Публицистика – ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (2.)

     Според древните елини, Вярата е божествена лудост. 

     Според Сьорен Киркегор, Абсурдът е обект на вярата. 
     De profundis ad te, Domine, clamavi!*

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (2.)

   05.05.2001., продължение

  Тема: Какво става в триъгълника Авраам** -Сарра-слугата Елиезер? 

    

  Ап. Петър на три пъти се отрича от Иисус, на три пъти предава Вярата, в която се е клел; тези отричания рушат ли човешкото му величие? Бащата от библейската притча отредил за Блудния син почетното място до себе си край празничната трапеза, говори пред сбралите се такива едни – знак, че като стопанин, което значи духовен наставник на челядта, е щастлив: "Тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери"***.

  Редя думи, като че ли адвокатствам за себе си. А кой може да управлява сънищата! Не изпитвам вина: плътта е слаба и няма смисъл да се отрича слабостта й. Да, огромна сила съдържа нравственото, което всъщност е солидната основа на истинската любов. Опрощаването на греха обаче иде само след покаяние. Покаянието свързва далеч по-здраво чрез жеста на опрощаващия. Но развратниците и онези, които никога не били грешили, според собствените им уверения, не знаят това. Грехът е най-сигурното средство за трупане на опит – да, трупане на тъга е то, но и трупане на предимства от страна на силната (т.е. нравствената) страна, в какъвто и да е случай от реалния живот на духа в плътта. 

  Който не е бил в греха, не разбира живота.

  Мъдър един евреин – Барух Спиноза****, си пожелава: "Не за да осмивам човешките достойнства и не за да ги оплаквам, ни да ги проклинам, а да ги разбирам". Сънят ми от тази сутрин – точно в навечерието на Гергьовден, може и по друг начин да се тълкува: не от гледна точка грях-нравственост, а от гледна точка целесъобразност, необходимост, реални изгоди. И това тълкуване отключва бесове и страсти, които цивилизацията ни цял живот човеколюбиво подтиска у всекиго от нас. 

  Въображението сега развихря низ от сюжети на необуздани пиршества, дионисиевско опиянение, втурване в непредвидимата джунгла дълбоко у нас. Няма задръжки. Няма условности, няма уговорки или увещания. Няма съобразяване с никого другиго освен с животинския нагон: тя Самката и той Самецът. Какви пиршества и ритуали в чест на плътта и тленното, но и на жизненото у нас са това! 

  Добре, но колко време може тъй да се живее?

  От друг зрителен ъгъл, дали Природата не цели точно това: оплождане и Сбогом, скъпи, беше ми приятно! – отместила е вниманието, грижата си към Онзи трети, който следва да се роди от това съвкупление между тези двама?

  "Някой станал велик, когато чакал възможното, друг – когато очаквал вечното; но онзи, който е очаквал невъзможното, е по-велик от всички... Онзи, който се е борил със света, става велик чрез покоряването му, а онзи, който се е борил с бога, става най-велик от всички. Авраам е най-велик от всички, велик с онази мощ, чиято сила е безсилието, велик чрез онази мъдрост, чиято тайна е глупостта, велик с онази надежда, чиято форма е лудостта, велик чрез любовта, която мрази себе си" – гърми страховито шепотът на Киркегор*****.

  Интересуват ме абсурдите не в отношението между човека и Бога, а в отношението на човека към самия себе си. В разни пластове на моето Аз властват различни императиви. Проблемът е кое от тези едновременни съществования, оформящи общата представа и форма на личното ми Аз, е водещо. Човекът не е монолит; най-чаровното човешко качество може би е склонността да изненадва, да изневерява на себе си, или да изскача извън строгите рамки и от граничните ровове, пълни с кървава каша, да се променя – оставайки, въпреки това, един и същ, а по-точно казано – в неизменния си статус на огъвана от ветровете крехка мислеща тръстика. 

  Лесно е да обвиниш грешника; а непосилно е понякога да разберем как така бил сварен неподготвен: гол и беззащитен срещу изкушението да се възползва, срещу егоизма си, срещу тъпата алчност и грандомания, като основна част от нашия човешки характер. Преживял греха насън, виждам своето любимо момиче по-красиво, по-страстно и с повече обич отпреди. Завръщам се като оцелял корабокрушенец в старото родно пристанище, по-жив откогато и да било. 

  И въпреки това, и въпреки това... Простичко казано, никога не знаеш!

    * * *

  На картонче с квадратен отвор, за да отделям една шахматна задача от друга, докато вися над шахматното табло в хола си, съм сложил надпис: "Животът е игра на случая". Случайно един-едничък от четири милиарда сперматозоиди се оказал в яйцеклетката – сред четирите милиарда точно победителят е всмуканият в лоното й Аз, който се оказал и единствената осъществена възможност; ура! – може да изкрещи всеки от нас, дето сме родени на тази планета. 

  Моята свобода генетически произтича от най-случайното. Нямам вина, че съм се оказал на онова място в подходящия миг с подходящите свои качества и слабости, и точно аз съм се оказал Победителят.

  "Човекът, според Киркегор, е същество трагически самотно и трагически обречено. Киркегор се противопоставя на всеки опит да бъде отстранена свободата като съпричинител на историческото развитие. Човешката ни история трябва да се разглежда не от гледище на необходимостта, както прави това Хегел, а единствено от гледище на случайността и свободата. Необходимостта затова е необходимост, защото подчинява свободата и се отнася към нея като своя форма, докато Случайността именно като случайност, като независима, необусловена и непредвидима, естествено произтича от свободата и се оказва нейна форма. (...) Философията на Киркегор е всъщност хомоцентрична – човекът е нейната изходна точка, неин център и нейната крайна цел"****** (...за изследване, бих добавил! – бел.м., tisss).

  Но датският философ прекалява. Защо ли му е да стига толкова далече?Случайно на пръв поглед някой си мъж обладава, или бил обладан от 17-годишно девойче. Да позволи да се случи това, все пак не е случайност, а въпрос на избор... избор, макар и между два огъня – изкушен от младата дама, но и от собствените си бесове Сласт, Похот, Егоизъм, Честолюбие. За избора, каквото и post factum да рече, носи отговорност, следователно случайното няма как да го оневини. 

  В човешкото общежитие-общебитие състоянията извън контрол са short cut към ада у самите нас.

   БЕЛЕЖКА

  Самият Киркегор******* е цяла една категория философия и писателство. Една от най-интересните личности на Европа – такъв бил приживе, такъв е и в наши дни. Животът му е твърде кратък, изпълнен с размишления за себе си и за човека, като самостоятелен, завършен свят. Утвърждаването му е белязано от велика страст, за която сам той пише. Впечатленията си от Дания и датчаните от онова време Киркегор вгражда дълбоко в своите творби. Идеите му са пряко повлияни от случващото се непосредствено около него: от нрава на баща му, от разтрогнатата връзка с Регине Олсен, от състоянието на християнската вяра по онова време.

  Киркегор е философ, но и поет. Формите, в които обвива разсъжденията си, възгледите си за живота, упоритият стремеж към себевъзвишението и волята като двигател на това търсене са изящни и недостижими по своята поетичност. Поетическата измислица, отбелязва Киркегор в своя дневник, ме завладява, когато започна да пиша. "Или-или" излиза през 1843 г. Това издание от 800 страници е част от много по-обширен план. То е само увод към неговите размишления – епичната творба, с която начева устремната кариера на самороден талант, който пръв поглежда в човешката същност.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 dec. 2018

Илюстрации:

- Сьорен Киркегор – философът-поет, надникнал в бездната (горе);

- 1983, летен лагер Бойково, с художника Пламен Желязков (долу).

___
* Лат.: От бездната, Господи, те призовавам! 
** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B2%D1%80%D0%B0%D0%B0%D0%BC 
*** Лука, 15-24.
**** Бенедикт Спиноза (1632-1677), из "Политически трактат". 
***** "Страх и трепет", Сьорен Киркегор (1813-1855), из "Дневник на прелъстителя". 
****** Исак Паси, цит.съч., с. 51. 

******* Вж. Увод към Сьорен Киркегор, част I – За естетиката, етиката и себереализацията на индивида в "Или-или" (ЕNTEN-ELLER, 1843 г.), изд. "Захарий. Стоянов" в превод на Стефан Начев. Бел.м., tisss. 

Публицистика – ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (1.)

     Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина.

   Артур Шопенхауер (1788-1860)

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (1.)

    04.05.2001. 

  Търся Личността! – парафраза на Hominem quaero!* от мъдрия Диоген. Определяйки се срещу някого, себе си изтъкваме, очертаваме, изнасяме се на показ. Интересен подход за избягване на пряка конфронтация сочи Легендата за Богочовека. Иисус избягва сферата на бесовете, където са властни фарисеи и книжници, т.е. лицемерите гръмогласни. Гласът на етичното, нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; този глас царства в съзнанието ти, в душата, когато е най-тихо, когато си гол и незащитен сам пред съвестта си. Към този вътрешен бог са обърнати посланията на Иисус. Това е революционен акт, качествено нов подход, който – предполагам – до 33-годишната си възраст Христос усвоява от тибетските монаси.

  По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон Кобурготски прилага спрямо нас, българите, стил, заимстван от католишкия инструментариум манипулации при общуване на персоната с инертно множество от хора. Елиминирайки го, според своите тайни правила и закони, нашите местни тарикати начело с г-н Иван Костов фактически въздигаха Симеон в ролята Мъченик пред очите ни, жадуващи нравственото. 

  Българите сме духовно устроена нация, тъй зададени от генетичните ни родители траките, митичните бриги (фриги), изтласкани из онова скришно Царство на езотериката** от честолюбивия Александър, синът на Филип Македонски. Ние сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но любопитна за света; такива сме зададени от нашите древни предци далеч преди християнството да се появи като Философия на човечността. Това досега ни една от духовните ни личности като че не е проумяла, за да отстоява нашата българщина като стил и манталитет пред чуждия интерес – янки и прочие.

    * * *
  Из предговора към изследването "Философията на Сьорен Киркегор" от Исак Паси***, цитат от "Повторението" – книга на Киркегор от 1843 г.:

  "Да би имал по-дълбок религиозен опит, поетът не би станал поет. И след това: Религиозният тип е образуван от самия себе си и отхвърля всички детски лудории на действителността" (стр. 41).

  Моят уверено звучащ вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство задето без "страх и трепет" – ключови понятия в Библията, стр. 630 и 1446, изд. от 1983 г., взети от датчанина Киркегор на въоръжение, възприемам бездната на бездуховността около материално устроения ни свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усетя присъствието на духа поне в собствената плът! Както всяко човешко същество, мечтая, стремя се към щастие. Това непоносимо ли е за философите! Господ над мен бих приел като назидание във всеки миг, особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Поради какви причини и обстоятелства откриват бог точно там, горе?

  Не е ли по-човеколюбиво да си представя Бог вътре в мен (или го нося в себе си, или ме е напуснал)? Ако Иисус среща Себе Си в разни версии, влияейки върху отделни съдби, тези срещи следва ли да Го разочароват от нас? Не възприемам Учителя по този начин; мисля си, че вероятно би бил удовлетворен да Го носим в себе си, не над себе си. А в религията, както ни я проповядват, работят с крайни мерки.

  Животът ми е краен, възможностите ми – ограничени, а и знанието ми е колкото синапено зрънце в океана от неизвестност, и въпреки това, Пътят към Истината за света не опира в крайното; представата за божественото е лъч, пътеводна звезда за творческата духовна енергия, а не средство за ограничение. Да вярваш в Бог, мисля си, значи да вярваш в божествения стремеж, заложен у човека, не да слагаш юзди и рамки, за да се любуваш на Адам и Ева като на екзотични твари от космическата Райска градина.

  Big Brother е противен образ. Животът, който ми е даден, е велик дар и не желая да се сбогувам с онези "детски лудории на действителността" само за да ме определят за предан някому, пък бил той и самият Господ. Вяра, не религия, като форма за напътствия и нравоучения, според мен, е целта на Създателя. Без да отричам религията, съм в състояние да бъда искрен с мене си, преодолял в съзнанието си религиозния (чрез страх и трепет) подход към света.

  Левски нарушава обета си на духовно лице – формално сваля расото си на дякон, подрязва си косите, престава да служи в храма; от това обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде повече от обикновен дякон: да бъде Апостол, личност, носеща из многострадалното Българско землище Божите послания. Не ми е ясно как високата философия тълкува съдбата му, житейската му пътечка, но простият народ възприел мисията на Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово – разбрал го не по законите на логическите размишления, а с интуицията на нация, обърната строго към себе си, любознателна за света; под грубите просташки налепи и горчиви самообвинения проумял още докато бил жив, не post factum, както правят по-късно появилите се глашатаи на истини от последна инстанция, които винаги са в изобилие, понеже ламтящият тарикат като винената мушица се възпроизвежда от грандомания и злост.

    05.05.2001.

  Обичам си момичето и с плът, и с душа, но снощи, може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от 17-годишните ми ученички. Раздвоена, в два образа нахълта: първия – свенлив, докосващ, целомъдрен; втория – вакханален, търсещ сексуален досег, както орлица налита върху плячка. В плътска прегръдка, видях в съня си как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Бях гузен, дори объркан; животинското надмогваше гузността, рушеше ориентирите ми кое е редно, кое не. Вакханката постигна каквото искаше. Будя се объркан. Леле, обладаният бях аз!

  Затварям очи, пробвам да възстановя какво и как стана. Толкова ли съм лесен? Поколебах се дали да разкажа съня на Re. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле! Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е очи в очи да съм с опасността и да не бягам. Не ща от мен си да бягам, гръб на себе си да обърна не желая. Сякаш някой бе пратил това, изживяно насън, за да провери, да ме изпита.

  Е? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?

  Като описвам, мисля си: отдалечавам бесовското, безогледната страст от мене си отклонявам. То няма общо с Любовта. Е!? Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа ококорена, и макар нищо да не ми казва, знам: широко разворените й очи дълго време ще ми парят.

  Та какво още? Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е! Не е важно какво ти се е случило, важно е как си го преживял, а и какъв опит става оттук-нататък преживяното дори насън за теб.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 dec. 2018

___
* Hominem quaero (лат. версия). Денем със запален фенер ходил Диоген из Атина и така отвръщал на недоумяващите атиняни: "Човек търся!" 

** Първо бастисал Одриското царство, траките принудил да поемат на югоизток и тъй се заселили чак в земите между реките Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предци на днешните кюрди. А подир пет столетия, извършвайки огромен кръг през планините на Алтай, като оттам се придвижили към река Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век "в земите на своите", както пише в Х в. византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвал потеклото на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка Петър Добрев (1943), която ми е известна от 1983 г., а мой си е пък коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките – най-древните и най-многолюдните, според елина Херодот, племена на Балканския полуостров, вероятно и в Европа.
*** Сьорен Киркегор (1813-1855), "Дневник на прелъстителя", с. 41. Бел.м., tisss. 

Ars Poetica – БЕДНИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ

БЕДНИ И МНОГО ЩАСТЛИВИ

Ядяхме само праз и лук оная зима
и две торби фасул с гранясала сланина,
аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари.

По цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя,
децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
понеже те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива.
Приседнала на крайчеца на стола
аз съзерцавах те, обичана и гола,

косите си как решиш гледах и така
отлитнаха най-хубавите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 noe. 2009 – edited by 19 dec. 2018