ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (451.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (451.)

  Красива жена... Ако не съм калинка или бонбон, за теб ставам невидима след петнайсет минути. Хей, аз съм калинка, което автоматично ме прави момиче, това е, Мухо! Поръчах я да ми дойде... Какво агнешко! Калинка, не дай, Боже! Къде е това момиче?... Какво, Жулиета?*

  28.01.1997. БУБА-МАРА

  – И тогава братчедът измлати оня между очите. Оня се сви и скочи срещу Гьорги, за малко да му изкърти челюстта с глава, обаче братчед ми усети номера. Лошото е, че имаше още един – ситен, набит кат сачма, пък аз бех с детето на брата, по-мънинкото, а и в боя не ме бива. Тоя, нисичкият... отде изскочи, удари Гьорги изотдолу, и Гьорги сякаш престана да вижда, прекрачи към фургона за билети, много смешно прекрачи... кракът му увисна във въздуха... Та почна с тия невиждащи очи да псува, а набитакът се затири към изхода на киното и изчезна. Мерна ми се фуражка и дръпнах детето да се смесим и ние с навалицата.

  Стана мелето след концерта в Панаирните палати. Всички бехме за бой наежени, не знам що. Пък ония си го търсеха. Жалко, че братчедът не си пази нервите, та види ли скинари, националисти, фашисти, други боклуци, не прощава. И на него не прощават. Има ги разни каратисти, джудисти, садисти, наркоманчета. Къде ли ги учат тъй злобно като убийци да се млатят!

  Чакаме го ний с детенцето при москвича. И ей го, иде и ми крещи: "Да се омитаме, че от мазните михлюзи кифладжии са ми по петите". Рекох: Дай аз да карам. Той: "Не!" И значи, залетели сме се към Перущица. И по пътя, току край първите къщи на Йоаким- Груево, ни застигнаха. Викам на полицая: Малкият има чиш, моля те да свършим една работа.

  Пусна ни полицаят и аз зарязах детенцето, хукнах през плетищата. И както си тичам, взе, че наистина ми се приходи по нужда... По голяма нужда. Брях! Набутах се в един строеж и в сумрака, гледам, те почнали да коват дюшеме, а три метра под дюшемето – изба. Стъпих на дъска незакована и стъкла некакви, опрени до стената, се сурнаха с трясък долу. Големи стъкла си беха, всеки случай. Пък строежът – лепнат за къщурка колкото Дядовата ръкавичка, хем с коминче, и коминчето дими-пуши.

  Откъм къщурката, чувам, някой сурка налъми къмто мене. Показах му се, и тъкмо си вдигам гащите, и те го... напреде ми мъж над сто и двайсеткилограмов, около метър и дивендисент, към петдесегодишен, в длъжко дамско кожено палто, бели бермудки на цветенца, със забрадка като същинска мома мюсюлманка. "Кво има?" – вика. Ами аз така, случайно – рекох. – Само минавам. 

  "Няма случайни работи в тоя живот – вика. – Не те питам кво те води насам, а за чий курец си клекнал да ми сереш в имота". 

  Виж – казвам, – с две голи ръце съм, ти какво искаш? Мен полиция ме гони.

  "Много си ситен – вика, – полицията с теб да се занимава". 

  Не съм ситен, на двайс и една съм и съм почти метър и шеесе. 

  "А, тъй ли! Ми не ти личи. Я ела на светло да те видя!" 

  И влязохме в съборетината. Пък вътре не аз, ами той взе да ми се изповядва.

  Жена му – в Пловдив, той – тук. Деца си нямали, че жена му не ще да ражда, да не й увиснат циците. Тъй рекла. И той кандисал.

 "Децата – вика, – кат израстат и кат си вземат хляба в ръцете, вече не са деца, щото дамара ти дирят и все: дай-дай-дай, доде ти вземат и душата най-подир". 

  А къщата за кого градиш? 

  "За никого – вика. – За мене си я градя и за оназ мръсница. Ама тя едва ли ще се върне". 

  Що да се не върне? Жените са като котките – връщат се, дето са яли и са се търкаляли веднъж.

  "Няма да се върне, щото ги има трима тарикати, дето я наобикалят. С трамвай само не е лягала кучката, че в тоз византийски Пловдив само трамвай още не са се сетили да прекарат". 

  Ей, ама хич не ми се слушат глупости!

  А къде да ида! Братовчеда го сгепцаха. Хлапето... то ще се върне при москвича. Що да ходя при москвича?! Да ме закопчеят и мен ли, да ме мъкнат по участъците?! Не-е, не съм се пердашил, не съм псувал на майка, чист съм като момина сълза, не съм се излагал на публично място, само рекох на оня педераст да остави момичето на мира. Тя може всякаква да е, никой обаче не му дава право да й бие шамари.

  "Да ти запаря чай? – вика. – Вървиш десетина минути през къра, и си в царството на билките. Знаеш ли колко ми е дъхав чаят!" 

  Че прави, що питаш!

  "Ти – кай – си дошъл да ми сереш на мечтата... на къщата, дето с мерак я градя, а аз чай ти правя". 

  Ех, човече, що те заряза оная! Че мрънкаш и намилаш ли?

  Мълчи, гледа ме и мига-мига. Мъж като канара, а на бузата му – сълзичка. 

  Е-е, ама таз хич не ми харесва, ставам и си тръгвам! В Йоаким-Груево всички ли сте таквиз чувствителни?

  Пък той: "А полицията...?"

 Ега си! – разкрещях се. – Как па налетях баш на теб!

  Усмихва се, гледа ме, още малко, и ще стане да ме цуне. 

  "Около трийсетте е – казва, – обаче изглежда по-млада, че е слабичка, стройничка, с високо дупе. Иска я животът, пък аз се уморих, не й смогвам на крачката. Две години бе жива реклама на Обувния завод, показваха я по телевизора в кожени ботушки до коляно и кожен минижуп. Нямаш представа каква прелест.

  Хм, прелест... За чуждите мъже!

  "Пробвах да се самоубия, като узнах първия път, че легнала при друг. Нагълтах се с хинин и каквото ми попадна пред очи. Още ми горчи на небцето, като се сетя. Свикнах обаче. Хубавите ябълки кой ги яде?!"

  Прасето. Че кой друг!

 "Мъж на хубавица си има поне двамина ортаци-баджанаци. В очите ме лъже, и пак й вярвам. А не съжалявам. Добре, че я има да грее като слънчице, да омагьосва света".

  Не тя... ти си за трепане!

  "Ох, да знаеш какви само й се увъртат! На ресторант, на курорт в Китен, на Боровец с капитан Спасов от парашутните части, с общински съветник наперен такъв, с доктор Машонов от психатрията. Мотаеше се край дома ни и чалнат известен художник, Колю Зюмбюла, предложи ми пари да я нарисува как се изтяга гола в леглото. В изкуството да я изложи за вечни времена насред пловдивската ни Чифте баня". 

  Кой знае каква е истината! – теша го. – Па и що ли за жена ти е таз? Какъв ли па мъж си й ти? А че бий се бе, човек. Като толкова си я обичаш, бий се. Я се виж какъв си як! Камък да стиснеш, вода ще пусне, а ти... Иди, па за нея се бий с онез мъжкари, белким се стресне кучката и се върне при теб.

  Рони сълзи. Мен братчедът ме изкефи, че се хвърли да отърве не само момичето, а и честта на кюнлията, де я блъскаше сред панаира в Пловдив. И Гьорги с юмрук рече да му изясни. Ще си ги отлежи сега Гьорги в шоколадената тия тукати, ама си бе прав. Тоз тук... баба край оджака. Писана хурка само му липсва и къделя овча вълна.

  Какво се окуми? – питам го.

  Бърше очи, усмихва ми се, както си е с черната женска забрадка пребраден: "На кой ли будала къщата ще изгори слънчицето ми, ей тва напоследък ми се върти в акъла".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 jan. 2021

–––

* Бубамара, текстът е от песен на Емир Кустурица. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (450.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (450.)

  07.09.1997. ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10)

  На вчерашния ден в 1983 г. издъхна баща ми. В страдание, без близък в онзи миг до себе си, от лекарите там обречен на смърт. Сутринта в единайсет часа го приеха в софийската клиника "Пирогов", позволиха да го облека в техните си болнични дрехи: синкаво-сива, умирисана на карбол яко захабена от лошото пране пижама с избелели следи от кръв и йод. Върху носилка с колелца го откараха до асансьора за горните етажи и... край, рекоха ми: вие повече не сте му нужен. След десетина часа е издавал предсмъртните си хрипове самичък в болничната клетка, и само че ние, близките му: майка ми, сестричката ми, аз, това още не сме знаели. Сестра ми по интуиция усетила и въртяла телефоните, за да предупреди, че в клиниката им е приет неслучаен човек, та после научавам, че в "Пирогов" управата била разтревожена, че с нашето фамилно име имало по онова време някакъв голям шеф в Здравното министерство.

  Помогнах му да влезе в онази захабена болнична пижама, а после аз пръв го открих сред петте или шест трупа долу, в просмуканата с воня на карбол морга на клиниката, докато роднините пред металната врата на моргата кършели пръсти и хапели устни. Почернял от обгарянията, с корем внезапно издут от гнилостните процеси в мъртвата плът, с полуоткрехнатите си оцъклени очи. Очите не е имало кой да му затвори. И той – както дядо ми Борис Дявола от Пазарджик, си отива от този свят с изкривена в гърч иронична усмивка. Смееше ли ни се, що ли?! Имаше сълзичка в крайчеца на дясното му око. Вече го бяха разрязвали и наедро тропосвали след аутопсията; до брадичката светлата му луничава кожа беше в груби тропоски, а бялото допреди седмица лице бе цялото в люспи кафява като кюмюр овъглена кожа.

  За света той бе съвсем неизвестен, драмата му – естествена. Споменаваше майка си, баба ми Динка (Господинка), когато болките му са се усилвали; ама не, не дори и шепнешком, а само с устни... да не би да ни разтревожи със себе си, с болките си на страдащ Малък човек. Настръхвам, като си помисля за величието на кротостта му в може би най-страхотната самота – самотата в момента на Смъртта. И са ми дваж по-противни и суетността, и хленчовете у галеници на общественото внимание.

  Вчера погребаха Даяна Спенсър* – принцеса на Уелс, помпозно, по кралски стилно. Докато следя в ранния следобед по телевизора погребалната церемония, мисля си за онази очарователна 36-годишна млада жена, която по такъв оловно-сив и катранено представителен начин светът ни отстранява от себе си. Подозирала ли е тръпнещата, жизнелюбивата, открила най-сетне любовта на живота си Даяна Спенсър, че по такъв подъл начин общественото внимание ще я погуби?

  Вчера се поминала и Майка Тереза** в индийския град Калкута, в нейната 86 година. Показваха по телевизията как бедняците се тълпят, плачат по улиците. Очарованието (Даяна) и Смирението (Майка Тереза) не бяха ли качества на баща ми? Дали у всеки от тримата Иисус в последните им мигове от живота не е пребивавал известно време?!

* * *

  Бележникът е продължение на записки, започнати в началото на юли между шест и единайсет часа сутринта, докато най-внимателно четях Библията, пишейки след това, докато си пия кафето или чая, когато слънцето тъкмо изгрява и моят роден Пловдив наоколо постепенно се буди и съживява в делничния си ритъм. Много съм задължен на хубавата знойна Re. за всичко, което е в тези мои години: за ведростта и шегите, за моята вътрешна хармония, която винаги усещах покрай слънчевото й присъствие, за увереността й в способността ми да се изразявам в писмен вид. Да, тъй е: по природа суетен, припрян и доста невъздържан, от лъчезарната Re. цели десет години се учех на търпение и на вътрешна хармония. И тя – с царственото си присъствие, успя да ми внуши, че може да отстъпиш с достойнство, присъщо на духовния аристократ, без да предадеш нито за миг позицията си, че да си смирен не е предателство към себе си и твоята лична кауза, а напротив: смирението е съхранена етична енергия за бъдещето ти на уверен в мисията си човек; както при свитата пружина – притиснали са те, значи имаш възможност за отскок в по-висока орбита.

  10.09.1997

  Тщеславие ли е, че упорствам в недоимък да вадя свои лични неща на показ?! Или то е дълг към способността ми да описвам живота като вълнение? Виждам се пътник, чиято раница е натежала от впечатления и той си търси начини как да се освободи от преживяното. Който желае, нека взема каквото си ще; това вече няма да ме занимава! Ще съм отминал, освободил съзнанието си за други вълнения, за други прилетели от преживяното в Миналото на моите два рода и моя хилядолетен Пловдив послания.

  Наближава осем. По небето – ни облаче. Кацнал съм на балкончето, отпивам вода с лимонтузу и захар, че в момента нямам друго, а пък ми е ведро и хубаво. Не е ли това спокойствието, към което откакто се помня съм се стремил! Усещам наоколо тълпите настръхнали от амбиции изнервени хора как себе си сами съсипват в преследване на трошица известност, слава, пари, влияние, ала са жалки да не пропуснат онова, което съвсем, ама съвсем не им принадлежи: и да го докопат, ще е за съвсем късо време.

  12.09.1997.

  Занимавам се днес с Библията. Посланията на ап. Павел до римляни, коринтяни (І и ІІ послание), галатяни, ефесяни, филипяни, колосяни, солуняни (І и ІІ посл.), до Тита и Тимотея, до Филимона, до евреите... Ето го първостроителя на Христовата черква! – остарял, болнав, угрижен – минава ми през ум; реди своите напътствия, напътствия и отново напътствия, и нищо, ама нищо героично! Вгледаш ли се по-внимателно обаче, то си е подвиг от най-висока проба, когато човек пренебрегва себе си заради другите.

  14.09.1997., Кръстовден

  Вчера със сестра ми Ели и племенницата Емилия летяхме с жигулата до Пазарджик да приберем общо 68 (шейсет и осем) кг. пшеница, вид компенсация за наследствени три градини. По обяд в апартамента на леля ми Васка (Василка) туриха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Кръвта вода не става, мисля си през цялото време, докато подпитвам това и онова. Подробности от родословието уточнявах с лелите ми. Та ето ги тук някои ситни-дребни, които успях да изчопля...

  - Баба ми Вена (Невена от Перущица) се споминала в шейсет и четвъртата си година на 16 януари 1964 г., умъртвили я местните лекари, че тя развивала захарна болест, а идиотите й биели юнашки дози гликоза. Предложих родът да се събира на уречен ден в местност около или в град Пазарджик. Да бъде в края на лятото, когато работата по полето привършва. Да речем, на 17 септември, когато е християнският празник на св. София (мъдрост) и дъщерите й Вяра, Надежда, Любов.

  - За имената в майчиния ми род. Баба ми перущенлийката има брат Гълъб и сестра Цвета. От Калугеровския корен на дядо ми Борис е Мария – майката на едничкия неин син Ненко. Рожби на Ненко са Борис и по-малката му сестра Мария, към която, едва 4-5-годишно хлапенце, застанал пред портичката им, крещях да ми отвори, та по цялата улица "Тунджа" зад канала в Пазарджик се е носело като боен вик моето "Бабо-лельо Мичееееее", че имаха много зло куче, вързано със синджир за телта, проточена откъм двуетажната къща в дъното на двора до тенекиената порта – дребната рижава кучка с късо отрязана опашка Соня. Дядо ми не кръстил на родителите си, нямам идея защо! Идеята да си кръсти рожбите Вяра-Надежда-Любен му дал по-големият брат Гълъб на жена му Невена. И ей така из кланите от мюсюлмани обновени два християнски рода: калугеровския и перущенския, от тези Борис и Невена са се пръкнали: Вяра, майка ми Надежда (родена навръх Гергьовден), Любен, Василка (родена навръх Васильовден) и най-малката Виолета (родена на Цветница).

  - 17-годишната Вяра като да е била обречена курбан зарад здравината на рода. Руса, синеока, изписана като същинска икона. Изплашена до смърт от чарда пощръклели биволета една привечер, когато се прибирала от училище, Вяра залинява и до месец-два като вейчица се стопила и издъхнала. Ясновидец някой си от София й предрекъл смъртта, когато майка й Невена (баба ми) го посетила. Ходел ясновидецът, по думите на баба Вена, които помня, тъкал като кросно напред-назад, облещил зъркелите си в тавана, и говорел-говорел-говорел, като да четял написано в невидима за нас книга.

  17.09.1997.

  Празник на двете ми дъщери Вера и Надя. Гледам двечките как поемат в личния си живот. Крилцата им са още слабички, но пак криво-ляво отстояват своето, без дотук да са отбелязали кой знае какви успехи. Ама па що ли е успех, всъщност? А може би успех е да приема с вътрешно равновесие планираните отвън грабежи и унижения на моя народ, без да си губя вътрешните ориентири (Злото е винаги по-слабо), без да си губя онази вродена у всекиго от нас, българите, вътрешна светлина, удовлетворение да изпитвам от малките свои победи, да не преставам да мечтая и да не си губя усета за смешно и самоирония. Всичко тече, всичко се променя, а родът трябва да оцелява!

  Леко мразовито. Утро. Слънцето свети, а хич не сгрява. От изток долита тътнежът и громолът на Варненския влак, прекосяващ стария железен мост, построен от немците през 1942-1943 г., и тъкмо над лениво влачещата се към Егейско (Бяло) море Марица дрезгаво надува сирена. Уж е ведро, а съм като натегнат тракийски лък. Ден след ден животът ми се изнизва като зърната от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържа светлинката сред съсипията наоколо, кому е нужно това тук, което върша! Не толкова далече отвъд хоризонта е Зимата, имам толкова начената и недовършена работа! И утре Тодор Ряпов – приятел от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като грозд натоварил съпругата Меди (Мазалтоф)****, двамата им сина и куп роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Ще да е щастлив с толкова свои наоколо; не знам само дали му остава време и за него си. Човек сам влиза и сам си излиза от живота. Нормално е да го забравят точно онези, които след време ще се окажат и те на свой ред и забравени под някой камък в пръстта. А любовта, ех, Любовта! Чудно е, че този духовен, плътски и всякакъв друг разкош ни съпътства, а всичко друго – имоти, известност, пари, то са сенки от вятър в пшенична нива – минава и заминава: по полюшващия се житен клас ще го усетиш.

  Не споменах дотук, а вероятно и по-нататък няма да разправям за тях, но поне да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и хъса ми в живота ми на човек, избягващ многолюдни бъбриви компании...

  - Дачо Марсола и брат му Коцето Щангиста – същият, който на стария Градски плаж край някогашния канал, обрасъл с папур и тръстика, дето е сега Гребната база, всяко лято неизменно се появяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му беше малка, лъскава като кратунка за баня, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се ние – хлапенца от махалата под северните склонове на Джендем-тепе, да заничаме и съзерцаваме, надигнали се на пръсти иззад каменната им ограда как долу, на двора гол до кръста се къпе, пръхти като кон под ледените струи вода направо от чешмата, как издига над главата си и смъква в нозете си гира – щанга, собственоръчно правена от каменни два топуза, съединени с водопроводна тръба три четвърти цол. Името му може и да бъркам, понеже прякорът му беше изял името. Докато по-малкият му брат Дачо, надявам се и днес, ако още е жив, пак ще мрази да си хаби нахакерне (напразно) сополите, та ги сърба и преглъща с опулени очи като силно изгладнял беден човек.

  - Баба Рекси. Кръстили я бяха Баба Рекси, понеже кучето й – едър оранжево-кафяв космест пес, се казваше Рекс, и Рекс в хлапашките ни представи беше нещо много по-важно от сухата, кльощава и прегъната надве безлична женица, която по три пъти на ден го извеждаше да пикае и сере, къде завърне, разхождаше го милата, или по-точно казано, дългокосместният рижав пес Рекс важен-важен я разхождаше из кварталните градинки, вързана за луксозната му кожена каишка с огромен кърваво-ален пискюл.

  - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – поне десетина години по-възрастен от нас чешит, който най-сериозно ни обясняваше, че "куда" по рускаму означава куче, та затова значи оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да нарича племенника му Ангел Кудата. По такъв начин в съзнанието ни на хлапета навеки свърза тези две неща – името Ангел и прякора Кудата. Впоследствие Кудата след катастрофа с колата на баща си Джорджо уби човек, та влезе в затвора, и после излезе от пандиза завършен хайдук комарджия и търсач на силни усещания.

 - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Киро Миньора" ли? Може би защото гледаше към света като ударен с налъм или с мокър парцал, или като рудокопач, току-що излязъл от забоя, такъв чешит – вечно учуден, съвсем не в час! И той беше доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – братята бояджии Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с оклепан раздрънкан велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им голямата бояджийска стълба и двете кофи за гасена вар, накичени по велосипеда му.

  - Кротичкият дядо Марин. Не го свърта на едно място, та все си тъпа с лъскава една тояжка към Царския остров. Някога дядо Марин бил каменар, обаче мечтаеше внукът му Маринчо, мой връстник и сирак, чиято майка, щерка му на дядо Марин, умряла, да просвири на цигулка, да стане велик цигулар виртуоз, та чат-пак отключваше шкафа с големите каменарски чукове, свредла, длета и шила насред двора, за да извади увита в бяло платно от тензух излющена доста вехта цигулка; даде ни я на всеки от нас да я подържим за малко, да й се порадваме; само Маринчо не щеше и да чуе за мерака на дядо си, бягаше като дявол от тамян по-надалече от дядовата му цигулка, докато моя милост надуваше гайдата, демек, вървя цели месеци, години по петите на майка си и баща си, проглуши им ушите да му купят цигулка. И разбира се, не ми купиха! Айде де, цигулар къща не храни! Че къде ходят развалените жени! Ами по кръчмите, дето току-виж някой цигулар им врътне акъла и им вирне краката. Здрава логика, няма що. 

  - Чичо Велко – татко му на Маринчо; и той също бе каменар. Този гигант чичо Велко веднъж много ми се ядоса, като ме видя как, около шестгодишен, рисувам на масата в кухнето им къщурка първо от покрива и коминчето, та изнесе на нас, двамата му сина Маринчо и Бобито (Борислав), и моя милост, поучителна беседа, че къщата се рисува както се и строи, значи, първо са основите, после стените, прозорците и тъй нататък, а не се почва от комина и пушека; коминчето с пушека остава за най-подир, само не и преди да си копал ров за темелите с пот на чело и да си трамбовал здраво основите.

  - Обущарят Бай Стефан. Дребно, ама и ужасно злобно човече с огромна мушамена работна престилка до върха на патъците, окачена за врата, мазна от лепила и восък. Кърпеше по за лев-два износените обуща на комшиите. Грубо скованата му масичка беше на двора сред лехите с лук, марули и цветя. Същинска люта пиперка, за него си шушукаха, че назлобял откак в годините след смъртта на Чичко Сталин му били шута от Партията БКП заради култа към личността на другаря Вълко Червенков. Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше около нас, поотракали се вече момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред къщурката на улица "Ниш" 3. Случеше ли се гумената ни топка да прелети в двора му, пенджуекът обущар скачаше пъргаво иззад онази масичка, по продупчи с шило топката и ни я върне обратно, като злобно ни псува на майка. Веднъж ме замери с малкото обущарско чукче и то свирна покрай ушите ми. И досега ми е образ на тъп, жесток и нагъл по рождение ситен мъж.

  - Дебела Тота – майка й на хубавичката Мария Кандемирова, онази Тота с розовото лице и вечно запретнати до лакти ръкави: все нещо вари, пече, готви, бърка в двора им на улица "Ниш" № 1. И досега няма по-любим за мен мирис от уханието на печени червени чушки; винаги ме връща към дни, когато на път към училище вдишвах иззад плътната им дъсчена тараба аромата на печени върху тенеке месести червени чушки. Както в няколко други дворчета, раснеха и там възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се по камъните, натрупани за строеж в двора на Дебела Тота да си пълним тумбака и потника с топящите се от сладост в устата зрели зарзали.

  - Вера Тричковата. Живееше Вера Тричковата с господин мъжа си и едничкия техен  син Стефан в къщата на ъгъл между улиците "Ниш" и "Лагадина", в единствената тук масивна сграда на три етажа, където пък в приземния й етаж, т.е. в сутерена, живееше Здравка Митърчева (в пети клас, вече се заглеждах по циците и дупето на Здравчето), чийто баща като да беше може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книжки от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив баща на Здравка все го виждах с неколцината местни михлюзи да играят шах, табла или здраво да спорят за световната политика около голямата маса със старите вестници и опърпаните от прелистване стари съветски цветни списания. Тричковата Вера, която бе едра и с фасон на заможна дама от сой, и възнисичката, тумбеста като футболен плондер Дебела Тота до едно време бяха верни приятелки, една ограда ги делеше, мир и любов царяха помежду им; после в махалата ни се разчу, че изведнъж яко се намразили, след като веднъж си скубали косите за няколко филийки бял хляб, остатъци от недоядени кюфтета, свинска пържола и няколко пилешки кълки, когато почиствали масите в луксозния ресторант на най-луксозния по онова време хотел на  света "Тримонциум" като две гладни и хептен бедни слугини на пъпа на Пловдив.  

  - Бедните жени и дъщерите им от Македонската – съседна на нашата махала, които сутрин и вечер суркаха налъмите си по някогашната ни улица "Цар Иван-Шишман", преименувана от лъже-демократите на улица "Младост": сутрин по тъмно и вечер по тъмно, когато се прибираха от тютюневите складове отсам Централната жп-гара.

  - Строгата и нежна обич на проклетата и гостоприемна баба Катя Арапчевица, която все ни черпеше с домашно опечени курабийки, тя – вечно в черно и с черна кърпа на главата, че мъжът й починал, майка на Джорджо, същия онзи Джорджо, който пръв в махалата събра пари да си купи съветски Москвич 403 някъде около 1958 г., и това бе събитие за повечето от нас – деца на бедняци, дошли от кол и въже, заселили се тук.

  - Родопчаните дядо Григор с бухалските му вежди и големите бели мустаци и баба Дора, плюс снаха им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува както монахиня пред шевната си машина като пред олтар под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й на леля Дафинка чичо Васко беше осъден на смърт, сетне – на доживотен, и след тринайсет години в панделата се прибра един подиробяд кротък и посребрял. И съм се чудил сам в леглото си край дърводелския тезгях на баща ми: А нали наказват само злите и лошите; защо хубав, слънчев човек и майтапчия като съседа чичо Васко Народната власт осъдила на смърт? Дали Съдът да не се допитва до хлапе, преди да прати някого на разстрел? Дъхавото кафенце в приземното им стайче на родопчаните още помня, още ми сладни на небцето, а до мен е пак натежалият в старостта си дядо Григор – едър балканджия с бухалски вежди, и ей тъй на! – цъмън-цъмън, подрънква на някоя от дузината си гусли, тамбури, гъдулки или балалайки пред възхитените ни очета на невръстни хлапенца. Внукът му Горчо (Григор) – седмокласник, по-голям от мен с 4-5 години, веднъж по обяд дядо Григор бе подбрал с откършен салкъмов клон и ей че смешно подрипваше бате Горчо, докато дядо му пъхти и го следва с клона по улица "Ниш", и не може да уцели голите нозе на внука си, да го поздрави за прясната двойка или за последната щуротия в основното ни училище "Сашо Димитров"!  

  - Ами чехкинята Стамена! Спипа я чичо Йордан – братът на мъжа й Иван, че нощем ходи да му сере пред портичката. Мъжът на чехкинята – в моите си детски представи, издъхна от срам заради тъпата Стамена. Носът му на бахчеванджията Иван, колкото и печално инак да бе, весело си стърчеше изпод китките в онзи грубо скован сандък. И значи коравият като добре изпечена тухла бахчеванджия Иван се оказа първият за мен мъртвец, когото с достойнство и смирение, посред лудешкия ни хлапашки кикот през сълзи и сред превиване от глупешкия ни смях, изведоха с магаренце, в каручка впрегнато, с вапцан в черно прост чамов кръст от бедняшката ни уличка "Ниш". И тъй тържествено той влезе в живота ми, за да си остане там, докато дишам, докато пиша.

  Въобразявам ли си, че говоря и от името на тези най-най-обикновени грешни хора?

 Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 27 jan. 2021

Илюстрации:

 - Бастисаната през Април 1876 черква в Перущица.
- Велоалеята край Марица, която редовно ползвам.

___

* Даяна – принцеса на Уелс (1 юли 1961 г., Сандрингам, Великобритания – 31 август 1997 г., Париж). Цели петнайсет години съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британския трон – принцовете Уилям и Хенри. Наричат я "принцесата на народа". Тя е личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по света. Загива, предполага се: умъртвена, след  автомобилна катастрофа в тунел на Париж заедно с Доди ал-Файед и шофьора им Анри Пол. Кръвните тестове сочели, че шофьорът пил алкохол преди инцидента. Колата им се разбива в тринайсетата колона на тунела.
** 

   Агнес Гондже Бояджиу с монашеско име Майка Тереза е родена на 27 авг. 1910 г. в Скопие в семейство на албанци католици. Баща й умира ок. 1918 г., през 1928 г. Агнес напуска близките си, защото е приета в ордена "Сестрите от Лорето” и повече не вижда ни майка си, нито сестра си. Около година учи английски в манастир в Ирландия, след което се установява в Британска Индия, където се отдава на послушничество в Дарджилинг, Бенгал. Заедно с първия си монашески обет (1931) тя приема името Тереза от Лизийо. Полага тържествен обет през 1937 г. Самостоятелна мисионерска дейност между най-бедните начева през 1948 г., когато основава училище в Калкута.

ВЪПРЕКИ***

Хората са често твърде неразумни, нелогични и егоистични;
въпреки това, обичай ги. 

Вършиш ли добро, ще ти припишат егоизъм и задни мисли;
въпреки това, прави добро.

Имаш ли успех, печелиш фалшиви приятели и зли врагове;
въпреки това, имай успехи.

Доброто, което правиш, утре сигурно ще бъде забравено;
въпреки това, прави добро.

Честността ти и твоята откритост те правят уязвим;
въпреки това, бъди честен и открит.

Което си градил с години труд, може да разрушат за нощ;
въпреки това, продължавай да градиш.

Помощта ти им е нужна, но те ще те нападат, че им помагаш;
помагай им, въпреки това.

Дай им най-доброто от себе си, и те ще изтръгнат езика ти;
въпреки това, дай им най-доброто от себе си.

  *** Автор на текста е Майка Тереза, чийто превод на български пооправих. 
  **** На иврит изразът "Мазал Тов" се произнася като пожелание за светлина и добро. Така че ако при церемония около любим човек (сватба, рождения му ден или имен ден), сте забравили подготвените за поздрав думи и сте объркан, достатъчно е просто от душа да кажете "Мазал Тов!" (добър късмет). Вж. http://xaf.dobrblog.com/articles/kakvo-oznachava-mazltof-mazal-tov.html Бел.м., tisss.