Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 27 юли 2018 г.

Story – АСЯ (1.)

"В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

AСЯ

Глава І

   
На 26 октомври 1971 г. си взех сбогом със София, престоях няколко дни при родителите ми, доволен, че най-сетне съм приключил всичко, свързано със следването и София, а вечерта на трийсет и първи вече бях в нощния влак за Варна. Облегнат на стъклото в полутъмния миризлив коридор, с цигара в ръка, виждах се в позата на симпатичен млад мъж, тръгнал да завладява непознати земи. Вероятно това чувство е присъщо на всички млади мъже, тръгнали да напускат снобска София, но какво сме виновни ние, нали! Вината е в столицата, която за четири или пет години вдигна самочувствието ни до небесата.

   По пътя се запознах с нисичко черно момче, от което лъхаше на нафта и машинно масло. От Силистра, Амед се казва. Понеже свършили в техния край рано жътвата, прехвърлили ги с комбайните барабар да помогнат на селяните от Тракия. Та се прибираше у дома си дребничкият Амед, аз пък висях в коридора, и така, обгърнати от цигарен дим, бъбрехме за това-онова: той – със самочувствие на човек, който на месец си докарва 900 лева (десет заплати на баща ми в държавното мебелно предприятие), моя милост – с интелигентска мътна представа, че е пъпът на света.

   Заранта и подир обяд Варна, в която не бях стъпвал до онзи момент, обходих надлъж и нашир; зяпах огромните здания, които ми напомняха изоставени стари кораби по плитчините на тесните улици. Същия ден, 1 ноември 1971 г. – надвечер, от междуградския автобус, който още вонеше на плажни масла, успях да зърна на един завой сивото късноесенно море край курорта Албена, а после, през нощта, на втория етаж в опразнения б
алчишки хотел слушах в леглото си бученето на прибоя, който там е на крачки зад улицата отсреща с изтеглените на пясъка рибарски лодки.

    Бях сам в цялата сграда. Докато ме записваше на рецепцията долу, момичето изведнъж захвърли сухия тон, като разбра, че ида от София:

   – Да не бяхте вие, да съм ударила ключа и да съм си в квартирата.

   Сврени около електрическото котлонче, докато влажният ноемврийски вятър раздрънкваше стъклата на горния етаж, с това към 18-19-годишно момиче, за което си спомням само (освен че беше със сладка муцунка), че била от Шумен и смятала да кандидатства следното лято пак математика, изпушихме по няколко цигари. После подир нея изкачих стълбището, тя отключи първата попаднала й пред очите врата вдясно с прозорец към брега с рибарските лодки и слезе да донесе още едно одеало, че горе бе не само мразовито, но и влажно. Когато се завърна с одеялото и съгледа транзисторния ми приемник на нощното шкафче, взе го за магнетофон: "Случайно да имаш песента Je t’aime?" И хлопна вратата, като казах, че това е радио, тъй че мелодиите не ги поръчвам аз.

   Бях задрямал почти, когато ми се стори, че от съседната стая долита гласецът на регистраторката, омесен с дрезгав мъжки глас; стори ми се и че дочувам не мелодията Je t’aime, разбира се, а нещо подобно на нея, но бях толкова уморен, че вероятно съм се излъгал. Всеки случай, защо да крия! – колкото и да ми се спеше, нямаше да съм против момичето да е в моето легло, да се гушкаме и целуваме под тътена на прибоя в тъмното.

   На сутринта казах довиждане на масивната официално строга жена, която бе сменила момичето на рецепцията, и с двата си обемисти куфара поех нагоре по стръмната улица към площада, дето някога бе автогарата на Балчик. Рейсът за Гурково тъкмо беше отпътувал, следващата кола трябваше да потегли късно след обяд, висеше гъста мъгла, ръмеше ситен дъждец и от пристанището долиташе дрезгаво мучене на корабна сирена. Пресметнах си наум парите и седнах в черна таксиметрова волга.

   Мъгла се стелеше ниско над тесния асфалтов път, шофьорът попита чий съм, отвърнах, че не съм тукашен, и след двайсетина минути той пак попита, този път: къде да спре. Казах да спре пред училището, но той спря пред сградата на общината.

   Оттам излезе Пешо Кирилов, само че за мен тогава той още не беше Пешо Кирилов, колегата математик с тънък усет за ирония, а непознат, прекалено захилен мъж с посребрели коси. Жена му работеше нещо си в канцелариите на съвета, и ако се не лъжа, тя удари в паспорта ми печата на Гурково, който печат приех като документ, че оттук докрая на живота ми вече принадлежа на този край. 

    Прекосихме с Пешо разкаляния асфалт с отпечатъци от вериги и гуми на трактори и ремаркета, той открехна прясно боядисана ниска желязна вратичка и тя жалостиво изскърца. Горе, в учителската стая четирима или петима ме посрещнаха угрижени, чак с издължени физиономии. Сградата бе нова, всичко тук миришеше на прясно, а новичкият паркет в голямата учителска стая лъщеше от чистота, тъй че вадичките от моите обемисти два куфара чудесно се смесваха с калта от обувките ми.

   Младият мъж сред дузината даскалици се оказа шефът.

   – Очаквахме по-рано да дойдете – притвори вратата на кабинета зад гърба си, покани ме да седна на диванчето и се настани зад необятното си директорско бюро. В кабинета му бе толкова тихо, че чувах огънят как се бунтува в нафтовата печка, а леденият вихър с поривите си довява откъм ниско надвисналото небе крясък на прелитащи над селото диви патици.

   – Важното е, че дойдох! – рекох заядливо, макар със спокоен тон, дори му се и у
смихнах предизвикателно.

   Усмихна се и той.

   После по разорана улица шляпах подир дребен възрастен мъж с кални галоши. Прихлупеното небе, ръмящият непрестанно дъждец, който току спира, току захваща отново да ми се набива в дрехите, приказливата му буля, дамата на моя хазяин, който се оказа местният Фигаро, бръснарят на селото, нарастващата досада... взе да ми идва в повече. Мълчах, а ако не мълчах, отвръщах късо и троснато на въпросите.

   Пред къщица, изникнала като манатарка из калта, ято бели гъски ни приветства с дрезгави протяжни крясъци. Окачих балтона в салончето, обувките подпрях да се изцеждат зад вратата и влязох в полутъмна стая с нисък таван, легло за двама и бюфет с витринка, която звънтеше при всяка моя стъпка върху рехавия дъсчен под. Най-сетне сам в полумрака зад закрити с дебели платнени щори прозорчета, обкръжен от дълбоко чуждия ми мирис на селска къща и на просмукваща се буквално в костите ми мразовита влага.

   Поканиха ме да обядвам с тях; отказах, върнах се в училището и купих кутия вафли. Сега си мисля, че още същия следобед влязох в първия си учебен час, но възможно е и да се заблуждавам.

   Тогава бях на двайсет и четири, директорът – три-четири години по-възрастен от мен, не го чувствах по-възрастен; допадаше ми трезвостта и спокойствието му. Дошъл нейде откъм плевенските села с жена си – и тя математичка, и двама сина – кротки, типично учителски деца момчурляци. Надвечер, след последния звънец, училището бързичко изстиваше, леденият ветрец свиреше в зле уплътнените врати и прозорци, та всички бързахме да се разотидем. 

   Не кой знае колко често директорът Никола Петков ме канеше у дома си. Наливаме си от слабата добруджанска ракия, и като внимаваме да не задимим с цигарения дим тясната кухничка, бъбрим за събитията по света. Жена му не вземаше участие в тези наши мъжки разговори: седеше отстрани, скръстила ръце, гледаше ни внимателно и мълчеше. По някое време разливаше по чиниите вечерята и с лъха на сготвено у дома, който струеше от цялото й присъствие, ми връщаше уюта на майчиния дом.

   Колко самотен бях, като се връщах подир тези вечери в квартирата си! Напомняше ми зимните нощи в София, когато на път от университетската читалня към студентската квартира в сутерена на едноетажна къща сред може би най-занемарения район на София – квартал Герена, се заглеждах по богаташките осанки на жилищните блокове източно и на север от Паметника Левски. Свил се от студ, докато прекосявах градината пред софийския Куклен театър, гадаех как ли живеят онези мъже зад белите и розови перденца до хубавите си страстни жени...

   Заспивах бързо.

   Моите съседи, хазяите, се чудеха как да ми угодят: все ще измислят нещо, което да ме приобщи към техния дом, но аз странях, криех се като лалугер, и не че не обичам бумтяща, наблъскана с цепеници печка или ухание на гозба, току-що извадена от фурната, но силно ме отблъскваше склонността им да чепкат и разплитат всяка простичка битова история.

   Нощем, когато в прозорците на стайчето ми свиреше всепроникващият добруджански вятър, чувах как някой ситно тропка по тавана с ноктенца. Четирийсетина диви гълъба зимуваха там; десетина от тях стопанката сложи на масата ни една вечер с вирнати крачета; препечени на жив огън, месото им се оказа доста вкусно. Веднъж Петракито (Петър му е името) измъкна възстаричка ловна двуцевка, изгуби се за около час, и сетне, като изтупваше патъците си от снега, хвърли върху масата до вратата в салончето окървавен дългоушко. Изпухтя, че наоколо бъкало от зайци, но няма мъже да пообиколят из поясите край Гурково. Колко прав е бил се уверявах многократно след това.

   Зимно време обикновено боледувам от сливици и настинка. Залежах се няколко дни в голямото легло за гости у Петраки. При мен – мразовито, та щипе, гледам, в полумрака лъщят позлатени с фалшиво злато канички от сервиза в бюфетчето, слушам крясъка на гъските у съседа и булката на Петраки, с цяла глава по-висока от мъжа си яка селянка, как кълне, сърди се на някого. Скръцна портичката на двора, чувам, непознат глас боботи:

   – Маро ма, даскалът тук ли е?

   Ставам, намятам балтона. Насреща ми – непознат, кажи-речи, великан, хем с присмехулни очи, и не цепи басма, ами кара направо:

   – Кво става бе, Джорьо! В цяло село момичетата за теб говорят. Ти кво сега, криеш ли се?

   – Не – казвам, – не се крия.

   Пеню Охлюва му викат. Млад, буен, веселяк. По-късно отиде да работи в мината на Оброчище, над курорта Албена. По някое време, чух, сменил работа, оженил се. Но тогава ергенуваше и си търсеше компания.

   На другия ден се яви Плугчиева. Плугчиева, на която не й знаех името, влезе, разтръска витринката с решителна войнишка стъпка на боец, който знае какво иска светът от зрялото момиче, дръпна стол, седна до главата ми, положи длан върху челото ми и въодушевена рече:

   – Аууу, ама ти наистина имаш температура!

   После чак се запознахме; по-точно, официално ми се представи, па ми връчи чисто новичък учебник по френски език за VІІІ клас. Благодарих... и естествено тутакси получих покана в най-скоро време да й отида на гости, да ме видят майка й и баща й. В тяхната компания впоследствие щеше да ме види и попът на селото – жизнерадостно отче с игриви очета и също тъй игрив език, изкушено от налята женска плът, греяна ракия с мръвки и масали до късно нощем.

   Така изтекоха първите ми два месеца. Новата година изкарах в родния Пловдив, а няколко дни по-късно от Университетската канцелария си взех дипломата. Подкарах февруари в нова квартира току край площада пред общината. Между училището и къщурката, където си пренесох куфарите, бе селската черква.

   Новият ми хазяин бай Тодор бе саможив човек на преклонна възраст. Не разбрах само кой бие камбанката на черквицата. Веднъж седмично се къпех в банята на училищния стол; там се уредих и да се храня, тъй че какво ли още ми липсваше!?

   В училището работеха местни, и придошли от съседните села млади жени и момичета. Работата сближава. Половината от тези момичета учеха задочно, готвеха се за изпит, тревожеха се; другите живееха в очакване животът да ги изненада. С какво ли? С нещо романтично, разбира се. 

   Две от тях вече се бяха опарили, от тях вееше безнадеждност, въпреки че се показваха приветливи, склонни за авантюри. Едната, шепнеха зад гърба й, имала хлапенце, неин близък го отглеждал недалеч оттук...

   Драмите на тези селски момичета не ме вълнуваха, към усилията им да бъдат забелязани, да заживеят с романтика и страст като във филмите, не откривах ж
ал у себе си. Какво щеше да стане утре-вдруги ден с тях! Всеки случай, нямах намерение да участвам в личните им драми.

   Разполагах се в новичкия кабинет по литература. Слагах да се върти на грамофона дългосвиреща плоча на Чайковски с неговите "Литургии" и в опразнената двуетажна сграда, прикован от траурната музика, отнесен в други светове, дращех горчиви от самотност стихове. Очаквах и на мен да ми се случи нещо – само че не тук, не сега. Нека само отмине зимата, ще се изправя край морето, ще съм в истинския живот с хоризонти за риск и жертви в името на човечеството...

   В началото на февруари ме запознаха с Данко*. Данко се прилепи към учителската ни младежка група. Беше непохватен, отдалече личеше колко му е драго с момичетата, но и се държеше на разстояние. Показа ми у тях веднъж опърпана тетрадка с преписани на ръка някакви стихове; сториха ми се добри наброски. Беше искрен, това поне нямаше как да не видя. 

   Били сме честни, но и ужасно наивни. Като че ли точно това ни сближи. Обсъждахме света, откривахме грехове у нашите политици; случайно ако някой ни чуеше как бъбрим в бедняшкото кухне у Данкови все за световни работи, би ни взел за отвратителни позьори.

   Гурково неусетно стана за мен част от Добруджанската тера инкогнита, и както зад оскъдния на изненади равнинен пейзаж се крие страховита, могъща притегателна сила, така и зад бедничкия на външни проявления добруджански характер клокочи първична жизненост. Един от първите ми набези към непознати до онзи миг за мен хора и ситуации бе интуитивен: присъединих се към погребална процесия. Какво правех сред нажалените добруджанци ли! Ами изучавах, Боже мой!
  
   Бих легнал и с мъртвия в прясната яма, само да разбера как изглеждат отдолу сълзите на оплаквачките, хвърлените буци добруджанска кал.

   Четвъртък ми беше свободен ден, ден за проверка на писмени работи. В четвъртък бродех по къра наоколо, завирах се из поясите, надничах зад прозорците на отдавна изоставени къщи сред напуснати, заседнали сякаш в мъртвилото селца наоколо, следвах кръженето на гаргите около някоя мърша под дърветата или вървях подир броеница от крачета на зайци и лисици върху ледената корица над пухкавия снежец. 
Веднъж, след като пред мен като пламък се мерна лисича опашка, поех по следите и открих оглозгани кости, козина от сърничка.
В полуботушки и кожено яке, почти бях щастлив, че откривам свят, изпълнен с изненади, с изгреви и залези, заредени с всичките възможни оттенъци и багри на дъгата, откривам и мразовития, щипещ, боцкащ, замайващ дъх на свобода, която всъщност е правото да разполагаш със себе си, необезпокояван от каквито и да било забрани и задължения.

   Данко живееше с майка си. Бил момчурляк, когато баща му починал. Сестричката тъкмо завършваше гимназия в Толбухин или Варна, тъй че той се явяваше един вид опора за майка си. Как па не я видях ни веднъж освен облечена в черно! А през онази година млада е била още майка му леля Керанка – към 45-годишна. Чакаше го вечер до късно да вечерят.

   Израснал в обичайната селска среда, в същата атмосфера, която мен ме задушаваше от скука, Данко плуваше в селския бит като риба във вода. Стихия са ми авантюристичните набези, така че да тръгнем към Златните пясъци, да си наемем стая в може би най-луксозния по онова време хотел – "Амбасадор", цяла нощ да не заспим заради сладки приказки за дащни момичета, стихове и политика, а на утрото да се втурнем през целия ден да тичаме и скачаме по огромните обли камъни по брега от "Амбасадор" до курорта Албена беше моя идея.

   Надвечер се изпречихме пред около три метра широка мътна вада, която се провираше из високите изсъхнали, ала влажни от мъглата тръстики. Рекичката Батова. Спряхме прибиращо се от Варна балчишко такси. Едва бяхме минали и двеста-триста метра по нанагорнището, див заек се замята между фаровете. Тръпка е да гледаш задницата на заек как подскача пред колата. Усетих тъп удар и в светлината на фаровете зад тяло с потръпващи спазматично лапички Данко вдигна от прахоляка нещо кърваво и пулсиращо – сърцето на заека, летял като стрела допреди миг.

   Нямаше да повярвам, че отделено от тялото, сърцето пулсира самичко, но това съм го видял с очите си. И ние тъй – като заешко сърце, опитваме понякога да пулсираме извън себе си. За колко време обаче?
**

    Следва



Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uni 1987 edited 27 uli 2018
Илюстрацията долу:
На кея в Балчик с осмокласници от випуск 1972 г., февруари.
____
* Добруджанският поет Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986).
** Години по-късно, след смъртта на Данко от разрив на сърцето сред Толбухин (дн. Добрич), видях епизода от февруари 1972 г. с ударения заек като предзнаменование.