ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (437.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (437.)

  28.04.1997., прод. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (5) 

  Мина й представлението на Re. Излъчваха го и по националната ни телевизия, та го записах на видеото вкъщи. Седим след концерта двамата с нея в кокетно кафене на тиха уличка встрани от големия шумен булевард между Сточна гара и Тунела под Древния Римски амфитеатър. Собственикът вероятно – двайсетинагодишен нахакан момък, прави демонстрации, май за да го забележим, що ли. Мята си тъпите шегички, на висок глас си се хилоти, качи си краката с патъците върху съседната маса (баш по американски). Подхвърля тарикатски реплики с претенция за остроумие към пиянде – то на третата маса от общо четирите, задява се с девойчето зад бара в преустроения за кафене бетонен гараж. Накъсо, след като телевизионната камера около една трета от времето, докато Re. бе на сцената, я следеше, глупакът тук ми изглеждаше приятен колкото конска муха. И си рекох, че българинът е в състояние от нищо с много мерак и усилия да направи нещо хубаво и после да го съсипе и срине. Чудесен ден. Свежо. Въздухът резлив. Носи се аромат откъм дворчетата наоколо, от скоро развилите се люлякови храсти, които надничат срамежливо като момичета. И греещата лъчезарна Re, разтоварила се от напрежението на сцената. И ето, появява се Негово величество г-н Простак, и тогава някак от само себе си започваш да се питаш: аз какво правя тук?

  Бяхме си го харесали кипрото кафененце, но тази подробност развали всичко.

   06.07.1997.

  За сборника "Кардиф"* продавач на сергийка – някогашният й учител по литература, правил аналогии със стила на Вапцаров, а пък местният поет Иван Вълев от Стрелци, село на 40 км. от Пловдив, бивш редактор в местното издателство "Христо Г. Данов", важно-важно се произнесъл пред Re. за текстовете ми: "Е, това е стилът на Кавафис". Сергиджията, след като час развивал философските си възгледи относно съдбата на хубавите жени и щастието, подметнал между другото, че – много странно, но за първи път открил у Re. излъчване на отлична продавачка на мекици. Демек, защо толкова се интересува как възприемат стиховете ми тези двама търговци на книжки. Бясна беше милата ми аристократка с благородническа кръв. По бащина линия се явява баронеса в Австро-Унгарската империя, чичо й Патрик – пианист в нощен виенски бар, в чест на раждането й композирал игрива мелодия.

  Изгълтахме в 40-градусовата жега общо три шишета кока-кола, както се изрази тя: "в унес от това определение за продавачката". За гомнарския бръмбар най-готина ще да е гомнарската бръмбарка, успокоявам я лицемерно, макар двамата с побеснялата Re. да нямаме нищо против продавачките на хот-дог, разбира се. Прав е поетът Вълев, че в сборника ми "Кардиф" има нещичко и от Константинос Кавафис. Ама пак там някой би могъл да открие със същия успех и нещо от Сесар Вальехо, Албер Камю (нищо, че Камю е прозаик и философ), от Маркес, от Жак Превер и Лорка, от Сафо и от всичката ни обща представа за древноелинска лирика, за прокълнатите френски поети Верлен, Маларме, Бодлер, Рембо, и – както твърди колегата доктор на филологическите науки госпожица Венчето (Невена) Ичевска, може би да има и нещо, напомнящо Александър Вутимски; а що не – бих попитал, напомнящо Димитър Бояджиев, Уолт Уитман, Пърси биш Шели, Габриела Мистрал, Емили Дикинсън, и изобщо – цялата световна лирика!

  Пак добре, че въпросният ценител на хубавите женички и изящната поезия не ме е причислил към могъщата плеяда съветски и родни певци за "светлото бъдеще и най-хуманния от всички общества строй". Добре поне, че на жарките филигранни строфи на Венко Марковски – любимеца на цялото вкупом Политбюро на ЦК на БКП, не мяза  "Кардиф"! Ала ровне ли под заглавието "Кардиф", току-виж изскокнали и неколцина от поезията на мрачния Албион... Любимите Чичовци на Вазов с техните предвземки!

   15.07.1997. 

  Библията е създавана по каноните на лириката: с повторения, алегории, смислови обрати, лаконизъм, внушения, озвучени от образи и пейзажи. Например, в Четвърта книга Мойсеева (гл.24, ст.15-16) има такъв пасаж: "И мъж с отворени очи, говори оня, който чува думите Божии и притежава знание от Всевишния, който съзира видението на Всемогъщия; пада, но очите му са отворени".

  Ето пример за чуден поетически обрат в речта, който звучи от Пета книга Мойсеева (гл.27, ст.2-3): "И кога ти преминеш Йордан в земята, която Господ – Бог твой, ти дава, постави си големи камъни и ги измажи с вар; и напиши на тия камъни всички думи на тоя закон, кога преминеш Йордан..." Че то е начало, запев на могъща в пестеливостта си поема за цялата ни смотана цивилизация с велики претенции, а още в юношеския си период на лакомия от невежество и амбицията да бъдеш по-голям, отколкото си! 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 17 uni 2021

Илюстрация:

- Животът е шоу, както пише Шекспир.

- Re. силно ми напомня на Ан Хатауей. 

___
* Сборник, издаден в тираж 300 екз. на мои разноски през пролетта на 1998 г. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (436.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (436.)

Пролет моя, моя бяла пролет,/ още неживяна, непразнувана,/ само в зрачни сънища сънувана... – Никола Й. Вапцаров (1909-1942)

  22.11.2006.

ПЕТЪК ВЕЧЕР, ДЪЖДОВНО

И ще бъде петък... дъждовно,
ще си тръгвам от училище сам
и зад мен ще върви като спомен
твоят образ, едва очертан.

Петък вечер, събота, неделя
виртуален ще съм в Интернет,
мъж обичаен току на предела,
месеци преди кръгло шейсет.

Ще прехвърлям в ума си жените,
от които обичан съм бил,
и една по една ще ги питам
колко мъка съм им причинил.

Ей го моето наказание –
да се връщам сам у дома,
сам да ближа отворена рана
и да знам, че и ти си сама,

че не мога нищо да сторя
в този петъчен вечерен дъжд,
с толкоз улици, къщи и хора –
просто влюбен, отчаян и мъж.

Цял подгизнал от спомени стари,
три дни ще си мисля напук
как седиш зад стъклото, навярно
подпряла брадичка с юмрук.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 jan. 2021

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (435.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (435.)

  ...Пак дойде към мен Господнето слово и рече ми: Що искате да кажете вие, които употребявате тази поговорка относно Израилевата земя, като казвате: "Бащите ядоха киселото грозде, а на чадата оскоминаха (изтръпнаха) зъбите"! Заклевам се в живота си, казва Бог Иехова, няма вече да има повод да употребите тази поговорка в Израил. Ето всички души са мои; както душата на бащата, тъй и душата на сина е моя; душата, която е съгрешила, тя ще умре... (Библия, Езекиил – гл.18:1-4)

  03.03.1997., прод. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (4)

  Днешната българска интелигенция – човеци от 25- до 80-годишна възраст, е продукт на условия, в които са подкопани етическите стойности. С ореола на добродетелта се лансираха качества, атрибути на сляпата всеотдайност и на преданост към канона за сметка на човечността. Партийната съвест налагаше върховенство на Партийната им линия. Партията не греши; грешат отделни нейни членове, особено бившите свалени, низвергнати от високия партиен пост ръководители; Партията винаги е права, и това е неписаният, основен закон в тоталитарното общество. Чудно как интелигенцията – хора на науката, изкуството, образованието – тъй да се рече, елитът на Българската нация, беше подлъган, омаломощен в мъртвата хватка на руския тип болшевизъм. И най-любознателното, будното далече преди 1917 г. само се бе обрекло да славослови чужда на националния ни манталитет имперска сила. Защо ли? Твърде крехка е била тогавашната ни обществена култура; байганьовците развявали байрака си; забравени били предупрежденията и на Левски, и на Стамболов да правим разлика между Русия на руския интелигент и светъл ум и ловкия руски имперски канцеларист и апаратчик.

  Националната наша митология носи белезите на общение или противостоене с най-просветената държава на Ранното средновековие, Византия, съхранила респекта към Древността и философските й легенди, към изяществото на човеколюбивото начало. При всички уговорки и неприятни факти, Византия си остава еталон за просветената държава. Накъсо, родният интелигент от Възраждането до днес тези две разнородни понятия – роднинското чувство към Русия и към руския човек, и прехласването пред управленските метастази на мракобесието, които задушават този сърцат, сърдечен и талантлив народ, чиято писмена и говорима реч е изградена върху старобългарската основа. Русия – с присъщата й отколешна склонност да внушава водещата си роля в развоя на модерната цивилизация, е духовна рожба на средновековните ни монаси.

  Основният аргумент за привързаността на българина към Русия е Освобождението. Но Освободителната Руско-турска война освободи българския орач и занаятчия от 80 процента територии, населявани от българи в течение на хилядолетия и някогашният най-предприемчив поданик в Османската империя, който със самочувствие на вещия стопанин шета из земите на три континента и разполага с пазари за своята продукция, същият този наш прародител след 1878 г. бе вече обграден с гранични полоси между билото на Стара планина и мочурищата край Дунава в държавица без самостоятелно политическо право, по закон и статут подчинена на руски чиновници, руски офицери. Доверчив, кротък, добродетелен по природа, нашият човек падал от клопка в клопка; следвайки идеала си, докато него го ползвали като товарно муле за чуждия интерес.

  Няма безплатни обеди, даром в грешния свят нищо се не дава, а политиката е преди всичко форма на икономически сметки; та ако политикът призовава към чувства, то е за да манипулира, само не и от добро сърце. Добър политик е безскрупулният нагъл интересчия. Романтичната общонародна представа за единството между ефимерния аромат на приятните настроения и сладки блянове, от една страна, и материалната ни изгода като нация – от друга, е неувяхваща вече сто и двайсет години сред нас. Свято й вярваме ние – от пеленачето до президента на Републиката ни. А колко поучително е наивник да гледаш как мило бленува да се облажи и той нещичко покрай глутницата професионални играчи в политическия световен хазарт! Нямам илюзии, че светът ни когато и да било, ще стане по-човечен, мъдър и по-съвършен. Малко ли е, че все пак съществуваме, че нас българите и България още ни има! Светът и такъв го харесвам, разпокъсван, лутащ се сред гигантската битка между Доброто и Злото. Нима от искри, изхвръкнали из тази гигантска битка и от исполинските й гневни мълнии във вечното противоречие не възниква енергията, зареждаща ни с жизнелюбие, страст и надежда?

  Нашите предци българи, прегърнали с душа и сърце красивата утопия и не съзрели хищното лице под любезната маска, увлекли значителна част от младите поколения и ги предадоха тези млади българи като жертвено агне в обятията на руските емисари от типа Георги Димитров, Васил Коларов и менажерия важни апаратчици в типичната партийна йерархия. Като милиони мои връстници от Източна Европа, и аз израснах с легендите за историческия ни двубой с империализма; моето детство, юношеството, младостта ми бяха осветени от т.нар. Световна революция и от разобличаването на врага. Павлик Морозов, който предал родния си баща на тайната милиция (версия на нацисткото гестапо), ни сочеха за образец, от него, напомняха усърдно, пионерчето и комсомолецът е длъжен да се учи. Евангелие ни бяха фантасмагориите на Владимир Илич и Йосиф Джугашвили – Баща на народите и Вожд на световния пролетариат. И аз повярвах на тези лъжи, защото тези лъжи бяха огрявани от туберкулозния лик на 25-годишния Христо Измирлиев от Кукуш, но и от крехката пригърбена фигура на 34-годишния огняро-интелигент Никола Йонков от Банско и обаянието на сладкодумния химик проф. Асен Златаров, и от трагичната осанка на българския генерал Владимир Заимов, от изящните ни поети, като Христо Ясенов, Гео Милев, Сергей Румянцев, от разкошни артисти в литературата ни, като Антон Страшимиров, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и пр. Из пепелищата на Историята тези неслучайни личности бяха образец за цялото ни следвоенно поколение българи.

  Естествено вината е моя. Колкото и да съм бил недисциплиниран, вярвах на моите учители, които чрез героически образи и в сърцераздирателни сюжети рисуваха пред всички нас сияйния лик на Партията ръководителка, на Великия СССР, на световното щастие да те застрелят романтично като Йохан или Гаврош на барикадата. Вярвах, че победата в състезанията по вдигане на тежести или на футболния терен е победа над империализма, над Злото. Вярвах, че – изкачвайки самоотвержено и самоубийствено, пряко човешки сили най-високия връх на планетата, Христо Проданов – достоен член на Партията от Карлово, родния град на Апостола Левски, побеждава световния враг. Ой, как силно вярвах!

  Цял живот – от пеленки, мен са ме учили да ненавиждам богатството. Мизерията бе моята майчица мила. Щастлив бях с мизерната си заплата на вестникар и на даскал. Гордеехме се да докажем, че сме деца от бедно работническо или селско семейство. Преди родния трибагреник, над националното ни самолюбие, набиваха в съзнанието ни на хлапета и юноши: длъжни сме да докажем на света, че сме интернационалисти, верни на нашия пръв държавен ръководител и до смърт предани на БКП.

  А може би нямам право днес да се чувствам лъган и предаден от своите! Имаме си трески за дялане, да, това е несъмнено; но кога най-сетне ще се научим да уважаваме правилата? Нали да си цивилизован означава да спазваш договорите, които поемаш с всичките им пасиви и активи! Противна гледка са стремящите се със зъби и нокти да се доберат до благоденствие чрез власт. Как да проумее тази паплач, че животът ти е даден да го живееш с достойнство! Внушаваха ни и ни внушават, че някой бил ни освободил, воден от състрадание, от добри намерения; но една война е предприятие с огромни залози – там всяка похарчена копейка, гологан, грош или американски цент предварително се пресмята какъв приход ще внесе в трезорите на банката и личната банкова сметка на политиците. Военното ведомство дори и на най-могъщата на света държава в никакъв случай не е в състояние да пренебрегне онези тънки калкулации и рекапитулации, които се правят в икономическите и финансовите държавни и частни канцеларии. Тогава защо ние се лъжем, че – например, като рекъл бил Бенковски при вида на димящата в руини и пепелища Тракия: Е, издълбах пропаст между българите и Османския челебия, да заповядат сега Европата и Русия... – та като рекъл бил онези думи нашият Гавраил Хълтов и – видите ли, Европа и Русия хукнали презглава да ни освобождават!

  Театро, това си е игра на въображението. Но ние се вживяваме до степен да крещим като онези нашенски свахи от Вазовия роман "Под игото", които пустосвали актьора, изпълняващ ролята "враг многострадалную Геновеву". Дълбок и силен ни е коренът. И България не е просто изнежена несретница. Бъдещето, преди всичко настоящето й, най-много от нас зависят – от умението и трудолюбието ни, от предприемчивостта и старанието ни да живеем добросъвестно, като добри стопани на бащиния имот. Така просперитетът на Иван и Драган е вече успех за цялата ни нация; защото който види успеха на Иван и Драган, ще си рече: ето, тези са истинските българи, следователно порядъчни граждани и строители на християнска Европа и на света.

  В едно съм сигурен – че тук ни е мястото, на корена! Да не забравяме какви сме, чии сме, да не се правим нито на руснаци, нито на янки, своето да ценим, да престанем да очакваме снизхождение отвън, желаем ли да ни ценят. Ако си имаме неуспехи в едно или друго, причината помежду си първом да търсим; а пък то важи както за изтеклите сто и кусур години, така и за ставащото днес. Глупаци ли сме, та все ни водят за носа с лакърдии за великолепни огнени мелници, килим от рози и вавилонски кули – утре, в неопределеното бъдеще? Животът се живее днес, разделен на епизоди като зърна от божигробска броеница. В тази броеница има бели, черни, пъстри, всякакви зрънца, каквито са изобщо светът, животът. Тогава защо да не отберем от Миналото поуките, които ни казват не как героично се мре, а как талантливо се живее за род и отечество! И преклонението също може да пречи. А сега и тук нямаме по-главно от нас – живите, оредяващите ден подир ден, вероятно вече и под пет милиона българи по род и език, или човеци от другите етноси, създали върху тази земя своя мил дом и своята челяд!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 jan. 2021