Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 21 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)

Чувате ли плача, стоновете на 75 милиона, в мнозинството невинни,
 жертвани за нечия изгода в касапницата на Втората световна война?

 Източната офанзива на Хитлер започва с тази лъжа. Нападението над СССР не е превантивна мярка на Третия Райх, а добре планирана дълго подготвяна офанзива срещу една напълно неподготвена и неочакваща атака страна, която в следващите години е подложена на окупация, унищожение, геноцид. Две години по-рано Берлин и Москва сключват споразумение за ненападение, което през нощта срещу 22 юни 1941 г. продължава да е в сила.
  Още 1933 г. националсоциалистите в Германия започват да се подготвят за атака срещу СССР. Осем години по-късно – на 22 юни 1941 г., преди 78 години, вермахтът нахлува в Източна Европа, за да започне една от най-бруталните войни на новото време. Върховното командване на Вермахта съобщава: С цел защита от голямата опасност от Изток, на 22 юни в 3,00 сутринта Вермахтът се вряза в настъпващите вражески линии. Самолетите на Луфтвафе вече нападат Съветския враг.*

  Колко медии днес в България ще споменат тази трагична годишнина? 

  – Германски народе, националсоциалисти!
  След тежки кризи, осъден от месеци на мълчание, най-после настъпи моментът, в който мога да говоря напълно откровено.
  ...От 1933 г. насам тъкмо Германският Райх се стараеше с безкрайно търпение да спечели като търговски партньори югоизточноевропейските държави. Затова ние имахме и най-голям интерес за тяхното вътрешно държавно консолидиране и за реда в тях. Нахлуването в Румъния от страна на Русия и зависимостта, в която бе Гърция спрямо Англия, заплашваха да превърнат тия области също в кратко време в общ боен театър.
  ...Поканих г-н Молотов да дойде в Берлин. Съветският министър на външните работи поиска да бъдат изяснени и Германия да даде съгласието си по следните четири въпроса:
  (...) Дали германската гаранция, дадена на Румъния, би била действителна в случай нападение над Румъния от страна на Съветска Русия. Дали Германия е готова да се съгласи Съветска Русия от своя страна да даде гаранция на България и прати по тоя случай съветски войски в България. Като въпросните съветски войски нямат намерение, г. Молотов заяви точно, да искат например да изгонят Българския цар. На това аз отговорих, че България е една суверенна държава и че не знам България да е искала гаранцията на Съветска Русия, както Румъния бе поискала от Германия. Добавих, че освен това съм принуден да вляза в съгласие със своя съюзник по тоя въпрос. 
Г-н Молотов заяви, че Съветска Русия има нужда от свободно преминаване през Дарданелите и желае, в интерес на своята защита, окупиране на няколко важни земи по крайбрежието на Дарданелите и Босфора. Той запита дали Германия е съгласна на това. Отговорих, че Германия е готова да даде във всеки момент съгласието си за едно изменение на Спогодбата от Монтрьо в полза на държавите с излаз на Черно море, но Германия отказва да се съгласи Русия да си присвои бази по Проливите. По тия въпроси аз възприех становище, което единствено можех да възприема като отговорен водач на Райха, но и като съзнателен представител на своята култура и на европейската цивилизация.**
 
  Германски народе!
  ...В този момент се извършва концентрацията на войски, която по своите размери и обсег е най-голямата в света, каквато досега е била позната. Сътрудничейки си с финландските другари, борците, победители от Нарвик, се държат по крайбрежието на Ледовития океан. Германски дивизии под командата на завоевателя на Норвегия, заедно с героите на финландските борци за свобода под командата на техния маршал, закрилят финландските земи. От Източна Прусия до Карпатите се простират формациите на германския Източен фронт. По бреговете на Прут, по долното течение на Дунав и до Черно море, се намират германските и румънските войници на ген. Анонеску – водач на румънската държава. Задачата на този фронт не се състои само в предпазването на изолираните държави, но и в осигуряването безопасността на Европа, следователно и за сигурността на всички държави в този континент.
  Аз съм се решил днес да поставя земята и бъдещето на Райха на нашия народ в ръцете на нашите войници. Нека Бог ни помогне в тази толкова важна борба.
  
  Адолф Хитлер (1889-1945)
***

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (6.)
   
    Продължение

   22.07.1997. 

  Баща ми, да беше жив, днес щеше да е навършил своя 3/4 век. В Стария завет петдесетгодишнината я празнуват с юбилей, а 75-годишнината...?! 

  Този мой баща така и не го разбрах докрай. Защото по време, когато сме били заедно в множеството на живите, съм бил твърде хаотичен, каквато е изобщо младостта, неяснен и за самия себе си, сподирян от пламенни желания, от какви ли не бесове. А и може би понеже той – който изглеждаше обикновен като тих ручей сред зелена морава, всъщност е една глъбина в своето мълчание и привидно спокойствие. Какво ми е дал; какво ли съм взел от него – нямам представа, но не си го спомням инак освен вдаден в работа.

  Когато научил, че му се родил син, този тих, за мен непонятен в много отношения българин, противник на всякакъв род фукня и демонстрации, наел файтонджия да го превози през центъра на Пловдив; но седнал не там, където се сяда, когато се возиш във файтон, а на капрата, до файтонджията; вдигал бутилка вино за поздрав, пеел. Не съм го чул глас да повиши, а да пее ще да е било цяло чудо.

  Когато бях пет-шестгодишен, състезаваше се по мото-крос, ала нямаше особени успехи. Другите се снишаваха зад кормилото, залепили буза за фара, той караше като поп на моторетка – изправен в кръста, с вдигнато чело, та с майка ми отдалеч го разпознавахме по бялото лице сред оклепаните до уши надупени кросаджии.

  Драго му беше да вдъхва живот на стари бракми. Придаваше им вид по-добър от онзи вид, когато са били нови. Сам измайстори електрическа планя. И повечето от нещата у дома бяха проектирани и изработени на дърводелския му тезгях. Пушеше много рядко: за салтанат, сякаш си придава важност. Карти не играеше. Обичаше да играе шах. "Ела сега да те изпитам на шах!" – вика ме в хола на етажа, който купиха през първата година, когато заминах войник. И като падна две-три игри, усмихне ми се кротко – ехидничене, иронично заяждане, грандоманско самохвалство нямаше у него: "Е-ей, ама ти никакъв кършалък (отпор, демек) не ми даваш, бе!"

  Не одобряваше женитбата ми, избора ми, но лоша дума не отрони. Насаме ми е казвал: "Това женче за себе си не умее да се грижи, взел си го къща да ти върти. Кой дявол те прати да се жениш чак в Добруджа! По-добре хич да не беше учил в София, да те бях направил един мебелист".

  Докато се състезаваше на мотокрос, в бараката ни за въглища на улица Ниш № 4 висяха окачени на гвоздей двата му състезателни номера, елипсовидни тенекета с цифри. Неговият номер беше 45, и в това откривам някакъв смисъл – през зимата и пролетта на 1945 г. е бил на фронта край реката Драва. Имаше си кожено яке, ботуши с високи кончове и подметка от автомобилна гума, специално за състезанията по крос. В онези години състезателното трасе обхващаше Трихълмието, Бунарджика, заобикаляха Альоша и стария Руски паметник-костница в чест на загиналите от 1877-1878 г., спускаха се по Пещерско шосе, Царския Остров, където прецапваха рекичката Дерменка, оттам до село Оризари, после покрай ресторант "Ловна среща", Матинчеви градини, Сарай-къра и обратно по Пещерска в посока Централната пловдивска жп-гара, булевард Руски и улица Иван Вазов. Финалната лента беше опъната над плътната тълпа от зяпачи точно срещу старото Комендантство, встрани от Дома на народната армия.

  Помня в дъждовно и кално време как пердашеха по Пещерско шосе край нашата уличка Ниш. Бях най-гордото хлапе, макар никога да не съм се хвалил с баща си. Струпалите се от двете страни на шосето гадаеха, подскачаха от крак на крак, мокри в противната снежна киша. И в онзи момент, когато съм се усещал огрян отвътре, щастлив с моя толкова необикновен баща, ме перна с копачка Видко Троплев, внук на хазяите Цвета и Костадин Дърварови. Едно от двете рогчета на мотичката се заби под окото ми, сякаш напомняне да не се възгордявам. Белегът да ми напомня.

  На един от състезателите – Георги Баев, Байката яздеше новичка "ява", а чешките бяха по-бързи от повечето стари мотоциклети – нейде сред калищата на Царския остров, му пада веригата. Баща ми бил зад него, задминал го, но спрял – върнал се да му помогне. Никога не е бил първи. Веднъж, помня, завърши втори, веднъж – на пето място от трийсетината състезатели. За награда памучна риза донесе вкъщи.

  Получавахме вестник "Патриот", местния "Отечествен глас" (ако искаш да имаш някое интересуващо те печатно издание, задължително беше да се абонираш и за местния партиен всекидневник), месечното издание "Авто-мото". В избата открих вързопи от списания за наука и техника, пожълтели, умирисани на мухъл. Странни работи виждах на картинките: дирижабли, танкове, самолет с причудливата форма на галош, дългоцевни оръдия, военни кораби, торпедо, подводница.

  Една от последните му снимки някъде сред Родопите,
когато бе 60-годишен, го е съхранила възседнал магаренце и ръката му – вдигната за поздрав. Най-хубавото на тази снимка е усмивката му на кротък човек. За снимката майка ми, вече подир смъртта му, рече веднъж: "Виж! Не ти ли прилича на Исус? Същински Христос".

  Не бе набожен. "Набожен" и до днес ми се струва смешна, иронична дума, нещо като думата "лицемерие". Но на дъното на дървена кутия с личните му документи под ордена за храброст, след като така ненавреме си отиде от нас, открих цветна картичка с изображение на Господ с почерка на майка му – баба ми Господинка, от януари 1945 г. да се пази. Носил я изглежда до сърцето в джоба на войнишката си куртка, че беше сгъвана на четири и дрипава по краищата.

  Никак не му се ходило на война. От петима братя той, най-малкият, най-нежният, само е бил на самата фронтова линия. Майка ми разправяше, че го предложили за орден І степен; в последния момент орден за храброст І степен отредили за ротния му командир – посмъртно, а оживелия редник получил същия орден, но II степен.

  За войната у дома не се говореше. Веднъж, когато го подпитвах по-настойчиво, отряза ме: "Какво ме врънкаш? Това беше касапница. Първата седмица от вонята на трупове само повръщах, не можех ни да ям, ни нощем да спя". 
Обичал живота. О, как го обичал! Не мога да си го представя обезверен, отпуснал ръце. Но неговата самоувереност не бе дразнеща. Казваше усмихнат като дете: "На стари години, ако не мога друго, семки ще продавам с ей това кантарче". Кантарчето, с което смяташе да поминува в немощта си, и сега е долу, в избата на старата къща срещу черквата "Св. Георги" в пловдивския квартал Мараша.

  Рекъл веднъж на майка ми: "Не мога да си представя друг мъж да те прегръща. Случи ли се това, двама ви ще убия, а после ще свърша и със себе си".

  Когато болките му вече станали непоносими и полекичка умирал, десетина часа преди смъртта, в камионетката, с която го придружавахме към софийската клиника Пирогов, извръща глава да не видим сгърченото му от болки лице. Докато майка ми и сестра ми тихичко нещо си шепнат, виждах как, оросен от пот, мърда устни – без глас, мълком крещеше: "Оле-ле, майчице!" Този мой баща издъхна сам, без близък човек наоколо. Затова от дън душа намразих лекарите и касапския им манталитет след неговата смърт. Изолираха го от нас и от света, докато беше в съзнание, ала безпомощен, във варосана някаква тяхна си клетка на преизподнята.

  До последния си дъх работи. Трудът за него в никакъв случай не беше тегоба, а привилегия на здравия и жизнен българин.

  В деня, когато колата избухва в пламъци, станали сутринта в четири, да идат до вилата на сестра ми над близкото до Пловдив село Белащица да завардят ред за водата и да полеят лехите с доматения разсад. В осем оставил майка ми, слязъл до града да обиколи адресите по подадените до мебелния магазин на бул. Малчика рекламации. Навсякъде минал, само в милиционерския блок 51 на район Тракия (срещу пощата) хората не си били вкъщи. Качил се пак на вилата; този път със себе си взел и Кирил – мъжа на сестра ми. Към един по обяд тримата слезли в Пловдив, набрал грозде от асмата и рекъл на майка ми: "Как да седна да обядвам, докато не видя какво им е на онези хора! Измий грозде, направи салата и ме чакай. Ще видя и тази рекламация, и се връщам".

  На втората година след смъртта на татко заварих непознат едър и грубоват мъж на масата във всекидневната – седи на бащиното място наметнат с домашната жилетка на татко, а майка мие паници на чешмата зад полуоткрехнатата врата на кухнята...

  Мир на праха ти, мили мой мълчаливецо!


   23.08.1997. 

  Кога на богатите им се удава възможност да мечтаят! Докато си пожелаят нещо, и то кацнало на масата им. Бедният мечтае; и колкото по-дълго, толкова по-красиво. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 22 uni 2019
–––
* Вж.https://www.dw.com/bg/%D0%BB%D1%8A%D0%B6%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D1%8F%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%B0-50-%D0%BC%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%B8/a-15152446 
** Да ни напомня нещо за модерните напоследък т.нар. "европейски духовни ценности"?!
*** Из Посланието на Адолф Хитлер от 22 юни 1941 г. към германския народ и войниците на Източния фронт. Източник: вестник "Утро", неделя, 22 юний 1941 г. Бел.м., tisss.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (5.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (5.)
   
   Продължение

  28.04.1997. 

  Мина й представлението на Re. Излъчваха го и по националната ни телевизия, та го записах на видеото вкъщи. Седим след концерта двамата с нея в кокетно кафене на тиха уличка встрани от големия шумен булевард между Сточна гара и Тунела под Древния Римски амфитеатър. Собственикът вероятно – двайсетинагодишен нахакан момък, прави демонстрации, май да го забележим ли, що ли. Мята тъпи шегички на висок глас и си се хилоти, качи си краката върху съседната маса (по хамерикански). Подхвърля си тарикатските реплики с претенция за остроумие към пиянде – то пък на третата маса от общо четирите, задява се с девойчето зад бара в преустроения за кафене бетонен гараж. Накъсо, след като телевизионната камера поне в една трета от времето, докато Re. беше на сцената, я снимаше, глупакът сега ми изглеждаше приятен като конска муха. И си рекох: българинът е в състояние от нищо с много мерак и усилия да направи нещо хубаво, а после сам да го съсипе и срине. Хубав ден. Свежо. Въздухът резлив. Носи се аромат от дворовете наоколо, от скоро развилите се люлякови храсти. И греещата лъчезарна Re, разтоварила се от напрежението на сцената. И се появява Негово величество Досадникът и почваш да се питаш: аз какво правя тук?

  Бяхме си го харесали това кипро кафене, но тази подробност развали всичко.


   06.07.1997.

  За сборника "Кардиф"* продавач на сергия, някогашният й учител по българска литература, правил аналогии със стила на Вапцаров, а местният поет Иван Вълев от Стрелци, село на 40 км. от Пловдив, някогашен редактор в местното издателство, "Христо Г. Данов", важно-важно се произнесъл пред Re. за текстовете ми: "Това е стилът на Кавафис". Сергиджията, след като около час развивал философските си възгледи относно съдбата на хубавите жени и щастието, подметнал между другото, че много странно, но за първи път открил у Re. излъчване на продавачка на хот-дог. Демек, що ли толкова се интересува как възприемат стиховете ми тези двама продавачи на книги. Бясна беше моята аристократка с благородническа кръв. По бащина линия се явява баронеса в Австро-Унгарската империя, чичо й Патрик – музикант във виенски бар, в чест на раждането й композирал игрива мелодия.

  Изгълтахме в 40-градусовата жега общо три шишета кока-кола, както се изрази тя, "в унес от това определение за продавачката". За гомнарския бръмбар най-добра ще да е гомнарска бръмбарка, успокоявам я, макар
двамата с побеснялата Re. да нямаме нищо против продавачките на хот-дог естествено. Прав е поетът Вълев, че в сборника "Кардиф" има нещичко от Константинос Кавафис. Но пак там някой би могъл да открие със същия успех и нещо от Сесар Вальехо, Албер Камю (нищо, че Камю е прозаик и философ), от Маркес, Жак Превер, Лорка, Сафо и от всичката ни най-обща представа за древноелинска лирика, но и за прокълнатите френски поети Верлен, Маларме, Бодлер, Рембо, и както твърди колегата д-р на филологическите науки Невена Ичевска, може би нещо от Александър Вутимски; що не, бих попитал, и от Димитър Бояджиев, Уолт Уитман, Пърси Биш Шели, Габриела Мистрал, Емили Дикинсън вкупом?!

  Пак добре, че въпросният ценител на хубавите жени и изящната поезия не ме е причислил към могъщата плеяда съветски и родни певци за "светлото бъдеще и най-хуманния от всички общества строй". Добре поне, че на жарките филигранни строфи на Венко Марковски – любимеца на цялото наше Политбюро на ЦК на БКП, не мяза "Кардиф"! Ровне ли обаче под заглавието "Кардиф", току-виж изскочили неколцина предтечи от поезията на смръщений Албион. Мили родни предвземки!

   
15.07.1997. 

  Библията е построена по каноните на лириката: повторения, алегории, смислови обрати, лаконизъм, внушения, озвучени от образ и картина. Например, в Четвърта книга Мойсеева (гл.24, ст.15-16) има такъв пасаж:"И мъж с отворени очи, говори оня, който чува думите Божии, който притежава знание от Всевишния, който съзира видението на Всемогъщия; пада, но очите му са отворени".

  Ето и пример за поетически обрат в речта, който ми звучи чудесно в Пета книга Мойсеева (гл.27, ст.2-3): "И кога преминеш Йордан в земята, която Господ, Бог твой, ти дава, постави си големи камъни и ги измажи с вар; и напиши на тия камъни всички думи на тоя закон, кога преминеш Йордан..."

  Ами че това е начало, запев на могъща в пестеливостта си поема за цялата ни смотана цивилизация с велики претенции, но още в юношеския си период! 


  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 21 uni 2019 
__
* Сборник стихотворения от 1998 г. Бел.м., tisss.