ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (284.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (284.) 

    В думите е важен смисълът, а не как и кой ги казва. Омар Хайям 

  03.08.2001. МИЛИЧЪК МОИЧЪК

  Преди двайсетина години една млада романтична съпруга, както казват, кръшнала встрани от семейната идилия, успокояваше своя мил и объркан рогоносец с ей тези великолепни логични обяснения – какво значение, че била легнала с някакъв смотан елтехник от Прослав в пловдивската жп-бригада на обслужващия персонал; при това лягане с елтехника Янко условията в онази скапана работилница били отвратителни. Вечер на наровете, сред всякакви смазки, спирт, нафта, железарии, при острата воня на урина откъм задръстената с боклук и лайна тоалетна, край светлините и съскането на плъзгащите се по жиците отвън, зад прозорците, тролеи, гонена от страх някой от колегите на въпросния елтехник да не ги изненада голи, да не нахълта неочаквано... И нали, скъпи мой съпруже, всеки може да си представи какво би се получило тогава! В крайна сметка тя съвсем не е някаква си шантонерка, магистрална проститутка, дотам загоряла за мъж пропаднала кучка, а пък и мъжът на тази жена съвсем не е случайна личност в скапания град, така че има неща недопустими. Нали?! И го загледа с честни сини очи, с онзи неин лъстив ласкав поглед на верните до гроб изключително честни съпруги, въпреки всякакви капризи и превратности на гадната съдба. Туй то, съдбата е виновна, че го срещна този тарикат Янко от Прослав на автобусната пред тукашния университет и непознатият я попита колко е часът, та от лаф на лаф и... гледай, мили, каква изненада ми се получи, вместо да поема към "Изгрев", прекосихме подлеза и от отсрещната спирка хванахме автобуса за централната пловдивска жп-гара. Та така!

  И после има една важна подробност – тази сексуална гимнастика той, съпругът й, да не си въобрази, че й е доставяла кой знае какво удоволствие? Ами! Просто ей така си лежала на твърдите вбиващи се в гърба и голия й задник дъски, чакала с нетърпение онзи любовен и разгонен овен да свърши с неговото лака-лака-лака, па да се надигне от нея, за да зашляпа горката да се замие в умирисаната тоалетна. О, това хич не е за завиждане и сръдни в семейството – защото... И тук тя обръща очите си към тавана, т.е. към Небесата с ангелите, светиите, апостолите и сам Господ Бог – всички те са й свидетели колко посредствено елементарен бил онзи див тъпак, смотаният елтехник: един грубиян от пловдивския квартал Прослав с такова тъпо именце Янко – семеен, с две невъзпитани деца и съпруга-повлекана, която по цял ден му се мотае чорлава, с размъкнати чорапи из селската къща или из частния им парник за зеленчук и лалета.

  "Мили мой – продължи тя да намила, докато посягаше да го погали по навъсената унила траурна физиономия, – ти си нещо много значимо в моя живот и аз те обичам, миличък моичък, нима това не разбираш? Аз Янко Бакалов хич, ама хич не го обичам, и в това трябва да си сигурен, аз никога не съм го харесвала като мъж; обаче понеже много настояваше да се любим, и аз накрая взех, че се съгласих, само за да му угодя. Понеже... знаеш ли, мили! Той ми вършеше разни услуги и от тази гледна точка, значи, се чувствах задължена в известна степен към него. Вече така да се каже, дългът ми е издължен. Стана танто за кукуригу, ама аз какво губя! Пък и ти нищо не губиш. Затова нямаш право да ми се сърдиш! Ето, нали съм при теб цялата и съм си здравичка. Ако поискаш, веднага ще си извъртим един хубав секс. Само кажи! Да вляза ли в банята? Всъщност, онзи глупак е губещият, понеже имах да му връщам за услугите. Ти обаче не се тревожи – в леглото той съвсем, ама съвсем не е върхът. Просто елементарен селски коч, серсемин, селяндурин и нищо повече. А ти благоухаеш, когато се любим."

  След което младата дама – прилежна съпруга и майка на две невръстни момиченца, четири- и шестгодишно, кокетно подгъна устничка, подпря брадичка с юмруче, после въздъхна веднъж и дваж, и през сълзи в очите отрони с ангелско гласче: "Как иначе щях да узная колко ценен си ти за мен, ако това, миличък, не НИ се беше случило?" И настояваше да бъде отбелязан и дебело подчертан фактът, че и косъм не е паднал от любовта й към съпруга, понеже какво е сексът без любов! Ами да, всеки знае, сексът без любов това са физкултурни упражнения, пак да повтори: едно лака-лака-лака... и нищо повече, и отиваш в онзи там вонлив кенеф да се почистиш от неговото лепило.

  Какво да се обсъжда толкова искрена и подробна, предизвикана от мълчанието на озадачения съпруг изповед! Недостижими са за който и да е влюбен мъж извивките, усуканите разяснение на неговата Дулсинея дел Тобозо, посегнала към друг мъжкар. И няма да престана да се възхищавам на невероятната женска логика; понеже това е логиката на самия живот, където всеки миг жизнелюбивата Ева-Евичка се стреми към свободата да избира и кефа да бъде избирана между свои посестрими и съпернички.

  Любовта не е константа (т.е. постоянна величина). Пулсира на тласъци, приливи и отливи; както морската вълна се устремява в един миг към скалистия прибой, пък в следващия миг, гледаш, отдръпнала се навътре в морето. Посегне ли, размечтае ли се за друг ездач, за друг овен, вироглав, брадясал до пъпа Робинзон Крузо или млад, едва начеващ жокей в лудешката конна езда, не е виновна Ева, а само човешката ни природа. Женската й природа я тласка да отиде на кръстопътя, където ветрове носят върху крилете си свежия лъх на Свободата и я изкушават по-надалече от рутината и скуката на познатото и вече завоюваното влияние над едного, който и без това й е в кърпа вързан. Къде ще ходи! Голяма работа, че преспала неведнъж с някакъв си там селски коч, хем краставичар, хем цветар на лалета за продан по сватби и погребения!

  04.08.2001. 

  Трима тук се реят като смъртници: изсъхнали, с мек всеопрощаващ поглед, кожа и кости; цветът на кожата им сивее или жълтее с оттенък на пепел: Борката Шейтанов, някогашен волейболист, Митко Крояча Кожухар и Гошо с Магазинчето. Движат се като сенки, носени от поривите на вятъра. Излизат надвечер да се разтъпчат, да походят наблизичко, па седнат за по половин-един час при мъжете от блока. Тихичко и някак напевно приказват. Страданието, страхът от Смъртта отмили шлаката от заядливост, тарикатско самочувствие, мъжко самолюбие и хъс. Повече се вслушват какво казват другите; като говорят, опипват с тихите си думи пространството на живите, суетните, нахаканите. Измениха се, измениха се тези тримата в няколко месеца, седмици и дни.
Онази с кухите очни дупки и Косата през рамо вече ги е белязала, сложила костелива длан върху раменцата им. Сякаш бе вчера, когато бръмчаха със самоуверен тембър.

  Как бързо прехожда животът! Около смъртниците витае тъмен облак недоизречено. Гледам приятеля Гошо колко силно се е променил – това същият човек ли е? Къде се стопи режещият му мъжки глас, лафовете за любовни и други подвизи, за постигнато и отвоювано, жежките му спорове, налитането на бой със стиснати юмруци! Казва, че не спял нощем, лежал в тъмното с отворени очи да не заспи, че го е страх: "Заспя ли, сънувам мъртъвци, и аз – сред тях, питам що още не са ме откачили от разните банки с гликоза, тръбички, системи за втичане и изтичане на течности от моето тяло". Хвали колко кадърни били лекарите в интензивното отделение на окръжната клиника, колко човечно се отнасяли към него и как никоя друга професия не би могла да се мери по находчивост, майсторлък или смелост с професията на хирурзите. Чак сега проумял колко малко ценим благородството, всеотдайността и човечността на лекарите.

  Останалите от четирите входа на блока го слушаме, никой не гъква; той замълчава насред приказката. Седи увесил глава на гърди минута-две вслушан в нещо у себе си, па обръща избелелите си очи, поучуден като невръстно детенце, към нас – големите, здравите, силните: "А!... Докъде бях стигнал? За какво ви говорех преди малко?"

  07.08.2001. 

  Навършвам петдесет и четири (писано на 10 август обаче). Ходихме до Араповския манастир с Емил и жена му Весна, после – до местността "Четирийсетте извора" край Асеновград. Re. дойде с мен, като влизах да паля свещ в черквицата "Света Неделя" в двора на манастира. Преди това кой знае що рече: "Ако не ме щеш, няма да идвам".

  Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията – стоял съм като дърво пред иконите. Запалих огънче за Rе. и за мен пред иконата на Богородица, за децата ни – пред иконата на Иисус, накрая – за моите мъртви родители: за да не ме напуска споменът за тях, бучнах две свещици долу, в тавата с пясъка за упокой на умрелите. Но – повтарям – всичко това бе сторено механично, още повече като се има предвид че никога не съм бил набожен, колкото и да ми се е искало понякога в тежки моменти.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 oct. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (283.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (283.) 

  Животът кратък равномерно вдишвай...  Омар Хайям (1048-1123)

  23.07.2001., прод. ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ

  Бледа представа имам какво чувства жената, когато си търси мъж: само че мъж не в смисъл екземпляр за някакъв вид споразумение или сделка, каквото са и брачният договор, и проституирането, а мъжа, комуто да посвети душата и тялото си, без да я занимават обстоятелства и подробности. Богатство, слава, обноски, интелект – кое от тях, или всички вкупом влияят върху нейния избор? Подозирам, това са външни, пък и не така съществени за любовния избор атрибути. Тя отдава огромно значение на ръката, която гали, на гласа, който я замайва, на очите, които я карат да потръпва като млада и своенравна кобилка необяздена. Да й бъдеш предан не е достатъчно – сляпата вярност бързо й доскучава, а виж, да бъдеш активна личност, да излъчваш енергия, което ще рече да я държиш постоянно нащрек... това си заслужава тя да те последва. Едновременно постоянен, ала и неочакван, сдържан, и все пак впускащ се в риск и авантюри, напомнящ голям хищен звяр, който уж спи, но всъщност дебне в храстите – такъв тя те желае, независимо какво разправят жените като за пред света.

  И мъжът – от своя страна, бързо би се наситил на спокойната, безусловно вярна и доверчива кротка гугутка, въпреки че мъжете уж все за такава жена си мечтаем. Тази мечта обаче е пожелание; на практика най-силно ни очарова именно непредвидимото, поставящо условия за верността си неспокойно жежко момиче. Любовта е динамично и неустойчиво – непрекъснато преоформящо се – равновесие между две воли, между две излъчващи страст същества. Тя изисква да се държим на ниво, да сме господари на себе си при всякакви ситуации. Безветрието прави отпуснати платната на шхуната. Безбурното спокойно море бързо ни дотяга, обраства с досада. Тъй като е във висша степен творческа стихия, любовта се нуждае от сътресения и препятствия, които да я обновяват, поставяйки й все по-високи и по-трудни изисквания. Така тя се обновява, завладявайки нови и нови хоризонти не извън, а дълбоко вътре в грешната ни душа.

  Когато се изтяга в прелъстителна поза гола в леглото, влюбената е божествена. Ти пристъпваш като завоевател, но всъщност тя вече те е завладяла: подчинила те е на собствения си жизнен ритъм, който зависи от лунните фази и от излъчвания, които и тялото, и душата й попиват откъм Земята и от Космоса. Нали на това се дължи силно развитата й интуиция – нещото, което мъжете не притежаваме в такава степен. Ти си й необходим, за да се осъществи тя в своята царствена женственост. Какво е тя без теб любимия! Буренясала нива, изсъхнала доскоро овощна градина, оазис, който никого не ползва, остров, чийто островитяни са отпътували безследно и безвъзвратно. Тези меко заоблени бедра, двете розовеещи пъпки върху плътно налетите й гърди, леката вдлъбнатинка сред опнатия призивно корем, тъмните къдрави косъмчета на дъното под корема й, косите й – разпилени върху раменете, едва прикриващи нежната й шия, устните й, набъбнали като току-що разпъпило се цвете, блестяща дяволита светлинка под полупритворените клепачи: и всичкото това чудесно женско притворство те зове, пътнико. Ела, наслади му се! Отпий от извора. Изживей страстта. Оттук начева твоето възшествие към Небесата. Дори да загинеш веднага след това, не си живял напразно.

  Болен си, говориш, болен от любов? Не, не си болен; болни са онези, които живеят нелюбими, защото други работи са им в ума. Който любов няма, е най-нищият между човеците, дори златни дворци да притежава, дори и славата да пърха с огромни бели крила кацнала на раменете му.

  24.07.2001.

  Омразата... Светът е изпълнен с омраза, и какво да й противопоставим! Две омрази една срещу друга не са решили нито един проблем досега. Върхът на християнската философия – Обичай врага си, като да обичаш себе си, обичай го дори повече от теб самия! – разбирам като да обградя с повече нежност и внимание онова, което се сили да ме унижи, смачка и унищожи. То мен предизвиква – крещи яростно, въоръжено е и настръхнало, всячески ме отпъжда от своето. И аз какво... – същото ли да сторя? Ако дори по старозаветния библейски начин надделея, отровата на озлоблението вече ще се е просмукала в кръвта ми, опиянението от кървавата победа над врага ще придаде блясък на жестовете и стойката, ще накара очите ми да лъщят. Но то ще е руменината на обладан от бяс – мислим, че е в крепко здраве, а той всъщност сериозно боледува.

  На друга плоскост, в други сфери препоръчва Иисус да водим битка. Защото Злото винаги е в нас като ракова клетка – нужно е да го преодоляваме непрекъснато у себе си преди всичко, да изземваме неговата инициатива, като крачим успоредно с него, а не насреща му. Това в никакъв случай не е пасивност; остава си противостоене в по-високите измерения, така че изисква сдържаност, смирение и дисциплина в мислите. Древна японска мъдрост твърди: "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие". Защото е страхливец ли? От двайсетина години съм приел далекоизточната максима за свой личен девиз. Бих я изписал със златни букви върху фамилния си герб, да бях рицар-благородник. Великият скитник и певец на древна Елада Омир еднакво жали и Хектор, и Ахил; без да го съобщава пряко, пак го е внушил: че онези двамата са части от една общност. За съжаление добронамереният Хектор не е открил с какво друго да се въоръжи срещу озлоблението на Ахил освен гордостта и честта си на мъж и воин, достойнството си на герой в Отечеството, и не успял нито себе си, нито Отечеството да спаси, нито идеята за помирение и взаимност в човечността.

  Това е неговата трагедия, която пак и пак човечеството допуска три хиляди години след Троянската война. Нравствеността и благородството са велика сила, но ние все ги ограничаваме, понеже просто не можем да ги разберем, не си даваме сметка какви необятни пространства отваря пред нас Любовта, когато всички тук се озъбили, и не само с алчността и невежеството, а и с най-тежкия от Седемте смъртни гряха според Библията – Надменността, т.е. с възгордяване над всички останали човеци и нации.

  Не ме очарова героичната мъжествена поза. Реката е далеч по-мощна от каменния истукан Планината... Способна е да го заобиколи този истукан, да подкопае основите му, да го разпилее тихо, меко и неотстъпчиво зрънце по зрънце чак до бреговете на световния океан и нищо да не остане от внушителната грамада след това попиляване по речното й течение надолу. Ах, тази меко криволичеща, кротка и наглед излегнала се като матрона Река на живота! Г-жа Историята си пада по героичните изображения, ала малко е изрекла за динамиката на любовта като творяща живот сила, пронизваща народите, зареждаща с оптимизъм всяко ново поколение, а и всеки от нас, ей тъй кротко, без гръмки призиви, дързост и героична поза: нали! Да кажел нявга народът...

  25.07.2001.

   Като ги пиша ей тези работи, изглеждам в своите очи по-добър, отколкото съм, по-уравновесен, по-логичен. Не е ли от стремеж да подтисна бесовете си? Склонен съм да лицемернича, да се кипря с качества, които не притежавам; ами че да, наивен съм и съм доверчив, преди всичко склонен себе си да мамя, после – и другите. Всъщност, има моменти, когато мога човек да убия или да треперя от страх в малодушие, да ме обзема дълбоко отчаяние. Та и писането ми е вид терапия, опити за просветление, за глътка свеж въздух сред лееща се безспир от медиите скука и в безпощадната нагла простотия, просто опит за завръщане в хармонията, прекосявайки българския хаос от последните десетина години на разбойнически грабеж. Ограбваше ни и ни унижаваше всеки, комуто като народ се доверихме. На които се доверихме, без изключение – как па ни един не направи изключение! И всеки се възползва от доверието ни като нация, единствено за да ни унижи, ограби и смачка, че сме се родили българи в България.

  Като типичен българин, знам, че съм твърде уязвим за всякакъв вид предателства. Дотук се постарах поне да не ставам предател към себе си. Утрото днес е слънчево и спокойно, имам да свърша някои делнични работи, но мен това не ме удовлетворява; свило ми се е сърцето пред опасения, които се опитвам да прогоня от ума, и колкото повече ги пъдя, толкова по-натрапчиво ме сподирят. Няма да ги опиша*; нека останат силуети и сенки в дневника! Да си влюбен в живота тук не е толкова просто, Санчо!

  28.07.2001. 

  Снощи най-сетне монтирах двигателя върху шасито. Помогна ми Николай, синът на съседката от петия етаж, и Ивайло, синът на Митю и Лина от седмия етаж. Иван Пенев от вход Г, който би трябвало да е печен в тези ремонти – бил началник на ремонтната работилница към местния клон на ДП "Балкантурист", гледаше от пейките пред нашия вход Б как тримата се мъчим, но дойде да погледне какво съм направил, едва когато момчетата си отидоха. Интересен ми е този Иван... Имам ли радости или проблеми по колата, сякаш веднага се появява акъл да ми даде, да ме поучава, пък се дразни, като му оспорвам съветите. И Иван Пенев, както и Димитър Димзов от вход А, пенсионери вече, препатили, преживели доста, са се обърнали към мен с най-добрата, най-нежна част към мен. Как да изразя тяхната загриженост, която ми напомня за Дърводелеца, за баща ми, макар по-точно е да кажа: държат се с мен, като да съм им по-малък брат!

  И двамата са споделяли пред понякога едва прикритото ми раздразнение твърде лични неща за себе си, но когато съм ги канил да ги почерпя – с бира, например, все свенливо някак ми отказваха. "Не мога да пия бира, лекарите ми забраняват – рече ми Иван, па добави: – Ама да не разберат комшиите, ей!" Димзов преди година време ми носи нова оригинална руска гарнитура за сглобката между чугунения блок и главата с клапаните на двигателя, казва: "Подарявам ти я", и категорично не пожела да я платя, въпреки моята скрупульозна настойчивост. (Да не се чувствам задължен.) Иван пък ме укорява: "Защо правиш настройките със старото машинно масло! Ела да ти отлея свежо масло преди сглобяването на коляновия вал и буталата". Без да съм го молил, носи ми неотваряна силиконова паста за гарнитурите, уверява ме: "Тази е червена, от най-добрата. Ама я ползвай с мярка. Ще ми платиш, когато можеш". Предлагаше ми на няколко пъти пари. "Виж – казва, – закъсаш ли около ремонта, че то са си харчове, ей, ще ти дам, колкото са ти нужни". Иначе и двамата всяка вечер до късно пляскат карти с останалите десетина мъже на възраст пред блока ни: препират се, ръмжат на висок глас наравно с другите вечни белотаджии, но душевна необходимост или слабост им е да ми се появяват невикани на помощ, почти винаги когато имам проблем с колата.

  Снощи виждам Гошо Въргов от вход А, когото изписали тези дни от хирургията на Пещерско шосе след тежка осемчасова операция и след като лежа на системи повече от двайсет денонощия. Ходили да се разходят наблизо с вдовицата Радка, съседката, за която клюкарките се цупят, че му е на сърце. И Радка до него грее. Пристъпя едва-едва, силно отслабнал, блед като смъртник. Стисна ми ръка, колкото може по-силно, па отминава като отнесен от вятър край пейките, където са се наредили на хлад като лястовици на тел надвечер жените от блока. И те, глупачките, го гледат съжалително, а една рече намусена: "Жена му Дочка разправя, че лекарите му давали не повече от година. Една година живот, рекли й, много ще му е. Горката Дочка! Какво й се струпа на главата!" Дочка (Евдокия), между другото горе, доколкото вече я познавам, или пак решава кръстословица, или чопли слънчоглед пред поредната изключително тъжна и поучителна порция сантиментални турски сапунени сериали по телевизията. И само като си помисля за смъртника Гошо и вдовицата Рада, иде ми да се разкрещя от гняв. Леле, каква мизерия сме понякога хората!

  31.07.2001.

  Къса лятна червена рокля с тънички презрамки, червените й сандали с висок ток и шнола-щипка, за да придържа косите й на кок. Тънките презрамки – за да подчертават изкусителните й налети гърди; късата й рокля и високите токове – за да подчертават стройните й нозе и високия й ханш, щипката – за да подчертава бялата й дълга шия и нежните раковини на двете й ушета. И ще отидем пак в Араповския манастир току зад Асеновград: тя – да пали снопче свещи пред иконите, да се кръсти в името Господне, аз пък – да пална една-единствена свещица в чест на любовта ми към нея. И така ще се правя на благопристоен и сдържан мъж, ала очите ми ще блестят като у изгладнял хищник по нея.

  Усвоявам полека изкуството да живея. Много е важно в каква светлина ще покажеш делничните ситуации и как ще успееш лекичко да се поотдалечиш от себе си, за да се видиш отстрани, за да се насладиш на хляба и солта, на глътката кафе и на аромат от силна остра мъжка цигара, смесен с лекия ефирен аромат на кожата й. Всякакви думи бледнеят пред вълнението, с което прелъстителното тяло и нежна муцунка на твоето момиче те предизвикват, принуждават кръвта ти да почуква в слепоочията. Какво по-възвишено от това! Подвизи?... Героична саможертва?... Търпеливостта на впрегатен добитък?... Отстъпления от своето?... О-о-о не! Сега и тук това е твоя територия; това знойно тяло с тази нейна изменчива, непостоянна душа, стремежът и целта на всичко, което вършиш, което изпълва дори сънищата ти и придава на живота ти смисъл.

  Истинският мъж трупа богатство и слава, не че богатството и славата сами по себе си нещо означават, а за да ги положи пред пиедестала на онази своя богиня, която го зарежда с любов. Ток да те бие в слабините, само като помислиш за нея. В любовната тръпка да забравяш колко си уязвим, грешен и преходен на този тъжен свят. Отведи я покрай реката, за да я нацелуваш и я нагалиш! Отхапи от зрялата праскова! Вдъхни и вкуси от плътните устни! Зарови лице в разпилените й коси! Потъни цял в дълбините на страстта! За такива мигове истинският мъж е склонен империя да съсипе, слава и богатство да попилее. Където ти си с нея, там е твоето Рио де Жанейро, остров Палма ди Майорка, златистите плажове на Флорида и Калифорния. Ето погледай – полюлява се върху вълните яхтата ти с раздипления върху най-високата й мачта пиратски флаг Черния Роджър. Какво още чакаш? А бе, ти още ли си тук!

  Тръгвай, пътнико! Звездите и Слънцето с неговия куп планети са благосклонни към теб, морските ветрове и течения са на твое разположение, остава ти само да избереш посока и цел. Толкова е хубаво! Толкова е влудяващ дъхът на Свободата, съчетаван с плътската страстна любов по тази влюбена в теб жена! А идиотът превръща това в делнично сиво утро, когато законната благоверна трака паници в мърлява кухничка, за да му приготви закуска, за може той да яде. Производителят на капризи, горделив, намусен мъжкар. Да ти е драго да го пребиеш, че толкова посредствено живее. И се чудят после къде им отишла Любовта, защо Скука гризе сърцето им, защо чаршафите им в спалнята вонят на спарено, а собственият им дом е станал нелюбим и противен.

  Любовта е свещенодействие – не всекиму е дадено да я оцени подобаващо. Тогава от какво се оплакват? Би трябвало на себе си да се сърдят, че опитали да я впрегнат, оковат, превърнат в слугиня, в кучка, обслужваща тялото им, дома, децата, тъпата им филистерска суетност и докачливост за дреболии.

  01.08.2001. 

  Китайската роза на верандата ми пощуря да ме изненадва с тъмночервени цъфнали пъпки от кадифе. Тази сутрин ме посреща с четири нови и едновременно разцъфнали кичести цвята. Приемам ги като жест и като поздрав от нейна страна заради успешно приключения ремонт по колата, в чест на настъпващия август – моя месец. Душата й е момичешка на тази роза; и не съм съвсем наясно душа на момиче ли е или на зряла жена. Може би – второто. Не мога иначе да си обясня толкова великолепие в някакъв си храст върху сива веранда с изглед към Родопите в най-източния край на Пловдив.

  Откривам в китайската роза така присъщата на Re. нежна настойчивост, умение да води самостоятелен живот, подчинен на небесните цикли, и същевременно прилежна във верността към илюзиите ми (които са пък моя стихия). Нещо от любовни стихове на персийски поети излъчва китайската роза – звънлив ромон от фонтан сред тучна морава покрай дворец, мирис на утро в горещото сухо пловдивско лято, легенди за любовни похождения и сладости, негата на страстни нощи под звездното тракийско небе, омайващия глас на славей, шепот на женски устни, накъсано от страст дишане. Бих нарекъл цветния посланик върху верандата ми Нефертити или с името на някоя древна тракийска принцеса.

  Вчера, 31 юли, в пет след обяд чух двигателя да работи. Най-после! Снощи в десет през нощта изкарах жигулата от гаража, подкарах я полекичка към Тракия, съседния квартал на Пловдив. Поспрях под светещия луминесцентен фенер срещу Мебелната къща, излязох, запалих си цигара, па седнах на тротоара. Този ремонт, проточил се двайсетина дни, изпълнен с толкова тревоги, ми е малка победа над неприятностите, които се опитват да ме приковат на място. Е, жив съм. И дишам. Пътищата отново са открити за мен във всички посоки на Тракия и света оттук нататък. Жигулата е моето сечиво, тя е моят инструмент – така, както сечиво и инструмент е бил едномоторният самолет за наблюдение на нацистките подводници и морски конвои за французина аристократ Антоан дьо Сент Екзюпери, безследно изчезнал някъде си във водите на Западното Средиземноморие в такъв един августовски тих ден. Съобщението, което пратих тържествуващ, обзет от мълчалива еуфория по джисемчето до Re.: "Жълтото Ленче** е готова за излитане, Ваше сиятелство! Остава единствено Вие да решите коя посока да хванем". След няма и минута гласът на озадачената Re. ми отекна в ухото: "Ама наистина ли? Да знаеш как се радвам!"  

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 oct. 2020

–––

* Въпреки това, наложи се по-късно да ги опиша най-детайлно. Но то ще е тема на по-следващи фрагменти от тази хронология на чувствата и логическите упражнения за пиано на четири ръце. Бележка от 23.І.2007.

* Като прекръстих жигулата, опитах се да й вдъхна душа. Бел.м., tisss.