Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 3 март 2012 г.

ВИЖДАМ ЖИВОТА СИ КАТО РОМАН


    12.10.2004.

    Виждам живота си като роман с няколко успоредно протичащи и преплитащи се сюжета:

    1) за верността и предателството;
    2) за чувствеността и хладния разум;
    3) за илюзията и отрезвяващата реалност.

    В тия три сюжета съм централен персонаж или главен герой, изправен пред ударите на Съдбата, за да открие отговор на драматичния въпрос: "Защо живея?"

    "Чрез Жулиен Сорел Стендал портретира една от онези превъзходни натури, които вибрират от енергия и страст и които благодарение на своята жизненост имат привилегията сами безогледно да се реализират. Когато такива изключителни хора се срещнат с едно тесногръдо еснафско общество, остава им само лицемерието, за да скрият бунтарството си" - тълкува Дитрих Шваниц*; и за кратко ме опиянява илюзията, че то се отнася точно до мен, до моя частен живот.

    Понеже и аз като Жулиен Сорел от романа "Червено и черно" съм син на дърводелец и имам погледа на провинциалист към лъскавите салони, където пирува и се весели Суетата; същата трезва мяра за нещата, които тъй силно изкушават Посредствеността и я подтикват да действа безогледно дръзко.

Жерар Филип в ролята на Жулиен Сорел**

    Странно е, че в моя личен живот точно там, дето смятам, че съм най-силен - точно там винаги са ме отрезвявали с премерен ритник право в лицето. Нямаше друг между връстниците ми гимназисти, който да живее по-интензивно с литературата; по Литература моята любима учителка ми пишеше (вероятно съвсем логично) "тройки".

   От университетския курс по Основи на психологията състуденти идваха да се допитват, да се консултират по психология с мен, сякаш им бях тартор; преподавателят, небезизвестният Георги Йолов - специалист по реакциите на човек в екстремни ситуации, на мен писа "тройка", а моите несведущи уж колеги бяха отличени с престижни оценки.

    На изпита по Антична и западноевропейска литература блестящата Людмила Стефанова ме оцени за "три", а бях от най-силно обзетите от чара й студенти, прилежно водех записки, попивах личността й на зряла женствена матрона.

    Най-чудното е, че никак не им се сърдя, напротив - и до днес изпитвам уважение към тия Мои строги оценители; те съпътстват представата ми за интелигентната ерудирана личност (Емилия Карапанчева - гимназиалната ми преподавателка по литература, доц. Георги Йолов... или може би Тодор Йолов, доц. Людмила Стефанова и ред други, които успешно са ме приземявали от "приоблачните селения на илюзиите" върху грешната, но реална кал.

    Тъй съпротивата, неоценяването на "моето" от хора, които ценя и приемам за ориентир в себе си, ме импулсираше, събуждаше по-силно любопитството ми и го превърна това мое любопитство в страст за писане, страст за тълкуване на човека, всъщност - превърна ме в централен литературен герой на моите си размишления.


     Сред учениците си понякога виждам себе си, какъвто съм бил далеч назад във времето. Прочетох вчера в един от осмите класове част от есето "За доверието", пожелаха да си го запишат, а през междучасието иде миловидно, красиво момиче и почти се разплака:

    - Господине, а-ах, господине...! Нали това сте го писали за мене?

    - Що реши, че точно за тебе? Писал съм го ей тъй, изобщо. Тия неща на всекиго се случват в живота - казвам.

    А тя:

    - Не, господине! Знам, че за мене сте го писали. Защото аз постъпих като предател с най-добрата ми приятелка Силвия. И Силвия ви е разказала това, и като отговор сте й написали... Да, аз й се извиних, господине, много пъти й се извинявах, и след това пак постъпвах като предателка... И вече не знам какво да правя.

   - Държиш ли на това приятелство? - питам.

   - Да, господине. Много искам да си бъдем приятелки - рече със сълзичка в очите.

    Сълзи взеха да й се търкалят по бузите, та рекох:

   - Знаеш ли, и мене ми се доплака заради тебе. Това са много човешки работи, мила!

________________________________________________________________

* Вж. "Речник на общата ни култура" от
немския професор Дитрих Шваниц.
** Вж. http://jahsonic.wordpress.com/2008/10/08/ и по-точно: The American literary critic Hayden Carruth (R.I.P. 10 days ago) seems to confirm my suspicion by comparing him to Antoine Roquentin of Sartre’s Nausea. He wrote in 1959 of the way that “Roquentin has become a familiar of our world, one of those men who, like Hamlet or Julien Sorel, live outside the pages of the books in which they assumed their characters. . .  It is scarcely possible to read seriously in contemporary literature, philosophy, or psychology without encountering references to Roquentin’s confrontation with the chestnut tree, for example, which is one of the sharpest pictures ever drawn of self-doubt and metaphysical anguish”. Бел.м., tisss.