сряда, 4 декември 2019 г.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Четиво с продължение в обратен ред

   26.12.2000.

  Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи, както са приключили динозаврите преди нас. Вероятно последният представител на човешкия род ще знае цялата Истина за всичко, което не знаем, а така живо ни вълнува. Но не мога да си представя по-дълбоко нещастен от този всезнайко; заради докрай узнатата Истина ще е изгубил завинаги илюзиите си и в онзи сюблимен миг ще му е невъзможно повече да бъде човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония*. Движението ни към познание е като стремеж към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

  Достоевски е обременен от стреса, преживян в младостта – извеждан от килията уж да бъде екзекутиран; мога да разбера страстното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който някога ще да е бил сериозно изкушен от Сатаната, може толкова трескаво да се притиска към своя Бог. Господ не играе кой знае каква роля у праведниците; християнска философия е съсредоточена изключително и само за влияние върху грешника. И тъй като мнозинството сме в един случай праведни, а в повечето случаи – греховни, Господ ни се явява само там, където сме в ужасно противоречие със съвестта си.

  "И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поема, а на душата нищо не казва. – Великолепен – забеляза той учтиво."*** Този пасаж чудно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие тънкости, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: Е, може и тъй, и какво от това? Подобни хубости пълнят антологии или представителните сборници на известни поети. Когато обаче свърши четенето, нищо не остава за доизясняване, за работа на любопитството върху ума. Всичко уж е както трябва, а може би затова че всичко е отмерено като с аптекарски везни – затова стои като редник, който се върнал на село с фалшиви ефрейторски нашивки да очарова роднините и момите.

  Изплащаме, казват, грехове на цялата ни нация за овчедушието, мижитурството, смахнатия партиен ентусиазъм на агитпропчиците и секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха младежта по села и градове да замеря със запъртъци, гнилоч, буци пръст и ругатни не кого да е, а именно трудолюбиви, предприемчиви стопани, титулувайки ги с прозвището "кулак" (юмрук от руски език) и "Враг на народа". За илюстрация на такъв род вдъхновение, вакханалия на омразата, може да послужат и такива стихове:

       От днес заебавам държавата,
       тя от мен не изпитва нужда.
       Ще си метна кура на рамото,
       твоята я вземи под мишница
       и да отпрашим отново двамата
       към някоя солунска митница.
       Ти – безразсъдница и безсрамница,
       аз – да не говорим за мене
       и да преминем онази граница
       на безглаголното ни търпение.
       Нека оная, трицветната, хленчи
       като смачкан априлски олук…


  Как от болка и родолюбие се ражда този тип лирически герой, защо толкова жлъч! Не е ли именно това назлобяване цел на всяко мракобесие – да ни уподоби на себе си, на своя цинизъм? При цялото ми уважение към автора на въпросните редовце не смятам, че тук има нещо за възхита, колкото и да ме изкушава същият гняв****. В подобен стил, с подобен тип нахакано отношение към света, в някогашна Добруджа през месеците на т.нар. колективизация разкарвали по селата истинските стопани – в каруца, неколцина в каца, с омазани в катран и фъшкии лица, и всеки: с табела на врата "Аз съм кулак – народен враг!" Спира каруцата на мегдана срещу кръчмата, излиза човекът на Партията, произнася слово против световния капитализъм и за прогреса. И младежта, начело
с местните лумпени, мързеливците, с кикот и весело презрение замерва врага със запъртъци, пръст, всякаква гнилоч. И това е другото лице, непознатото лице на моята мила България, която руският академик Дмитрий Лихачов нарича "държава на духа, за което противно лице дошлия отвън едва ли е задължително да знае, ала самите ние не можем да се правим, че не го знаем. Оттам до чалга-културата, до гавра с национални ценности пътят е добре утъпкан.

  Какво унижение, а! Не да ти трошат костите насаме и да те принуждават сам да си копаеш гроба накрай село, а това издевателство над честния, съвестния стопанин, то е най-жестока гавра, защото е пред ухилените до уши селски ратаи, щастливи да се видят "гробокопачи на Старий свет", както редят още Димчо Дебелянов и Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш, нежен лирик като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, изскочили добре подквасени от кръчмата, щастливи изверги над стародавния ред и традиции.

  Имаме да плащаме! И не е виновна ни чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на новооглашени лидери и вождове, колкото е страшна вината на онези интелигентни хора, които са имали влияние върху общественото съзнание, а страхливо мълчали, дори успели да се наредят в стройните редици под партийните знамена. Има мълчание и… мълчание. За втория тип мълчание ни говори примерът на поета Атанас Далчев, забранил си сам да публикува в разстояние на десетилетия изящната си поезия.

  Изродили ли сме се вече две поколения българи? България не е губила толкова много умен народ в най-плодната си възраст вероятно през всичките катаклизми и войни от последните осемстотин години след краха на Второто българско царство. Продажна, мизерна, навирила нос интелигенция! Имал основание Захарий Стоянов с подозрение да гледа изпод вежди сладкогласни многознайковци, дезертирали от собствения си род, с амбиция да се възгордеят в суетна слава и в името на онова умозрително "всенародно щастие". Подгизна българската ни родна реч от аргатски манталитет. Моите приятели пенсионери не казват "Наближава време да си вземем пенсията", ами "Иде време да ни дадат…" По села и градове все това: "Кога ще ни дават еди що си?" или пък "Що още не са ни отпуснали еди какво си?" Вече и за синоптичната прогноза казват: "По телевизията времето ни го дават дъждовно".

  Някъде в началото на възхождението си като Вожд, Баща на народите и Гениален ръководител, Знаме на световния пролетариат и прочие Йосиф Джугашвили ей тъй говори на съратниците си – предавам по смисъл, на руски език вероятно звучи още по-красиво: "Виждали сте как пилците наобикалят мужика гладни, вперили предано оченца в крината с жито? Политиката ни ще е успешна, когато този народ го научим като кокошките да се върти все край ботуша на управника. Дадеш ли му повече, ще навири глава. Важното е да даваш по толкова, че да са винаги гладни и да те гледат в ръцете, да те слушат, да са ти предани, благодарни, че се грижиш за тях". Странно ми е как този заклет индивидуалист и буден ум българинът толкова чинно е усвоил кокошия рефлекс от урока на великия осетинец. И пак ще продължим да си живеем в очакване някой отнякъде нещо си да ни даде, да ни почете с трошица сухоежбина, докато не проумеем, че в този живот, който нещо незаслужено ти дава, те заробва, а за честно изработеното отиваш не да ти дадат, а да си вземеш своето*****.


  Следва в част 3.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 dec. 2019

Илюстрации:
Почетен член на управляващите и на обществото ни;
Махленският чешит побойник из улиците на Пловдив. 
___
* Наука за небесните тела и тяхното развитие.
** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).
*** Т. Ман, "Вълшебната планина", изд. 1972 г., с. 40.
**** Възраженията ми срещу автора https://liternet.bg/publish31/todor-chonov/index.html & 
https://liternet.bg/publish31/todor-chonov/kym-poeziata.htm на този вид помийна лирика не касаят естетиката, а са от етичната сфера, дето се обсъждат предателствата и прекрачването на правила.
***** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.ІV, ст. 4: "На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг". Бел.м., tisss.

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ
Четиво с продължение в обратен ред

   27.12.2000.  

  Илюстрация на нафукания, стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане… В Т.Мановия роман, на стр.76 срещам описание върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащи иззад стената на хотелската му стая шумове от боричкане, които подсказват за бурна сексуална схватка! Ето Томас Ман в цялото му великолепие.

Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение незадълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало той се опитваше да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено по друг начин, например, с блудкавото "душевна чистота" или със сериозното и хубаво определение "срамежливост", най-сетне: с унизителните "бягство от истината" и "притворство"; в него имаше дори някаква мистична боязън и благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, ала външно това се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш нито можеше, нито желаеше да знае нещо за онова, което дочуваше: един израз на благоприличие, който не беше напълно оригинален, но той беше свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята си, за да не подслушва повече неща, които му се струваха сериозни, дори покъртителни, макар да се извършваха с кикотене. Но в стаята суетнята зад стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, отвъд се гонеха около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане…

  Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия е; но защо толкова увъртяно и с такава ярка показност от страна на автора? Тук детайлът не пърха, не е гъвкав, изящен, а стои като желе, като слуз на туберкулозен
. Ако е знак за висок стил, има нещо побъркано в основата му: все едно насилник и проститутка да ни представят като еталон за нормалност, при това с претенцията за ирония, т.е. ти, читателят, да ги тълкуваш с обратен знак, да откриваш колко са противни, и това вече да е повод да се стремиш към нормалност. Замирише ли ми на дидактика, хващат ме дяволите. Младичкият, току-що получил инженерната си диплома синеок бюргер (което ще да рече освен "гражданин" още и "буржоа, но не в онзи марксически смисъл") Ханс се е изкатерил във Вълшебната планина при изнежените болнави аристократи, сякаш само за да се разболее телесно, което пък ще го отведе към духовни прозрения за истините в живота. Така, според авторовия замисъл, в разстояние на 925 наситени с подробни описания страници, изпъстрени с диалог многозначителен, муден, дву- и вероятно трипластов за тълкувание, пред нас се разгръща класически за немската литературна традиция образователен роман (!), само че този път съвсем не четиво за авантюри от пространствен, видим характер, а четиво, строго според рамките на Фройдовата психоанализа за митарства на младата душа из селенията на Любовта, Смъртта, Смисъла на Живота.

 
Действително гръмко обявена задача, особено за периода преди нахлуването на фанатичните експериментатори болшевики, фашисти, националсоциалисти, които ще взривят света с кощунства на тоталитарния модел държава. Тежък, изплъзващ се, дебело тапициран е този стил на писане, напомня уютен тролейбус на фирмата MAN с дълбоки меки седалки и заоблени форми, с вградено чудесно отопление и плътно затворени стъкла, ала с отдушници, които никога не ще се отворят. Един погубващ пъкъл за Юга и Югоизтока на Европейския материк. Тази проза ми дава основание да се чувствам още по-синовно привързан към игривия, ефирния, много по-човеколюбив стил на средиземноморската писмена традиция от библейските текстове насам. 


  Спорейки с Фьодор Достоевски и Томас Ман за стила, и през ум не ми минава да снема уважението, възхитата си пред тяхната гениалност и прозорливост; само се убеждавам колко различен вътрешен душевен строй имаме българите, обитаващи от хилядолетия граничната земетръсна зона между интуитивния лъчезарен, луд в любовта си към удоволствията Изток, и онзи строг логически и търговски устроен Запад, далече от мъгливия, затворен в себе си Север, но пък благоразположен към света на другите, присъщ за нас Южняшки темперамент. Величествено се извисяват във философските ширини Руската и Немската наративна традиция, но са ми чужди именно с предпоставения си подход към такова необятно пъстро зрелище, каквото е действителният живот.

  28.12.2000.

  Другите значения на понятието "модерно" са: временно и преходно! Модерното е предизвикателно, само че за късо време изчерпващо се. Предполагам, проявява се единствено за да разбута рутината, да разчисти делничната занаятчийска шлака от творчеството като философия на духа.

  02.01.2001.

  Томас Ман, "Вълшебната планина", стр. 267. Реплика на Лодовико Сетембрини в отговор на вече 24-годишния Ханс Касторп, тъкмо съобщил, че хората от неговата родна Германия са твърди и студени: "Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси". Сетембрини отвръща: "Упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...) Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да нараства, защото този, който свикне да отправя упреци, много лесно може да се окаже извън живота, извън онази форма на живот, за която е бил роден". Звучи опияняващо, но подсказва по каква причина младото поколение отхвърля априори стила на живот, според който живеят родителите му. По-късно, когато поеме върху плещите си своя дял от товара на живота, това гласовито, ядно отрицаващо множество постепенно, с годините, ще се смирява все повече и повече, и смирението ще се появи, понеже някогашният самовлюбен млад хвалипръцко вече ще го боли за работата, за имота, за наченатите проекти в делничния свят.

  Младостта е нетърпелива,
повърхностна, склонна механично да оценява: морето й е до колене; всичко, що лети, се яде; с глава стени пробива; леко се пали и бързо прегаря; търси спора, а не решението; слага си главата в торбата и рискува всичко за нищо – особено ако това нищо е назовано с огромни кухи имена, като Свобода, Народ, Идеал, Равенство, Братство, Революция, Благоденствие, Всемирна любов. При всичките си недостатъци, възрастният има едно неоспоримо предимство пред заредената с жизнена енергия младежка сган – възрастният все пак е конкретен. И тази конкретика е резултат, следствие; понеже опитът учи, че животът е по-пъстър от всякакви предпоставени схеми, формули, мъдри инструкции за най-правилните решения. Всеки случай е уникална ситуация, колкото и да изглеждаме стандартни, заменяеми, повторими наглед.

  Цит. съч., стр. 297:
"Анализът, това е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, добро – доколкото разтърсва разни глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи – добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата си. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, т.е. когато е неспособен да изгради живота, а само подяжда корените му." Определенията са на Сетембрини, напътствено изречени към Ханс Касторп. Очевидно този говорител е резоньор на автора – тъй да се рече, подставено лице, което придава на постния литературен сюжет философска окраска. Т. Ман се спуска дълбоко психологическите детайли, с които е пренаселено делничното ни битие. Външно неугледни, понеже ги приемаме за елементарни, в действителност под видимото се спотайват импулси, извиращи от подсъзнателния у човека Космос.

  Като литература доста мижаво, като научна популяризация да, това е всъщност стойността на този роман. Г-н Ман затова е голям писател, защото не е вдъхновен съзерцател; спасява го пародията му спрямо Зигмунд Фройд. Ето и края на една от частите в пета глава (стр. 300): "Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който беше съзрял върху екрана (на рентгеновия апарат – бел.м., tisss.); аналитичната яма, която тогава беше видял открита, отново се бе затворила".

  06.01.2001.

  Стр. 402-403 на "Вълшебната планина". Пародия ли е или сериозно изображение, стилът на Томас Ман ми внушава цинизъм в отношението към отделното човешко същество. Смешното и посредствеността са съчетавани в отвратителна гротеска, изводът на писателя: личността е така нищожна, обзета от правилно-неправилно и откровени заблуди, та събужда само жлъч и съжаление. Критиката е не толкова към обществото на т.нар. буржозен свят, колкото към човека като ограничено и слабо: и егоистично, и лицемерно, склонно към грандомански пози нещастно създание. Бих добавил – авторът създава такъв тип герои, в който тип се изявява собствената му душевна структура.

  Чета не с удоволствие, а с усилие този роман. Това все пак толкова рядко ми се е случвало досега, че няма как да не го забележа.

  
07.01.2001.

  По повод стр. 460 пасаж, повтарящ темата за морала от предходната размяна на реплики между начеващия инженер Ханс Касторп и възрастния писател Лодовико Сетембрини нравствени ли са разумът и добродетелта. Все едно да питаш влажна ли е водата. И разум, и добродетел са елементи от нравствеността като представа за цивилизованост. В края на първия диалог по същата тема (на стр. 321 и нататък) Сетембрини противопоставя Дивия Изток на Цивилизования Запад от Европейския континент. Изтокът – употребено в презрителния смисъл на понятието азиатски, е креслив, инертен, аморфен, неподреден, дрипав във всякакъв смисъл.

  Т. Ман чрез отговора на Сетембрини (стр. 325): "...истински опасният противник е непознатият". Стр. 327, пак Сетембрини:
"избягайте от това блато, от този остров на Цирцея – не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще започнете и да грухтите – пазете се!" (към неопитния Ханс Касторп).

  Стр. 209, отново Сетембрини: "единственият здрав, благороден (...) единственият религиозен начин за отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота. (...) В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи – древната религиозност често смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота и като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса (...) Симпатиите ни към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух".

  Стр. 428:
"– Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.)
  – Каква е пък тази Лили? Да не би Адам да е бил женен два пъти?
  – Така е според староеврейското предание. Тази Лилит се превърнала в нощен призрак; заради хубавата й коса, особено
опасна е за млади мъже".
  И малко по-нататък:
  "– Цитирах само пасаж от шедьовъра на националната ви литература."*

  Стр. 460: "Този, който търсеше морала в разума и добродетелта" (отнася се за Л. Сетембрини, ключов образ на хуманиста възпитател и поклонник на класицизма, категоричен опонент на романтизма под формата му на стремеж към абстрактни понятия, като "световен прогрес" или "общочовешко щастие".


  Следва в част 4.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 4 dec. 2019

Илюстрации:
Алберт Айнщайн и Томас Ман, Принстън през 1938 г.
Отзив в "Гардиън" за романа "Вълшебната планина" 
___
* Н
емската литературна класика. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...