Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 30 юни 2019 г.

СИНГЪЛ КУРОРТ

СИНГЪЛ КУРОРТ

До мен в зелената морава
лежиш и знойна, и такава,
каквато може би – съгласно
тук правилата, е опасно.
По правилника тук се диша
и аз по правилата пиша
за птички, облаци, тревички,
а не за навлеци и всички
омъжени, но загорели,
небарнати от три недели.

Изтича смяната ни вече
и питам се: Добри човече
за двайсет дни какво ти стори
да срещнеш своята Love story?
Живя по правилник, прилично,
и ще си тръгнеш най-логично
оттук сам, барабар с багажа
и гол в ръката... да не кажа
онази дума долна, мръсна,
та затова ще се прекъсна...

...за да се върна на въпроса
аз всъщност тук дошъл защо съм,
освен любим да се събудя
и уж внезапно да се влюбя,
съглеждайки те сочна, зряла
до мен, ни жива, ни умряла?
 Заспал ли съм, или не зная
къде ще му излезе краят,
ако ей тъй едва посегна
да те погаля, Ненагледна.

Уплашен като мишка в трици
пред някакви си чужди цици,
плът сочна, неприкосновена
до мен в моравата зелена
с набъбнали зърна, зовяща,
дали сигнали не ми праща?
Мъжът ти после да се чуди
нормални ли сме или луди,
наистина ли сме роднини,
ти млада, аз – мъж на години!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 uni 2019

ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН

ЧУВСТВЕНО УВЛЕЧЕН

Видях те по обяд огряна от слънце,
стоеше край входа на нашия блок
и не знаеше, че те гледам отгоре,
от балкончето на Седмото небе.
Достатъчно бе да те погледам
не повече от минута или две,
за да си спомня как съм увлечен!

Говореше по смартфона, поклащаше ханш
като момиче, което си знае цената,
долу – пред входа на блока,
встрани от жени, дечурлига, коли,
паркирани отпред бъбриви, шумни,
потънали в ръжда, воня и прах,
за да си спомня как съм увлечен.

Нямах представа с кого говориш,
но беше мъж, всеки случай,
защото затисна смартфона с рамо
и си оправяше косите като жена,
която си знае цената и кокетничи,
и защото ми се сви сърцето,
за да си спомня как съм увлечен.

Не знам това моето тук и сега какво е,
само едно послание, написано ситно
и подпечатано с целувка от моя ангел,
но ти стоиш още там и те виждам
със затворени очи, забулен от облаци
тук – горе, на Седмото небе,
за да си спомня как съм увлечен.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 avg. 2011 – edited by 30 uni 2019

събота, 29 юни 2019 г.

БОРИС И НЕВЕНА

БОРИС И НЕВЕНА
    
  Красимира П.:
  – Дядо Борис не притежаваше никаква нравственост и чест!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Посочи какъв се е показвал пред теб.
  
  Красимира П.:
  – Скъпи бате Жоро! Струва ми се, че прекалено много идеализираш дядо Борис. Аз съм живяла в близост до него повече от 18 г. Той беше жесток човек по отношение на всички ни в двора му. Заканваше се да ни убие и само някои обстоятелства му попречиха да го направи. Спомням си два много ярки момента, от които и досега настръхвам и се ужасявам от кармата ни. Първият път – татко ми беше в командировка, и той дойде да блъска по вратата на нашия дом. Счупи стъклото на заключената ни врата. Разпищяхме се и майка ни вкара в една от предните стаи. Застанахме по-далече от прозореца, но той дойде с пушка, заканвайки и кълнейки люто. Майка взе една брадва и застана скрита, та ако влезе през прозореца, да опита да ни предпази. Така страшно сме пищели, че... Съседите извикаха милиция, обезоръжиха го, арестуваха го и после му отнеха всички оръжия и разрешителното (за лов).
  
  Вторият кошмар. Още не бяхме се оградили с мрежата, в отделно дворче, когато посегна да убие сина си вуйчо Любчо. Нужникът в двора беше общ, вдясно от портата. Около 4 часа една лятна сутрин вуйчо влязъл в нужника, дядо ни с нож в ръка се приближил и надвесил над затворената дъсчена вратичка, която имаше отвор отгоре, започнал да замахва с ножа срещу вуйчо и да крещи "Ще те заколя, сине майчин!" Баща ми и майка чули писъците на вуйчо! Майка се развикала към съседите, а татко изскочил от прозореца на горния етаж, който не беше по-високо от 3 метра. Заслепен в яростта си, дядо ни не го видял и татко го хванал първо за ръката с ножа, после с другата ръка – през лактите, и така го задържал здраво. Представи си какъв ужасен скандал пред насъбралите се полуголи съседи, вуйчо и татко ми – също само по бельо, страшно уплашени. Само дядо ни Борис, гори в ада, сигурна съм! – бил облечен. На делото после се опитваше да се защитава, че уж татко и вуйчо го нападнали, но съдията му се изсмял: "Само Вие, Борисе, сте бил облечен и с нож!" 

  Моите родители и вуйчови много си патиха от неговата злост и кавгаджийство. Питай Венчето, братовчедка ни, как ги прогони от къщата и отидоха да живеят на квартира в едни бараки зад пожарната (в Пазарджик). Съди дъщеря си и баща ми, съсипа ги от ядове. Не ни даваше нито метър от двора, нямаше как да си влезем вкъщи! Докато съдът не го принуди да отстъпи един метър пътечка около къщата и ние веднага я оградихме с мрежа. Постоянен тормоз. Колко скандали още имаше! Но тези двата бяха страшни. Е, ти си го обичай, но не го величай. Той проявяваше чудовищно отношение към близките си. Ами заради баба Помада (бездетната жена, за която се жени в 65-ата си година)! Единственото добро, което видях у него, беше, че четеше много книги. Когато пращаше някой от нас, внуците, да му купим цигари от кварталната кръчма на улица Дунав, плюеше и казваше: "Ей, докато плюнката ми изсъхне, да си се върнала!" Загорча ми кафето тази сутрин, треперех, докато пиша. Спомни си, че съм ти казвала това и друг път. Извинявай за правописните грешки, но се разтреперих, докато ти пиша! 

  Имахме десетина дела с него за какво ли не! Вие му бяхте мили, че го виждахте само в добра светлина, но ние, останалите му наследници, го проклинахме да гори в ада. Искам прошка за искрените си клетви само от Бог, на дядо ни Борис никога няма да простя. И ти не прави художествени измислици от детските си спомени!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – За случая с вуйчо знам, споменал съм го вече някъде в тези текстове. Досега три часа в гаража си пастирах колата и си мислех за това, което си ми написала. Виждам, че си добавила и доста подробности. И съм сигурен, че е точно както го пишеш, не са ми нужни повече доказателства. Само да те питам: Тъй като всички ние сме излезли, според библейския израз, от чреслата на Борис Дявола, имаш ли нещо против да добавя твоята реплика като послеслов към текста, дето съм писал за този образ ненагледен? Ако склониш да добавя репликата ти, преди да я кача в блога и във фейса, ще ти я пратя да видиш и да решиш. Ако имате и други подобни спомени от Борис Дявола, моля те, добави ги.
  
  Красимира П.:
  – Да! Но днес повече не искам да се тровя с ужасните си спомени от него. Имам още какво да добавя, но тези бяха най-отровните. По-късно! Питай и Венчето (по-голямата Невена, дъщеря на вуйчо ни).
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Тъкмо се готвех да ти предложа да поговориш с Голямата Венче. Не ви знам на двете рождените дати.
  
  Красимира П.:
  – Ти я попитай! Имаш основание заради истината. Венчето знае, че и моите спомени са горестни.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Преди години имах идея, от която не съм се отказал – на 17 септември да се събираме братовчедите в местност в или около Пазарджик. Виждам я, чете каквото й пратя. Пращам и на сестра ти (Малката Венче) линкове към тези текстове. Коя от двете е по-голяма – ти, или Голямата Венче?
  
  Красимира П.:
  – Аз съм родена на 15 юли 1956 г. в Исперих – родния град на татко. Венчето (на вуйчо ни Любен дъщеря, Голямата Венче), братовчедка ни, е родена на 28 декември 1956 г. в Пазарджик. Малката Венче, сестра ми, много по-малко години е живяла близо до дядо. Тя е родена на 26 януари 1963 г. в Пазарджик.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Помня баща ти, когато се появи за пръв път в двора на къщата на ул. Тунджа 18. Беше с милиционерска униформа.
  
  Красимира П.:
  – Идеята ти е прекрасна! Но сестра ми, живее постоянно в Испания. Трудно ще се съберем, но ще опитаме.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – 17 септември е Празник на Вяра, Надежда, Любов, а това са ключови имена за рода ни. Идеята за тези имена я дава братът на баба Вена – перущенлията Гълъб. Майка ми също е родена на ключова дата, Гергьовден, но понеже подхванали тази троица от имена, не я кръстили Гергана, а като втора сестра – Надежда. За леля ни Виолета имам спомен, че тя пък се родила на Цветница, но може и да се лъжа.
  
  Красимира П.:
  – Да, татко бил изключително красив мъж, бил милиционер! След женитбата с майка ми в Исперих шефовете му са му давали апартамент и добра служба във Варна. Но майка с дяволския си инат настоявала татко да се откаже от службата и да се преместят в Пазарджик. Фукала се с баща си чорбаджията и с възможността дядо да им даде четвъртина от двора да си построят къща. Така и станало.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Двете сестри Надежда (майка ми) и Василка много си мязаха по характер и все заедно бяха, като вече омъжени.
  
  Красимира П.:
  – Изборът ти за дата е чудесен! Имаш основание. И сестра ми си има дъщеричка Любомира, ти имаш Надя и Вера. Да, майка ти беше най-близка с моята майка.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Има местенца в Пазарджик, дето можем да се съберем.
  
  Красимира П.:
  – Знаеш ли, искам да осъществя мечтата на моя чудесен татко – да си имаме апартамент във Варна. Може и у дома да се съберем, имам възможност да ви посрещна, и ще го направя с удоволствие.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Двете сестри си споделяли какви ли не нещица, та спомням си, канят ме да си поговорим във всекидневната на улица Янко Сакъзов в Пловдив. Седят двечките сериозни и от вратата ме подхваща майка ти: "А бе, леля, да не си нещо нефелен в леглото, че жена ти ти изневерява?"
  
  Красимира П.:
  – Майка ми беше гадна кучка!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Ей сега вече се проявяваш и ти като внучка на Борис Дявола. Ама същият съм и аз. Ако не знаеш, бил съм и шамари на майка ми, че беше налетяла върху Ася (жена ми) и й съдра полата, та без хич да му мисля й завъртях две плесници и веднага се изнесохме от къщата им, когато нашата Вера беше съвсем малко бебче.
  
  Красимира П.:
  – Имам от единайсет години малък апартамент до канала в посока Църквата "Св. Богородица", в пресечка преди Къщата-музей "Станислав Доспевски". И на теб не ти е било лесно!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Важното е да е в Пазарджик или околностите му, че да отидем и на гробовете на нашите починали близки.
  
  Красимира П.:
  – Всички, щем – не щем, си носим по малко от Дяволския джинс. Ще отидем и на гробището! Добре е да се съберем в Пазарджик. Знам уютно битово ресторантче с хотелски стаи близо до моста на Лютата – "Старата къща". Може и да имат сайт, да разгледаш. Обади се на Венчето, братовчедката, и потърсете Мария и Любка, двете щерки на леля ни Виолета! Бате Колю (брат им Никола), е починал и семейството му живее в Радомир.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Дишай спокойно! Хубав-лош, дядо ни беше човек с голяма енергия, но на стари години явно е изперкал, озлобил се срещу своите. Такива работи не се прощават... Зад черквата "Св. Богородица" имаше някога парк с ресторант.
  
  Красимира П.:
  – Той е по-обикновен. Пред черквата има друг по-добър зад канала, но не му знам името. На работа съм в Германия и се прибирам около средата на септември, така че организацията остава на теб и Венчето, братовчедката; пенсионерка е и ще има време. Добри са и двете места. Към ресторанта пред църквата има градина, и той е битов ресторант, откъм църквата се минава по дървено мостче. А "Старата къща" в нашия квартал си има история, свързана с дядо ни Борис.

  
  Георги К. Бояджиев:
  – Фотографията е от погребалния ритуал в пазарджишките общински гробища за смъртта на Славчо, калпавия мъж на леля Виолета, най-малката от четирите сестри. Мъжът в униформа дали не е Колю (на леля Виолета синът)?
  
  Красимира П.:
  – А-а, калеко Славчо изобщо не е бил калпав! Много работеше и се грижеше за семейството си. Не познавам хората до вуйчо Любо на снимката! Тези хора са по-възрастни от вуйчо. Кольо имаше твоята физика и беше все усмихнат, а жена му – дребничка и много мургава. Дядо Борис имаше един голям приятел – скулптор, из Острова е пълно с негови скулптури по чешми, шадравани. Сегашното заведение – хотел с ресторант-механа "Старата къща" бе домът на този скулптор, не му помня името, съжалявам!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Спас. Всяка вечер беше у дома Спас, когато дядо и баба живееха долу, в лятната кухничка. Редовно идваше двамата тайно от съседите зад дувара да слушат Радио БиБиСи и Гласът на Америка. Гонгът от лондонския Биг Бен, който звучеше преди всяко от тогавашните предавания на БиБиСи за България, ми е от най-най-ранните детски спомени (1951-1954 г.).
  
  Красимира П.:
  – Да, Спас.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Спас като че беше стар ерген. Помня и къде живееше.
  
  Красимира П.:
  – Е, точно неговата къща сега е ресторант.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Отсам моста към Острова, на 150-200 м вляво, когато отиваш към реката. С леля Виолета си имахме особено приятелство. Беше най-кипра между трите сестри.
  
  Красимира П.:
  – И най-добричка. Обичлива, грижовна, мила към децата си и към нас! Колко пъти ме е отървавала от побоите на майка ми!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Славчо доста е тормозил леля, но не си длъжна да знаеш. За сметка на това, на стари години беше станал плачлив като малко дете.
  
  Красимира П.:
  – Дъщерите му ще ти кажат, аз не знам такова нещо!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Баба Марийка, свекървата на леля Виолета, беше една люта пиперка, дребно и злобно, та заради нея леля си е патила неведнъж.
  
  Красимира П.:
  – А, да! Това е точно така. И тя беше зла.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Къщата им беше вдясно при влизане в Пазарджик откъм Пловдив; често сме се отбивали, кога сме идвали с мотора баща ми Кирил, майка и аз.
  
  Красимира П.:
  – По-късно си купиха жилище зад Автогарата. Леля и калеко много си ги обичах!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – От другата страна на пътя, срещу старата им къща им дядо ни имаше градина с коноп. Водил ме е съвсем малък да чистим във високия над човешки бой коноп.
  
  Красимира П.:
  – Обичах и майка ти, но татко ти обожавах. Прекрасен човек! Чувствах го като мой втори татко. Доверявала съм му се много.

  Георги К. Бояджиев:
  – Четиригодишен... И ме праща дядо с голяма тежка стомна да му налея вода от полско кладенце. Връщам се без вода: "Дядо, ами там има една жаба!" А пък дядо: "Щом има жаба, значи водата е чиста, жабата яде яйчицата на комарите, моето момче". И се върнах да напълня стомната. Баба ни Вена имаше един лаф за дядо; кога вземеше той да се горещи, да се фука, и тя: "Ррръц, Боби!" Предполагам, била е поне два пъти по-умна от него. Докато беше жива, челядта въртеше около нея си и дивият Борис, преизпълнен от хъз, не се беше така озлобил.
  
  Красимира П.:
  – Да, можеш да пишеш и това, че дядо Борис имал дюкяни по търговския център на Пазарджик, много ниви край пътя от село Мокрище до Пазарджик. Майка ми се хвалеше, а после с горчивина пустосваше дядо ми, че продал и пропил с приятели дюкяните и нивите, да не му ги национализира комунистическият режим. Та за нас, наследниците му, нищо не остана. Имаш много повече и достоверни спомени от нас по-малките внуци. Но когато вие се върнахте в Пловдив*, страдахме много от Борис Дявола.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Не е баш тъй. Властта му правеше мизерии. Дядо ни се беше захванал да прави лозови градини. За да стане лозето годно да дава плод, минават две-три години. И тъкмо кога дойде времето да берем грозде, те му вземат градината и го пратят на другия край на Пазарджик. За имота срещу Мокрище помня как майка ми, майка ти, леля Виолета – и аз покрай тях, събираме с дядо камъни на купчинки до тракийска могила срещу селото, за да може после да я изоре тази земя и да завъди лозе.
  
  Красимира П.:
  – И той самият твърдеше, че майка ти му е любимка.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Знам! Имаше майка ми белег, колкото нощна пеперуда на гърба от рана, която е дело на Борис Дявола, че като я оставил да внимава за газовия мотор за поливане, моторът да вземе да угасне. И Дъртият я измлатил с манивелата по гърба.
  
  Красимира П.:
  – Та и към любимата щерка бил жесток! Казвала съм ти кога му национализираха каруцата с кончето и големите земеделски инструменти баш пред входа на Острова в Пазарджик. Помниш ли?
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Помня, и все си мисля, че е било срещу къщата на Спас... Така си представям картинката.
  
  Красимира П.:
  – Бяхме Венчето, Борето (Борислав, 3-4 години по-малкият брат на Венчето) и аз! Точно на кръстопътя пред Острова. Свалиха ни от талигата разплакани.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – На площадчето срещу някогашната фурна, дето ходехме с баба Вена да носим и да вземаме опечените четири големи самуна хляб, там пък се намираше коларската работилница на дядо Гошо – мъжа на дядовата сестра Мария. "Бабо лельо Мичеее!" – крещял съм пред портичката им, че имаха сладки черници в двора, ама и една зла кучка Соня. Леля Виолета най ми напомняше на моята "бабо-лельо Миче". Беше и тя с дяволити очета, и все с курабийки ме черпеха и ми се радваха, че техният Ненчо още не беше женен и си нямаха внуци. После Ненчо си намери една Иванка и какво им стана на тези добряци, взеха да бълват змии и гущери срещу слънчевата сербез Иванка.
  
  Красимира П.:
  – Баба Мария (по-малката сестра на Борис Дявола), беше блага душица, строга беше понякога, но справедлива. А леля Иванка почина преди няколко години. Наистина беше хубавица! Роди и отгледа двама сина – Георги и Ненчо.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Иванка и Ненчо бяха благи хора, винаги с усмивка ще те посрещнат.
  
  Красимира П.:
  – Красавци са и синовете им! По-малкият – Ненчо, е в Испания, а големият живее сам и разведен в бащиния апартамент на улица Дунав в Пазарджик.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Синът на "бабо лельо Миче" Ненчо трябва да е жив. Помня, че съм им гостувал в новата къща, съседна на блока, дето живеехте, отсам канала.
  
  Красимира П.:
  – Не, той много отдавна, може би преди 15 години почина. В тази къща сестра ти живееше на квартира, когато беше студентка в Учителския институт в Пазарджик. Какво става със сестра ти Ели?

  Георги К. Бояджиев:
  – Нямам представа какво става.
  
  Красимира П.:
  – И аз с моята сестра (Малкото Венче) се скарахме.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Сестричката ти е дяволита, хубавица и готина.
  
  Красимира П.:
  – Не може ли да разговаряме на живо (по skype), че е дълго за обяснение?
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Дай сега да не си разваляме настроението! За такива случаи важи правилото: Колкото по-малко знам, по-добре! Виж, Борис Дявола живо ме вълнува. Защото за мен си остава еталон за мъж, каквито и злини да е сторил на стари години. На твое място, не само не бих простил, но бих се постарал добре го подредя. Но да не бил той, щеше да е някой сив мухльо. Предпочитам Борис Дявола. Джинсът ни е такъв, весели и злопаметни.
  
  Красимира П.:
  – Добре, друг път! Но сестра ми ми отне цялото наследство от майчина страна. Макар че й поднесох много пари от нейния дял от наследството ни от татко. И на всичкото отгоре, тя се подигра на дъщеря ми. Това ме обиди повече. Макар че аз много, наистина много съм помагала на нейните деца. Така че и аз не говоря със сестра си, и нищо не ме интересува за нея.

  Георги К. Бояджиев:
  – Моите връстници от селата притичват по празник да поработват из върнатите им наследствени нивици и бащиния имот, завистливо заничат към лъскавеещите придобивки на Западния свят. Осъдени да си умрат с ратайско съзнание, подигайки се на пръсти, изпъват врат иззад дебелите й зидове на благоденстваща Европа. Да потрошиш някакви сто-сто и петдесет хиляди в супер-луксозно място, създадено за богатите тузари, които не си знаят парите, да се метнеш зад волана на скъп ненужно мощен автомобил с цената на куп лишения и заеми – това е днес, общо взето, като че жалката мечта на аргатина по душа. Върнал се Асен (син на гробар) – мой познат от гребците около някогашната Гребна база, върнал се след двайсет години скитане по света, иде си от далечна Канада с джип, както твърди, за 50 хиляди долара, и на втората седмица – ни джип, ни дявол. Откраднали му на Асен джипа Гранд Чероки, постигнат със зор и лишения в чуждата земя само за да се изфука, че не е старият бедняк завалия, ами вече е станал тузар. И сега в кафенето пред мен се радва като хлапенце, че баща му Гробарят, умирайки, му оставил мижава панелна боксониерка в съседния жилищен район Тракия, глава да подслони, че всичкия си гурбетчийски кяр за джип похарчил, ама пък не смее да се оплаче в полицията, че полицията ни днес не се знае на кой господ служи, кого пази – крадците ли, или ограбения народ, па и пропуснал наш Асен джипа си да застрахова.
  
  Красимира П.:
  – Подиграваш се с пропадналите опити на хората, които – макар и бедняци, имат по-прогресивни мечти от теб. Става дума за твоя познат от Гребната база.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Разбрах. И не съм на твоето мнение.
  
  Красимира П.:
  – Злобничко ми звучи, някак злостно и завистливо. Защо му се подиграваш! Знам, че мислим различно, затова исках да поговорим, да кръстосаме шпаги. Когато имаш настроение, обади ми се!
  
Два дена по-късно.

  Георги К. Бояджиев:
  – Краси, мислех доста напоследък за това, което ми каза за дядо ни Борис. Имаш основание да си му гневна, и аз бих се подлютил на твое място; но има, според мен, нещо у теб, което не ти оставя възможност да погледнеш към Миналото в широта – подробности за злото ти вгорчават живота. Ако се позамислиш, и слънцето, дето е слънце, и то си има петна. И Левски, колкото и да ни е образец как се работи за род и отечество, ако се взреш в детайли от живота му, си е имал кусури. Бъди здрава, Животът е много сериозно училище.
  
  Красимира П.:
  – Да, училището на живота ми беше сложно и взискателно! Детството с жестоката ми майка и изстъпленията на дядо ми беше трудно и остави отпечатък. Но след тях и след пияницата, бившият ми съпруг, повече лошо не видях. От двайсет и осмата си година досега имам толкова щастливи моменти, че не мога да ги изброя! Сякаш бе изчерпана лошата карма и съм в постоянен възход. Та не ме съжалявай, нито ми съчувствай! Ето днес е свят ден (Петровден) и аз съм благодарна на всички светии.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Опитай да отсееш зърното от плявата. Борис Дявола бил жесток към близките си, ни е отдавна известно, но се борил сам в живота и с неговия проклет характер постигнал онова, което малцина в неговото положение са успели да постигнат.
  
  Красимира П.:
  – Ето нещо, което със сигурност съм наследила от неговия джинс – упоритостта и амбицията да успявам. Но не и злобата и егоизма му!

  Георги К. Бояджиев:
  – Жената в живота на мъжа има изключителна роля. Баба ни Невена, докато беше жива, умееше да укротява тази негова неистова енергия, която след смъртта й го е подтиквала да върши злини.
  
  Красимира П.:
  – Навярно е така. Но тя беше измъчена жена, винаги с наведена главица, сякаш се извинява заради неговите зулуми.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Малко преди да издъхне, Невена се вкопчила в Борис Дявола с двете си ръце и шепнела: "Борьо, искам да живея, Борьо! Не ме оставяй, Борьо-о!" Това знаеш ли?
  
  Красимира П.:
  – Да, но едва ли е от голяма обич. А защото не си е поживяла добре, очаквала по-хубав живот.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Имали са и мигове щастие тези двама – Борис и Невена. Но и много си е патила от неговия проклет нрав. Носела на врата си кожена торбичка с отрова, това знаеш ли? Но пък помня как се събираха жените от околните къщи надвечер винаги пред портата на Борис Дявола, и понеже пейката там беше само за двама, всяка столче си носи да седне. Все около баба ми Вена се скупчваха. Нещо от нея ти взела ли си като характер? Борис и Невена са като огъня и водата.
  
  Красимира П.:
  – Нямам нейната кротост, но имам много приятели, които ми се доверяват и ме търсят. Повече от татко ми съм наследила.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Голямата Венче повече ми говори с мълчанието си, повече мяза на баба Вена от теб. Да, и аз мисля, че повечето от чертите си наследила от бащиния ти род.
  
  Красимира П.:
  – Вярно е! Но тя (Голямата Венче) е и много страхлива, и без амбиции. И е потайна. Иначе е много добра и кротка! Като баба Вена.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Много отдавна са ми тема за размишление тези двама – Борис и Невена. Борис е внук на Ангел, който заклал турчин в двора си, ама според кмета на Калугерово, с когото си говорихме около час в неговия кабинет, Ангел не бил уж клан на дръвник на мегдана, а загинал в сражение с башибозука, като четник в Хвърковатата чета на Бенковски. Вярвам повече на чутото от вуйчо и леля ми Виолета – че бил кмет на Калугерово, заклан за назидание пред калугеровци, че убил чапкънин. Семката на Борис Дявола е от двама калугери, забягнали от някогашно Търново, че бастисали турчин. Това знаеш ли?
  
  Красимира П.:
  – За кмета знам, другото не.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Все се каня да потърся повече сведения за рода Керемидови от някогашното Калугерово, споменати от някой си проф. Бешевлиев, като един от четирите рода, дошли откъм Търново и основали селището Калугерово.
  
  Красимира П.:
  – Еее, прекаляваш!
  
  Георги К. Бояджиев:
 – Половин ден с моя приятел инж. Тодор Ряпов шетахме из Калугерово, запознах се с неколцина от рода на Керемидови, с Тодор и Георги – строители-зидари...
  
  Красимира П.:
  – Все ми се струва, че ти се иска да възвеличаеш корените ни, като че сме били знаменосци на Освобождението.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Май не разбираш какво ти казвам.

  
  Красимира П.:
  – Имах една съученичка и приятелка в техникума, Величка Керемедчиева. Аз се срамувам от дядо си! Никой в махалата ни не го помни с добро. И прозвището му "Дявола" е олицетворение на злост, тарикатлък и много още лоши неща.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Не беше ли с нас, когато с моята жигула ходихме в Калугерово – аз, вуйчо Любо, Голямата Венче? Тогава говорихме и с отеца от черквата, който дойде в кафенето да ни каже, че имат в хранилището на черквата 14 (четиринадесет) кондики, където подробно са описани сватби, кръщенета, погребения. И се зарече следващия път като отида, да ми покаже проядените от дървояди кондики (летописи, сборници със сведения за хората в селището).
  
  Красимира П.:
  – Да, заедно бяхме, но без вуйчо Любен.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Родът в Калугерово е Керемидови, че имали фабрика за керемиди накрай село.
  
  Красимира П.:
  – Е, и даде ли ти повече сведения отецът?
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Що ми е останал спомен за вуйчо тогава! Защото той всъщност ни посочи пътя. И когато наближавахме вече Калугерово, имах странното усещане, че това вече съм го виждал някога, че местността ми е близка, позната.
  
  Красимира П.:
  – Питай Венчето.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Сега с теб говоря! Прозвището "Дявола" – за него съм открил две версии. Не е заради нрава му, всеки случай.
  
  Красимира П.:
  – Точно заради нрава му! Кажи защо (тъй го наричат)!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Онзи вдовец, при когото в Мало Конаре отишла да живее майката му на Борис – Елисавета (баба ни Ветка, както я помня), носел прякор Тодор Дявола. Издебва 14-годишният Борис когато Тодор бил нейде си по къра, вмъкнал се в дома му и с кухненския нож се заканил на майка си: "Ти нас що си зарязала да гледаш чуждите джерамета? Бърже да се връщаш у дома!" От гузна съвест може би, Ветка приписва на сина си дарената й в знак на обич от Тодор Дявола земя, която три четвърти век по-късно със сестра ми Ели получихме като наследствен дял край село Хаджиево от петте градини на Борис. Опитай да погледнеш нещата в широта, не се вживявай само в детайлите! Оттам идват пристрастията ти.
  
  Втората версия за прякора "Дявола" се родила с приказка, дошла от Въжарската фабрика зад канала в Пазарджик. Ако въобще имаш спомен за нея. "Бъхти се като грешен дявол" – говорели за Борис другите чукачи на коноп. Чукачки за коноп три имаше на двора, там, където беше след това сламарникът (навес за сено и слама), ако си спомняш. Това, което знаеш за дядо ни Борис, е вярно, но е едностранчиво. Писала си ми, че бил си пропил в кръчмата имотите. Че той в кръчма не влизаше! Защо му е кръчма на него, като правеше стотици литри вино от петте си лозови градини? Нали кръчмарите на крака му идваха виното му да купуват!
  
  Че бил зъл и стиснат... И това е едностранчиво. Не знаеш вероятно, че дядо ни дари пари на единия от двамата си калфи в колоездачната работилница – Кръстю, да си вдигне къща на съседната, успоредна на улица Тунджа улица. Със сина му на Кръстю – Стоян, бяхме на летен лагер горе, на Панагюрските колонии, изпратиха ме от училище "Методи Шатаров", когато два срока учих в Пазарджик, десетгодишен (1956/1957 уч. година).
  
  Красимира П.:
  – Да, именно!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Друг случай за "стиснатия Борис". Дядо ни имаше като дясната си ръка един циганин, Хасан – едър, набит здравеняк, помня даже шарките на ризата му на този Хасан. И дядо му даде пари да си купи кон и каруца, а после и пари му даде къща да си построи в циганската им Пич махала край река Марица в Пазарджик.
  
  Красимира П.:
  – С калфите си пропил и изял всичко, а майка ми и майка ти, и всичките му деца връзвали коноп, за да си купят сносна дрешка. На тях нищо не давал. За чуждите щедър, за своите стиснат. И пак не са го уважавали ония, с които е другарувал и харчил!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Трети случай за "стиснатия Борис". Пръв от махалата си прекарва вода в двора. И съседите ходели вода да наливат. На камък край чешмата оставял сребърния си часовник в знак на доверие към комшиите. Като му изчезва часовникът, поръчва седем-осем коли тухли и вдига двуметрова ограда, и монтира двукрила порта, дето отвътре се залостваше с талпа. И вече в двора му пиле не можеше да прехвръкне.
  
  Красимира П.:
  – Как никой не каза добра дума за него!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Щото са били и те като теб, в плен на битовизми.
  
  Красимира П.:
  – Били са използвачи! А аз никога не съм била (използвач). Напразно разпиляваш въображението си. Ти си дребнав, не аз!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Кои били използвачите? Нещо не те разбирам. Да, децата си ги е "яскал", както беше приказката. Носели оборския тор с чували на гръб да разхвърлят по току-що насадените лозови градини. На черешобер се сбираха всичките му рожби и зетьове да берат. Да, стиснат бил за своите. Но същият този чешит оставил нещо след себе си, което едва ли друг на негово място би сторил. Не знам откъде у теб е дошла представата, че на стари години пропилял бил имането си. Спориш за неща, които едностранчиво виждаш. Но какво да те правя, като си ми братовчедка, пък си и "мислеща тръстика", на всичкото отгоре, да кажем – за разлика от "страхливата Венче". Пробвала ли си някога да видиш нещата отстрани, па дори и от неговата гледна точка? Очевидно не си. Лесно е да съдиш, трудно е да разбереш. Не аз съм го измислил това, има го в евангелието.
  
  Запитай се само това – Спас Скулптора, когото явно цял Пазарджик е ценял, как тъй е най-близък приятел на дядо ни? Защо всяка вечер идваше у дядо да слушат БиБиСи и Гласът на Америка. Ахмак ли е бил Спас, или пияница?

Скулпторът Спас (вляво), Вяра, Борис Дявола, Надежда (майка ми), Невена, прабаба ми Спаса, съпруга на оцелелия Гочо (Георги) единствен от заможния перущенски род х.Трендафилови, бастисан през Април 1876. Снимка от Бачковския манастир, Гергьовден, 1926 г.

  Има ли един боклук сред рожбите си този "проклет" чешит Борис Дявола?
  
  Красимира П.:
  – Майка ми каза, че нищо не е останало от прочутите му ниви и дюкяни. Всичко пропилял с аргатите си. Моята майка бе този боклук! Тя наследи злобата, егоизма, фукните му. Всички останали негови деца бяха добри, работливи и благородни. Като баба ни, Бог да я прости, милата! Сега дядо и майка си правят компания в ада.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Какво да ти кажа, Краси! Чети, повече чети, но и размишлявай, няма да ти е за вреда. Десетте Божи заповеди: 1. Аз съм Господ, Бог твой; да нямаш други богове освен Мене. 2. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи. 3. Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог. 4. Помни съботния ден (за да го светиш); шест дни работи и върши в тях всичките си работи; а седмият ден е събота на Господа, твоя Бог. 5. Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята...
  
  Красимира П.:
  – Почитам баща си и онези, които не са ме тормозили! Не съм мазохист. Погледни се в огледалото и виж този, който почита т.нар. от хората "Борис Дявола".
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Това озлобление у теб към майка ти вероятно ти носи удовлетворение?! Няма безгрешни хора, но и търсиш ли грехове у някого, непременно ще откриеш поводи да се почувстваш нещастен човек.
  
  Красимира П.:
  – АЗ НЕ СЪМ НЕЩАСТНА! НАПРОТИВ!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – На кого го казваш това! Смяташ ли, че не чета онова, което не казваш?!
  
  Красимира П.:
  – Удовлетворена съм откъм прекрасни деца, които ме обичат и уважават! Откъм професионално израстване и развитие! Откъм всичко, което съм в живота си.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Е, и? Защо трябва да ми го казваш!
  
  Красимира П.:
  – Защото ме смяташ неудачница; щом не отговарям на критериите ти за живота...
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Или е самовнушение: аз съм щастлива, аз съм щастлива, аз съм щастлива...?!
  
  Красимира П.:
  – Смирението е жалко! Няма полза, а само отсечени глави, в историята го пише.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Не те смятам за неудачница, а за човек, който предпочита на осъди, вместо да проумее. Ако смирението е жалко, питам – какво си разбрала от християнската ни вяра?
  
  Красимира П.:
  – Няма нужда да афиширам! Щастлива съм, и няма защо да те уверявам.
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Краси, не можеш да ме увериш в нищо! Ако г-жа Литературата ми е законна съпруга, Психологията откакто се помня ми е любовница.
  
  Красимира П.:
  – Бъди здрав и вярвай само на себе си!
  
  Георги К. Бояджиев:
  – Боооже, та аз и в себе си често се съмнявам! Престана ли да се съмнявам, ще съм удушил хлапенцето в мен.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 uni 2019

Илюстрации:
- Борис и Невена в една от лозовите им градини, около 1958 г. (най-горе);
- Моята правнучка Виктория, капризно и нервно хлапенце, 2018 г. (долу).

–––
* В Пазарджик семейството ни живя в къщата на Борис Дявола около половин година. Бел.м., tisss.