Имах си любими местенца из околността. При изоставеното
турско гробище отсам Брястово (някогашното Тартамуш), обраснало с ниски криви
дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсти, мога на воля да си мисля
за преходността на живота или да се изпълвам със самочувствие, че ех! – може и да
не съм вечен, но съдбата си ще контролирам като професионален водач на тежък камион, когато натоварен с ценния си товар, пъпли по криволичещ каменист стръмен
планински улей. Отвъд пътя срещу гробището като гнойна пъпка в добруджанската
шир се издига бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези – от тези бункери до
1940 година граничната ни войска държи под обстрел пътя Балчик-Каварна; за мен
застиналият военен бункер си бе атракция, страховито съоръжение от миналото,
макар и изгубило стойност. От вътрешността на бункера кърът изглежда изпълнен с
опасност, която е в състояние изненадващо да те атакува, и то беше вълнуващо,
неочаквано за мен преживяване.
От срещуположния край над Гурково имаше рехава горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече селце Поляна. В онази ранна пролет на 1972 година, тук бяха останали три-четири постройки, и те самотно
стърчаха сред изсъхналите и затрупани от преспите къпинаци. Отвисокото, през утринната мъглица, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на
Гурковските къщи, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и
затова пък уютен за мен в онези дни февруарски хоризонт.
По-нататък, покрай шосето за село Вранино, населено с
руснаци староверци, вляво подир леко заоблено нагорнище лежеше умиращото село
Македонка, където живееха двама самотници: над осемдесетгодишните дядо Гьорги и
баба Донка. Всичко като да му бе наред на това селце – къщите, дамовете
(както тук наричат оборите), дуварите, редени по типичния за този край начин:
от варовикови късове, в които личат мидени черупки. Пътечките между запустелите
дворове не бяха още съвсем заличени – само че там се разхождаха вече единствено гарги,
свраки и диви зайци, които тук ровеха за корени и за изостанали грудки от самораслеците
в незасяваните от години някогашни бахчи. Веднъж в късен зимен подиробяд
потропах по портичката на двамата старци и в моя чест те заклаха пиле, отсипаха
ми в дълбока порцеланова чаша от възкиселото домашно добруджанско винце и с адаша
пушихме от евтините му цигари. Бе приятно топличко и тъжно. Животът,
оголен във величествената си естественост и простота, нашепваше вълшебни или жестоки приказки
за отминалите времена, когато тук вряло и кипяло от глъч, когато веселие и грижи
отеквали в отдавна задрямалите постройки. Селото се рушеше като напусната от
любов идея.
Мълча, слушам изтънелите гласове на двамата съпрузи, които
се крепяха един друг като изгубили се невръстни деца в непроходим лес,
поправяха се – това не беше баш тъй, ами беше инак, пресичат се един друг, или
ту единият-ту другият, подхващат все една и съща, сякаш без начало, без
край приказка за безвъзвратно отлетелите млади години. Какво било, когато
правили общото стопанство, или колко струвал литър газ или литър шарлан през
войната и даскалът румънец ги пердашел с тънка пръчица по главата и раменете, чуел
ли ги да си приказват на своя роден български език, с каква надменност се отнасяли към
българските деца румънските чиновници, пък и чокоите (заможни земевладелци), макар инак да
не били лоши хора (?!), как еди коя си зима се случила дотам върла, та чак морето
замръзнало; и за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете от Македонка цепели до Каварна през морето с конските си шейни по леда.
Пешком по скърцащия под обущата ми пресен, пръхкав сняг се
прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвам надве-натри в училищния
стол и пак се затворя в изстиналата бекярска (ергенска) квартира, зъзнейки не
от постоянния добруджански мразовит ветрец, а от егоизма и самотността у
24-годишен мъж в разцвета на силите и на мераците си.
Вечер, след часовете ми по български, руски и френски в
училището, сядал съм с местните момци в някоя къща да пийна кафенце от
джезве, разбира се, и водна чаша със слабичкото им винце, както и да чуя с
тях все едни и същи шлагери от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме
неопитни и млади, и вътрешно изпънати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега
и тук непременно трябва да се случи. Момичетата си мълчат или хихикат
предизвикателно, пък ние – млади мъжкари, правим се на заети в делови разговор, от
който сякаш зависи светът. Повече от поизраслите девойчета на селото идваха, смутени и изрисувани, накипрени и свенливи. Дотегна ми всичко това, така
затаено, и научих момчетата да въртят празна бутилка на пода, и късметлията за
пет минути да се усамоти в съседната тъмна стая, да се целува и натиска на тъмно с
някое от момичетата, което гърлото на бутилката му е посочило. Съживиха се,
очите им, а най-вече очите на момичетата, светнаха...
– О-о-ох, да ми падне Гинчето! – провиква се розовобузест тъпанар в полумрака на гостната, където се бяхме скупчили, – такъв ще й
изпукам зад врата! Леле, Гинче-е-е, Гинче... Само да ми паднеш, Гинче!
Всички желаеха едно и също, а им беше неловко да го
изразят; нежността негласно приемаха за слабост откъм мъжката страна; държаха
се шеговито уж, пък просташки цинично, грубо. Нямах този дерт, но сърцето ми бе
хладно: наблюдавах ги, изучавах ги, раздвоен между снизхождение и
интелигентската ирония на роден в големия град.
Най-истинските, само мои си часове бяха горе, в кабинета по
литература на втория етаж, когато учениците вече са се разпилели по къщите.
Седях в бързо изстиващия учебен кабинет, зад плътните тъмносини завеси и дращех
печални стихове, докато върху новичкия училищен стерео-грамофон
"Еurophone" се върти дългосвирещата плоча "Литургиите" на
руснака П. Чайковски с онази катедрална дълбоко изстрадана човечност. Така
нанизах две дузини стихотворения, от които лъхаше безнадеждност. Откъде това
настроение? Може би от стаеното желание да съм нужен на някого? Ама не, не на
учениците, не и на двама или трима авери от селото. Този "някой"
трябваше да е сдържано умно момиче, а не глупава напращяла дунда, която квака
от ъгъла, за да привлече внимание, че да я дръпна в тъмната стая, да я нацелувам и мачкам като пламтяща от животинско желание свежа плът.
Поне два пъти всяка седмица в салона на селския културен дом прожектираха кино. Филмовите ленти пристигаха в метални кутии и шофьорите на
междуградския рейс ги оставяха на спирката, така че, ако киномеханикът –
възнисичък, набит и ячък момък, закъснее да ги прибере, гурковските момчетии понасяха лъскавите тенекиени кутии с поредния филм към кино-кабинката му,
запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от театралната сцена и с
блъсканици, закачки, смях си заемаха местата. Често пъти салонът бе почти
празен, а на последните редове се сгушваха по няколко любовни двойки, и докато
трае прожекцията, оттам долита цъкане на слънчогледово семе, въздишки,
възклицания, нерядко: звучна плесница, следвана от диво кикотене.
Обикновено сядам сам на един и същи стол вляво в
някой от по-задните редове, не толкова назад, че да не преча на влюбените, но
не най-отзад, та те да не ме разсейват. После до мен започна да сяда Данко,
който като да се усещаше длъжен да ми обясни кое момиче как се казва, с кого от
мъжкарите си е имала вземане-даване; но това той правеше, мисля си сега, не за
да ми угоди, а вероятно му е било неловко, че нямахме за какво да бъбрим. Не бе
свикнал с моя нрав – мълчанието очевидно го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше
се върху екрана и тогава чувствах до себе си присъствието на този сдържан,
появил се изневиделица срамежлив приятел.
След филма нахълтвахме в кабинката на киномеханика и там на
силно разхлопан, лепкав от мръсни пръсти древен магнетофон слушахме пак онези
до болка познати парчета от поочуканите грамофонни плочи – съставите
"Мънго Джери", "Бийтълс", "Ролингстоунс"...
Появяваха се по някое време и няколко непознати момичета, които се държаха
дръзко и шумно, като да са си у дома: фамилиарничат с механика, сядат му в
скута, галят го, прегръщат го, като че ли на драго сърце приемаха циничните му
задевки и циничните вицове с вид, който казваше: Ох, ние още колко работи
знаем! А мъжкарите ги обарват оттук и оттам, карат ги да се изчервяват, попощипват
ги, черпят ги с цигари, хващат да ги дразнят, че нищо, ама хептен нищичко не
разбират от "онези работи", защото са още бая зелени и глупави, имат
още много фурни хляб да изядат, докато станат мацки като онези мацета, дето се
кълчотят по телевизора само по цици.
Излизаме от задимената кино-кабина, мълча си, а Данко току
въздъхне:
– Такива сме си ние, брат ми! Ама ти не им забелязвай.
– Че какво ли пък да им забелязвам – отвръщам уклончиво, – всичко си им е най-нормално! – И както си крачим по внезапно опустялата притихнала улица насред село към вдовишката къщурка на майка му, хващаме се да обсъждаме току-що изгледания филм. Майка му, леля Керанка, все го чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше... Без дума да рече, отхлупи тенджерата, и кухничката се изпълни с аромат на прясно сготвено.
Веднъж подир киното Данко извади снопче опърпани листове от стара ученическа тетрадка голям формат и при мъждивата светлинка над кухненската маса, замляна в трохи и фасове от цигарите ни, чете свои стихове, в които имаше непонятна за мен, но близка, твърде позната печал по мудно отлитащите дни на луди кроежи. Потрай, успокоявам го, ще дойде пролетта, сетне и нашето лято ще дойде и ще хукнем към плажовете край морето; на всяка цена ще отскочим до Русалка, френския курорт зад Каварна, дето не допущали българи, ще поразгледаме и поразучим как там си живеят френските момичета, па ще си отмъкнем по едничка като агънце-багънце, както вълк мята плячка на гръб.
.jpg)
Рисунката
долу:
–––
.jpg)
.jpg)
.jpg)