събота, 14 март 2015 г.

Ars Poetica - ЗАВРЪЩАНЕ ОТ БАЛЧИК

В памет на Йордан Кръчмаров (1948-1986), поет на Добруджа,
след среща с читатели внезапно покосен от инфаркт насред Добрич 
ЗАВРЪЩАНЕ 
ОТ БАЛЧИК 


Дванайсет километра от Балчик
през орното разкаляно поле
сред острови прорасъл ечемик
под гларуси с разперени криле

прибирамe ce... Слънцето едва
пробива и ръми досадно дъжд;
в предвечерна небесна синева
светкавица се стрелне изведнъж.

Блести красиво мокрият асфалт.
Говорим пак за вино и жени,
за някой старец, Богу дух предал
в онез печални февруарски дни.

Край нас нарядко гуми просвистят.
Шофьорът бодро махне – дава знак 
да ни откара чак накрай света
унесени в припадащия мрак.

И ние все отказваме. Вървим,
докато Гурково току пред нас
изникне из мъгла от светлинки:
животът се смалява като фас.




Dobrudzha – Plovdiv, fev.1972 redact.15 mart 2015 

Публицистика - ТАМ, КЪДЕТО ПРЕДИ СА ЦАРУВАЛИ...

Сьорен Киркегор (1813-1855) 
Qued antea fuit impetusq nunc ratio est*

      Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече тя умее да се владее.** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, унижавайки и демонизирайки опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява пред очи в образа не на писателя Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни.

Сюлейман І Великолепни (1494-1566)

      Интересното винаги съдържа рефлексия към себе си, така както в изкуството интересното винаги пресъздава и представа за своя творец. Едно младо момиче... и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., tisss): Най-благоприятно за младо
то момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човекът с развит естетически усет винаги ще намери, че момиче, което е невинно в дълбокия истински смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено...***

      Тая страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. „Диви разкази” са сред най-доброто в съвременната Българска проза и това е авторът сред съвременните български писатели, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в тоя лудешки натиск (макар да има сериозни основания спрямо Радой Ралин) писателят Хайтов да се проявява като елементарен човек, когато е автор на блестяща белетристика и публицистика?!... 

      А защо да не е възможно! 

      Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада.****
Николай Хайтов (1919-2002)

      Отнесени към художествената литература, в случая – и към публицистиката, тия еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от навика на големия Николай Хайтов безмилостно да налага своето мнение, като мачка с тежестта на авторитета си по-нежни и далеч не толкова злостни в упоритостта си характери.

      А може би е време толкова тачен, но и така обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, умирисани на кисела байганьовска пот характери. 

      Кой съм, че да го съдя! 

      Българин, и нищо повече. Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам до неговото ниво? 

      Казват: когато Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копитото, а с човешкия си крак. Изкушен съм да докарам не само Хайтов, а който и да е подобен грандоман, до бяс... Е, в такъв случай тоя тип самовлюбени примадони са моята слабост: обичам ги точно както котката изпитва слабост към мишлета, както внимателно окото иззад визьора на микроскопа с интерес изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул...

      От една страна, това е значителна фигура сред българските писатели, самороден талант. Възхищавали са ме негови текстове („Вълшебното огледало”, легенди и действителни истории от Родопския край, сценарият на сериала„Капитан Петко войвода”, който сериал залепяше доверчива и простодушна България за телевизора, епичните разследвания за кощунствата с костите на Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че Н. Хайтов официално е академик), т.е. липсата на оня тип цивилизованост – някак скучен, досадно някак учтив и любезен, ала все пак необходима предпоставка за умни разговори по важни за нацията теми; та това си е чиста проба липса на възпитание, Боже мой!

      Хайтов обаче не се появява на голо място, нито е пръв в тая форма на безогледно отрицаване. Мнозинството големи личности в нашата най-нова история са хора именно от тоя сорт: личности, обладани от силни страсти, личности едро скроени, с епичен замах - Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... 

Георги Бенковски (1843-1876)

      И как силно губят тия така драгоценни родни фигури пред личности с друг душевен строй: Климент Охридски, Патриарх Евтимий, Пайсий Хилендарски, Софроний Врачански, Васил Левски, Панайот Волов, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашният външен министър, когото (най-вероятно) Тодор-Живковите хора убиха на Витоша.

Стефан Стамболов (1854-1895)

      Едните стоят предизвикателно и героично извисени. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях именно откривам повече духовност, те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за бъдещето на България.

      На днешния ден (19 май 1990) излезе брой 1 на строго политическия вестник „Демократическо знаме”. Тщеславието ми нашепва, че тая дата ми е личен празник. Вестникът бе сред първите „различни” издания на пост-комунистическа България. Като редактор (главен – леле!) опитвах да въведа уравновесения тон на писане точно в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шепнене от 32-те години Тодор-Живково управление започнаха едно подир друго като картонени кукли да падат табута и националното медийно пространство взе да се пълни с кресливи речи и призиви за мъст.

      Никой като да не подозираше тогава, в първите еуфорични месеци след "славния" Десети ноември 1989-та, че именно фанатичната „праведна” ярост иде от стила на говорене в бившата комунистическа преса, радио, телевизия. Твърде бързичко някак се замъти информационното пространство и това помогна палачите и мародерите из средите на червената номенклатура непохватно и свенливо отначало, а сетне все по-нагло да се преоблекат в нови одежди, да се обновят и пренастроят да се изваят пред нас - потресените от тая наглост обикновени българи... да се извисят, значи, в образи на "професионалисти" и първи, ако не и единствени! -"асъл демократи" в България.

      Вече поуморени, „правоверните” бивши партийни вождове на "социалистическото строителство" и "гробокопачи на капитализма" отстъпиха място на по-млади хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се политическа и стопанска върхушка, да натрупат капитал и доверие сред въодушевения, обзет от наивни очаквания народ.

      Спомените около правенето на вестника ми носят куп горчиви открития, па и известна гордост, че още в онез първи месеци след 10 ноември 1989-та съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която обикновените българи сме се оказали подложени. „Вълкът козината си мени, нрава – не!” В материален, битов план съм си все същият, а най-напористите и гневни някогашни „приятели и съмишленици” господата и госпожите Теодор Димитров (впоследствие председател на Общинския съвет на Пловдив), Спас Гърневски (впоследствие кмет на Пловдив), Златка Русева (впоследствие зам.-министър на правосъдието), Христо Марков (депутат в VІІ Велико народно събрание), Андрей Захариев... - членове на оная първа по регистрацията си в България Демократическа партия – сега разбирам! – са гледали преди всичко себе си да устроят, да се почувстват част от парвенюшкия елит.

      Дали са успели не е съществено. Същественото е, че - влезли в 
ролята "борци за демокрация", са се представяли за едно, а в действителност са били нещо съвсем друго. Ето поради каква причина извършилите компромиси с нравственото все се ограждат с високи каменни зидове, копаят ров между своето затворено „елитно” общество и света на обикновения българин, притесняват ги естествените човешки взаимоотношения. Когато па тръгнат из народа, т.е. когато слязат от луксозните си обиталища сред обикновените граждани на Републиката, то е мероприятие, шествие, тържество на фалша и мила родна суета. 

      Дребни мизерии съпровождаха политическия вестник "Демократическо знаме" от раждането му до мига, в който ми писна да обикалям с жигулата си, натъпкана до откат със снопове на поредния брой на "Демократическо знаме", павилиончета, жп-гари, пазарища, частни разпространители, и най-сетне в един "слънчев ден за българската демокрация" реших да го спра тоя вестник. Вестникът изразяваше, въпреки всичко, моя манталитет, моята лична философия, независимо колцина и доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците.


      Доколкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство – дотам, да бъда подозиран в мекошавост. Фразичката „комунистическа подлога” няма как да забравя. Така стоят нещата: нормално, и вината си е у мен. Но това хич няма да ми развали празника. Да, дами и господа преустроени и обновени борци за каквото си щете, позамогнали се материално лъже-демократи на бедняшка България, имам повод да празнувам, че си останах, какъвто съм, както неколцината около тоя вестник истински съмишленици и мечтатели за Нова България.

Plovdiv, 14-19 may 2001 - redact. 14 mart 2015

_________
* (Лат.) Там, където преди са царували диви страсти, сега цари разумът.

** Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 62.

*** Цит.съч., 113.

**** Цит.съч., с 151.

***** Нейчо Неев сред приятели, пиян: "Еба си държавата, щом аз съм й заместник-министър председател!"

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...