич (1954)... Завършва Висш государственный институт для кино в Ленинграде, СССР. След славния Десети ноември 1989 г. Евгений, чието име по елински ще рече "благороден", става известен с щастливото заснемане на видео-касета, върху чийто запис от вечерта на 14 декември 1989 г. се чува президентът Петър Младенов как малодушно промърморва "Най-добре танковете да додат". И това видео е краят в кариерата на другаря-господин Петър Младенов (1936-2000).

    Юли 2016 г. Евгений разпраща депеши до посланиците на страните-членки на Съвета за сигурност към ООН и до всички посланици в ЮНЕСКО, в които писъмца топи българския кандидат за поста Генерален секретар на ООН другарката Ирина Бокова (1952). Твърди, че комунистическото минало на г-жа Бокова (щерка на един от хората на Тато) е смущаващ факт. И това е конец във възхода на Боковица към най-високия пост в ООН.

    Началото на лето 2017-то от Хр. Внезапно се изяснява, че Евгений е кандидат за депутат, въздигнат от Партията ДОСТ на доносника господин Лютви Местан (1960). И тъй, с препирни, крясъци, блъскане по масата, хвърляне на книги по опонента на ДОСТ, накъсо, след редица шоу-сценки по тв-студията на България, Евгений съсипа любимата партия на турския президент у нас, Аллах живот и здраве да му дава! – падишаха на Турция ефенди Ердоган.

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 28 apr. 2017**
––––
* Еуфория - състояние на екстаз, когато човек се чувства силно щастлив и прелива от кеф.
** Мурка от МУР (Московский уголовный розыск).

сряда, 26 април 2017 г.

Ars Poetica – КАТАСТРОФА

КАТАСТРОФА

На С.П. и в чест на Жак Превер

Спомни си, Ирини! Валеше дъжд над Брест,
струяха светлини по улицата сива,
часовникът ми бе блокирал точно в шест
и някакъв пиян шофьор тъкмо завива…

Зеленият трамвай – таз коледна играчка,
засече лошо форда и някак си го смачка
ей тъй, за миг почти, със нокти на орел.

Със нокти на орел Съдбата в миг се спусна
и двамата със теб седяхме там без чувства,
без дъх… И ето, някой наоколо извиква:
– Къде бе, идиот! Ах, тъпа, проста тиква,
не виждаш ли къде, не знаеш ли кога,
та толкоз идиотски си тръгваш от света?

Спомни си, Ирини! Не беше нито Брест,
ни с тебе сме били, но всичко виждам ясно;
единствено си мисля сега как е опасно,
че някой ден дъждовен ще си отида в шест

и всичко в този свят за миг ще се обърне
със поглед, впит назад към миналите дни,
когато сме стояли случайни, безразсъдни,
и дъжд отгоре тъкмо е почвал да вали.

Душата на шофьора край нас е прелетяла
и някъде отгоре като втрещена крава
сам Господ Бог е гледал студен, невъзмутим
как в своя тъп живот безцелно се въртим
и миговете тихо зрънце подир зрънце
изцеждали са стихове от твоето сърце.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 26 apr. 2017

Ars Poetica – МЕЧТАТЕЛИ

Усилната 1978 г., когато бяхме бедни и щастливи...

МЕЧТАТЕЛИ

Ядяхме само праз и лук онази зима
и две торби фасул с гранясала сланина,
аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари,

по цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя,
децата ни край нас не със играчки,
играеха с буркани празни и капачки

и колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
понеже те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива!
Приседнала на крайчеца на стола
аз съзерцавах те – обичана и гола,

косите си как решеш гледах, и така
отлитнаха най-хубавите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 26 apr. 2017

Донос – И КАКВО НАУЧАВАМ АЗ!

И КАКВО 
НАУЧАВАМ АЗ!

                                                          11.VII.1974 г.    
                Другарю секретар! 

    За първи път узнавам от страниците на този вестник, че в България живеят безпризорни, които бъркат из кофите за боклук, за да не измрат от глад. И този "радостен" факт научавам не от лъжливите журналисти на някой западен буржоазен вестник, не от "Свободна Европа", а от пловдивския вестник "Комсомолска искра". Този Г.Б., под чийто инициали е написана дописката, не може да бъде друг освен враг на нашето мило Отечество.

    И защо ръководството на вестника се е осмелило да публикува този мръсен пасквил?

                С уважение!
                                                     Ангел Йовчев 


Злополучната вестникарска бележка, притеснила бдителния читател:


Колона на дежурния редактор

СЛЪНЧИЦЕТО 
ВЕСЕЛО ПРИПИЧА...

     Читателю, ти често минаваш по "главната" на път за дома. Не ти ли правят впечатление циганчетата, които винаги са тук, на най-оживената търговска улица?
        
     Рошави, нечисти, облечени в не по детските им тела дрехи, те почти винаги спорят за нещо, щом са повече от двама, бият се пред хиляди безразлични очи. Навират се в нозете на хората, мушат се там, където е най-оживено. Често ще ги видиш да броят стотинки и да се карат кой има повече право над "припечеленото".

     Учудваш ли се, читателю? Но да, те наистина припечелват. Ще попиташ как. Вгледай се и може би сам ще се досетиш... Те са толкова сръчни! И умеят да се премятат като истински циркови артисти пред възхитените ни погледи. Освен това вършат и дребни услуги. Освен това и... крадат. Но това, разбира се, нас не ни засяга. Нито теб. Нито мен. Нито всички останали.

     Ние също имаме деца. И сме добри и строги към своите деца. А чуждите не ни интересуват. Нека се ровят из кофите за смет; нашите са си у дома, на чисто. Нека се разхождат с димяща между детските устни цигара; нашите нали не пушат! Нека бъркат в чуждите джобове; нашите нали нямат този навик!

    Пък и все ще се намери някой шегаджия, някоя широка и благородна душа, закопняла за зрелища, дето ще събере около себе си тайфата: "Айде на ямата!" И хвърчат стотинки във въздуха, а безпризорните ще си издерат очите кой повече да събере.

    Виждал си ги, читателю, и насядали покрай масите на откритите сладкарници по "главната". Ръцете им с дълги черни нокти посягат към недопитата от току-що тръгналия си посетител чаша коняк или кока-кола. А тебе те дразни това, защото си малко нещо естет, защото покривките са белоснежни и ще се изцапат, нали!

    А вие, чужденци и гости на Пловдив... Минете по ул. "Васил Коларов". Няма ли ги там безпризорните, значи са край шадравана пред кино "Балкан". Дванадесет на брой. Може и повече. Пушат, пеят и се изтягат по пейките.

    А нас, читателю, какво ни засяга това...
                                                                  Г. Б.
1973 г. Край Марица по дигата откъм южния бряг
   
      БЕЛЕЖКА:
      
      По време на соца Главната носеше името улица "Васил Коларов", след 1990 г. стана улица "Княз Александър I". Някогашното кино "Балкан" днес е бинго-зала. За този сигнал от разтревожения читател три месеца ми намалиха заплатата. Можеха и да ме изгонят от вестника; просто смилиха се, че с жена ми Ася бяхме младо семейство с детенце на година и шест месеца, а тя – без работа, живеехме с моите хонорари...  

      43 (четирийсет и три) години по-късно, вече в пищните условия на победилата демокрация и евролиберални духовни ценности, нещата с циганите очевидно са се изменили до неузнаваемост. Към добро естествено. Случайно да не си помислихте нещо друго?*

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 26 apr. 2017
––––
Вж. ЦИГАНЧЕ се хвърли за пари под джипа на пловдивчанин! УМРЯ В БОЛНИЦАТА!
http://bez-cenzura.com/epitzentar/tziganche-se-hvarli-za-pari-pod-dzhipa-na-plovdivchanin-umrya-v-bolnitzata-vizhte-podrobnosti 

понеделник, 24 април 2017 г.

Сатира – ПРЕДСТАВЯТЕ ЛИ СИ, ГОСПОЖО...

ПРЕДСТАВЯТЕ ЛИ СИ, ГОСПОЖО...

Представяте ли си, госпожо,
руснаците
превзели Крим?
Отнюдь! Това е невъзможно
,
нам Крим си ни е обходим.

Ще ги накажем, ще ги смажем
и с люти клетви "кат един"
на Чичо Сам ще му докажем,
че сме
му френд незаменим.

И значи, с двата самолета, 
тук-там и някоя ракета,
със седем танка след ремонт 
и с газ назаем ча-а-ак до Дон!

Че ние, сестро, сме от тия,
за
българската чест готов
на всяка манджа мерудия

на гол тумбак чифте пищов.

Пловдив – европейска столица на културата

Plovdiv, 25 apr. 2014 – edited 25 apr. 2017

Публицистика – ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

   Да, наистина така се получи. Мислех да не се занимавам с пространните и всеядни монолози на Г.К.Б. Това момче явно си търси някакъв дразнител, за да могат глупотевините му да намерят някакъв смисъл, някаква посока, някаква цел. То не остави нищо нецитирано от световната съкровищница и въпреки това така и не се разбра какво иска. Не се разбра кой е и за какво се бори. Накрая взе, че ми посвети един заядлив, но крайно мизерен стих. Отговорих му, колкото да му покажа как стават тези неща и нищо повече.
    Сега обаче виждам, че след като Достоевски, Фройд, Библията, Сократ, Платон, Шекспир... Софийският университет (спирам да изброявам) не са го научили на нищо, шансът да го науча аз е почти равен на нула. Заслепен от алчността си да се изкара г-н Някой, Г.К.Б. дори не си и дава сметка, че авторите, които е цитирал досега, не е възможно да бъдат изчетени за един човешки живот, а камо ли да бъдат осмислени. Убеден съм, че нищо друго не е прочел, освен цитатите, които е копи-пействал слепешком. А в някои случаи, като му гледам коментарите, започвам да се съмнявам дали е прочел и това, което цитира. 
    Нека го оставим да си блъска ангелите, може би така му харесва, може би има някакви авто-садо-мазохистични натрапчиви идеи, от които трябва да се лекува…
    Реплика на Тодор Чонов (1945)*

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

      08.01.2001

     Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: до стр. 460-470) съставено от жалки, посредствени, случайни личности – всичко това, цялата "идилична картина" излъчва спарения въздух на снобеещата част от интелектуалния елит на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.

      Осмивайки я, но не по италиански или френски, а в типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял (пък може би това е част от замисъла му) да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася сух, хербариен енциклопедически лъх на затлачващи литературното възприятие детайли.

      Защо е претенцията да ни съобщава факти "от последна инстанция"? Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, но игрив, богат на нюанси и обертонове, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научния стил, дали не е липса на мяра, преиграване – клоун в ролята на Сократ, само дето забравил с каква цел публиката е дошла на представлението.

      За романа си "Любов в ада" пловдивският лит. критик Димитър Кирков (1945) – сега си давам сметка, заимства от стилистиката на Томас-Мановия роман "Вълшебната планина"; напр., от скрупульозната енциклопедична изчерпателност върху детайла.


     Голяма работа! Бъркат тези хора... понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо – при всичкото ми уважение към хората на логическото познание, непостижимо за науката.

      Томас Ман пише романа през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 г. навред властва Западният романтически подход към нещата от живота на народите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно: заиграване с научност в литературната материя минава само като финт – с насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно манипулиране на човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно казано, демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се и назовава изкуство – че е създадено да изкуши (да привлича) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш.
 

      Стр. 485 от "Вълшебната планина":
Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.


      От стр. 513: нещо от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г. сл. Хр.): Вярвам, за да позная*. Да не се бях доверил на дребен селски тарикат, бих ли му връчил двегодишните си спестявания на даскал в средното училище, за да ми печата книгата, но как иначе бих узнал колко низко може да слезе човек, когато сам себе си не уважава!

      По повод пасаж на стр. 514:
...
истина, чийто победи над авторитета... Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. авторитет? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го пришиват като генералски еполети. Варакосани пищно рамки за псевдовеличия наоколо колкото си щеш! А то с редки изключение (Васил Левски, например) са все минали по реда си "победители". Техните постижения, а и евентуалните наши предстоящи успехи, са нищо повече, погледнато от космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, сам себе си опознаващ.

      Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; симпатичен ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота относно своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи епичен двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жизнен дух и страховита дива суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието интелектуалци, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва пред учудените ни очи в героическа поза... кого устройват освен жалки рутинери, загрижени да не се наруши статуквото! Затова толкова пищна е шумотевицата: фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, кавалкади от хвалебствия, развети като прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви.

      Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно към друго съответни, ала колко са тези съвпадения в минало и в съвременост? По-често имаме работа с митологизирано съществование, с египетска мумия, на която са изтърбушили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитост подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.

      Не можеш да заковеш когото и да било в невежество или тъпа посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме по каменистата духовна пътечка, или ще предпочете други
материални, хубости на живота. И моля, нека не хленчат, да не размазват сълзи и сополи; всеки сам да си носи кръста, това зле ли е!

      За сходството между реалния комунизъм – свидна рожба на Марксовото лъже-учение, и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

      Стр. 526 (Сетембрини за Нафта):
Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят. И по-нататък: Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, грози ви опасност да увредите духа и душата си под въздействие на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания.

      NB! Стр. 530: 
Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа, иначе не бих търсил неговото общество, и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мене. Този пасаж ми напомня за Лазар Мастагарков (1933) някой си, защитник на комунизма по страниците на тукашния вестник "Арт-клуб", напомня ми колегата Георги Петров (1944) от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра", сетне дългогодишен водещ редактор, пример за младите журналисти в най-многотиражния за Южна България всекидневник "Марица", напомня ми състудента от Софийския университет, днес професор по литература Владимир Янев (1950) в Пловдивския университет: все лица от местния кръг интелигенти.

      09.01.2001

     Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм... Е, така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова... ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп… После идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила, с автора, с дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, обхванат в плен на собственото си самолюбие, че бих могъл не по-зле, къде ти! – много по-интересно... да разкажа подобна някоя интрижка. Минава не седмица, минават едва десетина дни – четенето на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си преживелици, настроения, открития.

      От време на време ме гони бяс: този роман кога най-после ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми семе с ядовито упорство, шепне: Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш ей тъй, надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните работи са две, три, четири, защо не и много повече, отколкото можеш да проумееш!

      Това четене за удоволствие ли е? Или жива мъка? По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-сетне заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано досега друго лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх и най-скучните наглед епизоди. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачка с крачките на героя. Какво ти... героят това съм вече самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично що ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници.

      Заспивам с книгата до възглавницата. Събуждам се и пак се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж посяга към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето, идва период на истинско задоволство, казвам си: Леле, какво съм гледал досега, та ми е убягвал точно този роман? Отдавна би трябвало да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли. Случва се с някоя книга да живея месеци наред; тя става неразделна част от моите вътрешни пейзажи, настроения, скука. Обаче то не е същинската безпаметна, тъпашка скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за битовите дреболии наоколо.

      Излизането от този род омая е като отрезвяване подир нощ, префучала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, а ето, образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека-лека ще се слягат у мен, докато забравя, че книгата от друг е написана, и значи, прочетеното престане да е купчина страници, а се е преобразило в част от моя личен опит.



      Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв ми ти образ... Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталски тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат. 

        Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен тип, решен на всяка цена да успее. Наложи се да се обърна към Речника за чуждите думи.

      Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: Бъбря глупости, ала предпочитам да побълнувам, и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности. Аналог на Пеперкорн може би е известен у нас днес шоумен – Слави Трифонов (1967), в деня, когато преравям записките си, в утрото на 9 дек. 2006 г. Грандиозното самочувствие на устроил се в публичното пространство нахакан простак. Такъв тип грандомания в известен смисъл ми е симпатична, кой знае защо. Накъсо, падам си по идиоти с ореола им от наглост.


     Мекият вариант сарказъм у тях звучи ей тъй, по Тодор-Живковски или Вежди-Рашидовски: Е-е! Как е! Как е! Говорите за култура. Бе, туй културата яде ли се, пие ли се? Ама сте и вий... Говорете, говорете си, де! Аз няма да ви преча. 

     Алеко описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, кмет, министър-председател, президент, шеф на културата или депутат – честит потомък на Ганю Балкански.

      11.01.2001

     Стр. 842: Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен: защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят...

      15.01.2001

     Душицата у нашия новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е, за да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи бленуваното щастие. И тъй си ходи – чужденец сред бедните ми сънародници, свой сред заможните невротици на материално уредения Запад.
Пловдив  европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 24 apr. 2017
____
* Вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2017/04/blog-post_20.html
** На св. Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според св.Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман, като върховен творец на въображаем свят, който единствено нашето въображение на читатели може да материализира. Бел.м., tisss.