Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 19 януари 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (36.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (36.)


  А Крем (Крум) попита аварските пленници: "От какво, мислите, загина вашият княз и целият ви народ?" Те му отговориха: "От това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после – от пиянство, защото когато виното се преумножи, всички станаха пияници; също – от подкупничество: всички станаха рушветчии, продажници; сетне – от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата гибел произлезе от всичко това".

  17.11.1998.
  
  Двучасов разговор в софийското студио на водещия Иво Инджев с хипара, както сам се представи, Васко Кръпката. Няма да е пресилено да кажа, че в Българската секция на тази US-радиостанция се подвизават част от най-обиграните български журналисти; каквито и кусури да им откривам, това са неслучайни хора. Снощният диалог между водещия Иво Инджев и рок-певеца, рокаджия на прохождащата у нас демокрация, както сам се нарече, мисля си, е сред най-умелите начини да се внуши, че България не е същата, че под каквито и табели да се прикрива, комунизмът няма как да възстанови позициите си. Видях и себе си в артистичния непукизъм у певеца на блусове и балади. Всъщност, нито е непукизъм, нито е нехайство, защото иначе нямаше да ме боли толкова заради съсипията наоколо. Та Васко Кръпката разправи как по онова време движел старичкия си москвич като частно такси и надвечер на Десети ноември 1989 г. в колата му се качила подпийнала дама, чийто приятел бил служител в УБО*. УБО по онова време охраняваше висшите партийни и държавни сановници и всяваше респект у простосмъртния българин. От младата дама Васко научава, че Живков е катурнат и пр. Не й взел пари за курса. Вечерта с момичето си отишли при приятели и там от радост се напили, извадил банджото, излезли навън, свирел, пеели, разхождали се по оживените в онази необикновена софийска нощ площади и булеварди, а шофьорите от задаващите се насреща им леки коли в знак на поздрав за празника присветкали с фарове насреща им.

  Сантиментален епизод. И си спомням нещо, кажи-речи, подобно. Като таксиметров шофьор, в жигулата ми от Пловдивската централна жп-гара се качи към 30-годишна интелигентна на вид хубавица. В приповдигнато настроение точно когато минаваме през подлеза на Коматевския възел в посока булевард Южен, докато се промушвам между три колони движещи се на фарове коли, през смях моята клиентка ми описа как му увиснала челюстта на Бай Тошо, как сащисано гледал от трибуната. "Всичко записах на видео" – рече, а като слизаше, добави: събирали се с група приятели да отпразнуват събитието, затова се натоварила с тези три торби ликьор, водка, уиски, бадеми, фъстъци, кутии с шоколадови бонбони, и разбира се, с видео-касетата. Ще въртят записа, ще го повтарят, ще се порадват на ошашавения Тодор Живков. Това бяха буквално думите й: "Тази вечер ще празнуваме".

  Други аналогии... Васко Кръпката се завтекъл да се запише член на Екогласност. Аз пък се завтекох към кино "Балкан" за учредяването на първата след онзи Десети ноември Демократическа партия (според мен, автентичната). По-късно управата на формираната т.нар. софийска Демократическа партия чрез фалшив протокол иззе правото за регистрация под същото име, обяви се за приемник на традиционната, просъществувала за късо време подир 9.ІХ.1944 г. Демократическа партия. Същото се случи и с автентичния първи Съюз на демократичните сили, чийто учредители спешно бяха отстранени чрез подправен протокол. Така се пръкна Жельовото СДС, така на бял свят се появи и Демократическата партия на доносника на Държавна сигурност Борис Кюркчиев**, същия Борис Кюркчиев, който уреди Стефан Савов за лидер – "госсин Савов", когото заради уменията му във вътрешнопартийните игри сред някогашните три формации на Демократическата партия от 1989-90 г. в моите представи е българска версия на легендарния мафиот Дон Корлеоне. Помня как от любопитство се завтекох към първата официална сбирка за учредяване на първата у нас Демократическа партия в салона на кино "Балкан". Спомням си къде паркирах жигулата, спомням си препълнената от възбуден народ зала, помня и как празнично жужеше киносалонът на онзи 7 януари 1990 година. И хем ми е мило, хем ми се стяга сърцето, като откривам подир толкова години целенасочената разсипия на моето отечество.

  Къде са днес онези вътрешно осветени от празнична еуфория обикновени хора! Броени дни се чувствахме общество на равни и свободни граждани, изпълнени с мечти и проекти за бъдещето на нашата България. Бяхме всинца там, в онази зала, и всички до един сякаш безкористни, самопожертвувателни като отчаяно влюбен наивник, нетърпеливи час по-скоро да изринем фанатичното партайско мъртвило на железобетонната БКП. Моят роден Пловдив разцъфтя през онази зима. По улици и булеварди, по площадите наизлезе страшно много народ; гази в дълбоките кални преспи този народ, ръкува се, прегръща се с познати и непознати, наляво и надясно здраве и късмет си пожелава, или зъзне по митингите и по импровизираните агитки, уверен в своята значимост и мисия.

  Моята България на унижените и оскърбените от Татовизма излезе по улиците и площадите; шега ли е? Очите гледат бистро, някакви сенки – познавам неколцина "от голямото добрутро", виждам да се мотаят по улиците на Пловдив помръкнали, виждам ги да се присламчват, свалили от лицето си тенекиената маска на партайци. За първи път през живота си тук, в Пловдив, тогава видях мнозина редови членове на БКП с човешкото им лице, не нагли, не самоуверени в позата им на праведници, а се гушат отстрани, гузни, кисели, притеснени. Доскоро от тях думата не можеш да вземеш, самодоволни и надменни до вчера, изведнъж сякаш се смалиха, за една нощ сякаш се превърнаха в безобидни палета. А най-наперените се изпокриха във вилите и дворците си, докато по-непохватни сред партайците ни говореха отстрани през зъби: "Почакайте, хей, вие там, глупаците! Комунизмът не може ей така за една нощ да си отиде, и хоп, събуждаш се демократ! Туй сега е прочистване на редиците! Милион членове на Партията да не би да се изпарят?! Ний пак сме тук!*** Тази власт с кръв сме я взели, с кръв ще я дадем. Ще ви позволи Партията да си поиграете на власт, пък когато реши, пак ще вземем властта".

  Тогава бардът от затъналия в боклук бедняшки или полуселски квартал Подуяне с онези смърдящи, затънали в прахоляк улички на ужасяваща мизерия край старото игрище Герена, с едрите оплешивяли плъхове из коритото на канала с мазна помия, с ровещите в купчините смет и сгурия от печките кокошки, улични песове, прасета... Живях повече от година (1967-1968) с онази София на крайно занемарени квартали и донякъде я опознах; нищо, че по Радио София до спукване въртяха шлагера на някаква всеизвестна група "Ах ти София, фупафа София". Ах, ти фупафа София", пееше мексиканска банда мустакати китаристи, някакви "Лос мучачос". Поживях в Герена, като първокурсник на квартира, ул. "Георги Гачев" № 20, у загражданили се дървени шопи през зимата на 1967 и до края на пролетта на 1968 г., и ми беше доста странно, че всяка неделя сутрин моите хазяи посрещаха гости, пак шопи, и до късно вечер на висок глас кълняха властта и си разправяха болежките на горния етаж над нашето избено стайче с дюшеме от редени чамови дъски, изпод които, стъпиш ли, вдига се облак прахоляк.

  Васко Кръпката пръв изкрещя: Комунизмът си отива! От май 1990 до януари 1991 г. дращех статии за победилата демокрация в новичък вестник с красното заглавие "Демократическо знаме" – печатен орган на Демократическата партия. Наивници ли сме били тогава? Но това е животът ни. Каквито да сме били, добри, лоши, наивни или тарикати, кариеристи, комунисти и в червата или демократи по душевен строй, нафукани мекерета и доносници на властта или обезличени, мачкани от партайците хорица, всички ние, живите днес, сме само брънка от общо сто и шейсетте милиона българи, населявали сърцето на Балканите от низ хилядолетия. Затова си дължим един другиму човещина. Ама това, хич не е мрънкане, а единственият начин да се не изтребим, да не хукнем през глава по света, начин да се не затрием като нация.

  Когото и да съдя, да го съдя като човек от моята нация! Има една такава притча в Библията, за блудния син. Страданието има свойството да пречиства, да обединява разпиления народ от вихрите на връхлитащия, насочван ловко от администрацията Отвъд океана хаос. Да отнемеш на фанатизма и яростта нравственото основание не е елементарна работа, както им се струва на мнозина припрени и затова толкова склонни бързо да се отчаят сънародници. Едва прохождащи в нашата трагична Българска история отродници, но и отрепки с академична титла от годините на соца пробват да ни пренапишат Миналото по поръчка отвън; и това, питам, случайно ли е? Няма кой да опази България, ако българите се разпилеем по света, забравим кои сме, защо сме на този свят и сами духом се предадем на всеобщата поквара.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 jan. 2020

Илюстрации:
- Пловдив на 11 юни 1990 г., агитка за депутати и управници;
  - Емил Джасим, историк на фондация "Америка за България".
___
* Управление за безопасност и охрана на партийния и държавния елит (УБО).
*** Девизът на пребоядисаните в партийния им вестник "Дума" с главен редактор дисидентстващия г-н Стефан Продев (1927-2001), в чийто вътрешни противоречия надникнах чрез поредицата "Фронтмен на партийната агитация". Вж. 1. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/01/blog-post_29.html; 2. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/2.html; 3. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/3.html; 4. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/4.html; 5. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/5.html; 6. https://jores-tisss.blogspot.bg/2018/02/6.html. Бел.м., tisss.

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

ИМА В ЛЮБОВТА НЕХАЙСТВО СТРАННО

На дърт пръч младичко му се прищяло

и ей, пред огледалото стърчи,
разглежда остарялото си тяло,
муцуната с печалните очи.

Уж лъснат-бръснат, в новичко накипрен,
дезодорирал се със скъп одеколон,
ала годинките му са такава цифра,
че хич не влизат с младичките в тон.

Усмивката, що преди низ години
го правеше проклет и дяволит,
сега на образа му сбръчкан стине
като кърпеж, на мумия пришит.

Ах, Боже мой, какво да предприеме,
като в душата сеща луд копнеж,
че влюбил се е, а пък ненавреме,
но временцето няма как да спреш!

Виси над погрознялото му тяло
като Дамоклев меч кофтият въпрос
дали все още някак подобава
да се преструва на наивник прост?

Което на младежа се удава
с нехайство и шегички тъпи бол,
то възрастния пак го изкушава,
но най-добре да лочи алкохол,

да се разхожда важен, недостъпен
из хорската суетна пъстра гмеж,
да проклетисва младите безпътни,
които с логика не ще ги спреш,

и те край теб се стрелкат като бързей,
като експрес край селски глух кантон,
а ти, ако си щеш, шеги подхвърляй,
гърди издувай, пий кафе с фасон.

Заглеждай се в жените дяволити,
въздишай си по дупе и гърди,
докато и Смъртта накрай те срита
най-често там, където най-сърби.

Човешки работи, ще каже всеки,
що-годе поживял на този свят,
но леле, как зоват онез пътеки
как изкушаваш, Божа благодат!

За теб днес младите и не разбират,
и всъщност тук е онзи парадокс –
че който не разбира, се нервира,
а който знае, вече не е прост.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 jan. 2020