По майчина линия съм внук на Борис Дявола
от Пазарджик, правнук на тръгналия като за сватба доброволец в Балканската
война от 1912 г. да отмъщава за поруганата чест на майка и баща Ненко и
праправнук на Ангел Керемидов от Калугерово – с по-големия брат Георги четници
в Хвърковата конница на Бенковски. Перущенлийката Невена от заможния
Хаджи-Трендафилов род е щерка на единствения оцелял от рода 5-годишен Гочо
(Георги) в клането след Април 1876 г. и майка на майка ми Надежда. Смятам,
отродникът не се ражда, а е резултат от малодушие, лицемерно прикривано с
фанатична ненавист към своите, за да угоди на онези, които в момента са на
власт. След славния за партайците Десети ноември 1989-а бившите доносници сред
нас са най-първите демократи и борци за "духовни ценности", свобода и
щастие. Надникни само обаче чие семе са, де са расли, де са пасли (учили), да
ги узнаеш. Има си крушка опашка! – Аноним (1947)
7 uli 2002
1.
Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си напоследък от този наш пъстър свят значими за Българската ни нация личности. Наскоро на 82 години, тежко болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребваха актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините вчера чувам: издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече е три часът следобяд, а и досега вали. Небето плаче. С кончината на политик или влиятелен мафиот драматично се разтърсва едва тъничка прослойка от обществото; докато физическата смърт на артист, човек на изкуството, да го кажа по-ясно, бележи началото на низ от равносметки в сферата на националното съзнание. Живият артист актьор, поет, писател, музикант, художник и проч., в известен смисъл сам пречи да възприемаме обективно творчеството му. Налепи от делничната врява, непремерена реч, самолюбиви изригвания на резливия му нрав, или обратно: пози на скромност, пози, казвам, не естественото смирение на простосмъртен, по всякакъв начин пречат на оценката ни. Ето го жалкия факт: значимите личности добиват сред нас ореол едва след като буците пръст изтрополят по капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като близки, роднини и приятели, изплакнат очите си от сълзите и след като тържествените траурни речи отшумят. Животът продължава, и значи, истинският, ненабеден от конюнктурата и капризите на моментната властваща прослойка творец заживява в духа на нацията истински, едва след разпването му на кръста. Тъй е при нас, българите. Може би навсякъде по света е тъй.
– Бих турил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (1935-2001) върху мраморната плоча – казвам. Пием си кафенцето... Ръми дъждец, по булеварда със свистене и шлейф от сребриста струя кал прелитат леките коли... Неделя е, тъкмо време за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за него бих отредил някое високо усамотено място. Когато идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.
– Как никой не каза, че е велик, когато бе жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.
2.
Николай Хайтов е от онзи рядко срещан тип значими писатели на днешна България, които са възможно най-неподходящи да адвокатстват на собственото си творчество. И какви непримирими сблъсъци! Каква настървеност да смачка нищожеството, Боже мой! Тъй избухлив, вулканичен темперамент, все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както ни сочат мъдреците, сътворявали Библията, "има време за събиране на камъни, има време за разхвърляне на камъни". Не знам по-чувствителна, излъчваща тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие тук, в разграбената наша от преустроилите се за една нощ бивши мекерета и доносници България. Чарът му е в неговата люта невъздържаност и предизвикателствата идат откъм онази страна на унижените и оскърбените най-обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна като вихър в идиличния следдеветосептемврийски, подреден строго йерархично от цензорите пейзаж на партийния тип "култура". Можеш и да не се съгласиш с него, ала няма как да го отминеш, да го пренебрегнеш или заобиколиш. Затънали до уши в това тържество на духовни травестити и сламени палячовци, насилващи се да говорят уж от името на българина, пигмеи с уиски и дебела пура в ръка, разни Тошо-Тошевци, Иван-Славковци, Вежди-Рашидовци, Емил-Кошлуковци, дървени човечета с претенции, говорещи с изкуствено задебелен глас, напращели от ехидничене, пошлост или сарказъм с циничен подтекст "късопишковци", персони с претенции, високи отличия и титла, без елементарно домашно възпитание, затънали в преднамерено създаван по поръчка отвън, преди всичко отвъд Атлантика, хаос от прекатурени нравствени стойности, все по-ясно проумявам – ужасно ни е нужен днес Николай Хайтов, като духовно излъчване.
3.
В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги учители в хранилището на училищната ни библиотека. Ваканция. Отварят дума за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не била забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин, назова името на един от най-големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да речем, презокеански лайнер за именния ден на любимата Дарина. Та издокараният господин Биг Мафиот се промъкнал в редицата от опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо постоял минутка със сведена глава и все тъй мълчаливо се оттеглил от полезрението на тв-камерите.
– Каква работа има тарикатът да се мотае из онова сакрално пространство в такъв момент! – извиках. Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле-е, такава реакция от моя страна! Що, бе, викам си, даскале! Какво ти е крив идиотът?
– Що бе? – обади се колегата по физкултура Димитър Радев (1951). – Представи си, че човекът наистина цени Хайтов. Защо и Илия Павлов да не отиде на поклонението?! Що като е бандит! Това си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш?
Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече... Тъй де, ама наистина кой съм! Нима е забранено и на мафиота да изпитва почит към писателя Хайтов, човещина, лично пристрастие? Слушал съм, че и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните филмови трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та ей по този повод ми се наложи да разправя сцена от класически филмов трилър с Робърт де Ниро (1943)... Двама братя се срещат в миниатюрната гостна у майка си. Дошли са тук поотделно, тук случайно се засичат. Наконтеният, лигав като плужек тарикат, хитрец на дребно и провален нагъл тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът (в ролята – Робърт де Ниро). Босът е могъща фигура, дон, един от страшните кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето, сетне се прибира да трака там паниците, да готви в омърлявената кухничка. Като фон, от съседното помещение долита обработен тембър и сладникав шлагер от местна радиостанция. Непретенциозна, делнична ситуация. Какво ли в една подобна ситуация пък може да се случи? И тъй, Кръстникът много внимателно поема чашката си с кафенцето, почва да си разбърква захарта, бавно прави няколко стъпки наляво и няколко надясно по дължината на масата, където ухилен, като у дома си се е разположил кокошкарят, зализаният му брат. Около две или три минути трае цялата сцена. Контето явно се е явило да изкрънка пак нещо от брат си. Още не се е обадило, обаче се подразбира: следи с помиярскки предан влажен поглед крачещия из стаята настръхнал свой брат... Тракането на лъжичката в порцелановата чашка, бъбрежът и сладникавия шлагер от радиото отвън, някъде наблизо, тягостното мълчание. Тръпки ме побиват, колчем си спомня този епизод. Тихо, сдържано великият Робърт Де Ниро произнася, вероятно ужасно неточно предаден сега от мен, страховития си монолог. Повтарям, всичко по-после е изречено с равен тон, тихо, през зъби, почти кротко:
– Братко! Ти си ми брат... И аз няма как да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат... И защото сме синове от една майка. Имал си и пак ще имаш и занапред всичко, каквото си пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия? Всичко-всичко, каквото си пожелаеш: яхти, замъци, елитни адвокати, висока длъжност в директорския борд на банки, на заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък нека да ти е ясно: Не искам повече да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще се обаждам да я предупредя тя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не искам да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма, шегите, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е?! Каквото ти е нужно да си щастлив, обаждай се на моите хора и ще го имаш. Но за пръв и последен път те предупреждавам: Видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да си говоря с нея, ще те убия!
Plovdiv, edited
on 7 uli 2023
Илюстрации:
- Актьорът Де
Ниро в сцена от "Кръстникът".
- Николай Хайтов и актрисата Катя Паскалева.
Plovdiv, edited on 7 uli 2023
Илюстрации:
- Актьорът Де
Ниро в сцена от "Кръстникът".
- Николай Хайтов и актрисата Катя Паскалева.
** Велислава Дърева (1953), която някога стажуваше в моя отдел
"Образование" на младежкия пловдивски седмичник "Комсомолска
искра": "Уличих Хайтов в
кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния". Много са верните неща в това нейно интервю, но откривам и присъщата за нея страст
да се движи по ръба на скандала, да се прилепя до силния на деня, като му създава
романтичен ореол (какъвто е случаят с дисидента Желю Желев), и това си е неин
стил, ползван от самозванци в мемоарната публицистика и в уж модерната, разхвалвана
ерцаз-литература от трийсетина години насам. Нищо ново под слънцето. Преди си
пишеха партизанските биографии, днес се жалват колко страдали по времето
на соца и след „славния” за партайците Десети ноември, вж. http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0
Текстът е отпечатан първо в бр.6-8 от 2002 г. на пловдивския вестник "Арт-клуб". На 30 юни т.г. станаха 21 години от кончината на Николай Хайтов – според мен, най-значимия писател на днешната унижавана, опоскана вече 33 години от мекерета-отродници единствена наша България. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)