Година след година според много подробен план слуги на Биг Брадър унищожават отечеството, българинът стана персона нон грата в бащиния си дом. – Аноним (1947)
20 dec. 1980
ЧЕРНА ПЕПЕРУДА*
У съседа ми отруден на гости е дошла Смъртта и върху тъжната врата залепна Черна пеперуда.
Пристигна по обяд една раздрънкана кола и бледа отпътува със съседа угрижената му жена.
Цветя положихме на гроба, тя си поплака от сърце и пак с разстроено лице оттам замина към завода.
Животът пак ще плисне лудо, съседът няма да е с нас; но как ли да забравя аз онази черна пеперуда!
Унил, без порив за победа, да свиеш тъжно знамена! – повтарям си. – Та той нима приживе сам не се погреба?**
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 20 noe. 2021
Илюстрации:
- Бедняшка сергия край Централна жп-гара.
- Ритуал в пловдивското общинско гробище.
–––
* От сборника "Сутрин рано" на издателство "Христо Г. Данов" от 1983 г. в тираж 1100 екз. – https://knizhen-pazar.net/products/books/2427884-sutrin-rano
** По действителен случай. Съседът Васил Новев в трийсетата си година два месеца агонизираше в етажа над нас и жена му Славейка от Кърджали слизаше у дома, изоставила съпруг и трите им дребни дечица, да си поплаче на воля в кухничката при жена ми Ася. Веселяк беше Васко и май всички от входа го харесваха заради веселия му нрав и гръцките песни, а нощем с омачкан милиционер – мрачен пенджуек в униформа, с моторетка вършееха около Пловдив по микроязовири и частни водоеми да бракониерстват едри шарани. Два месеца чувахме Васко как стене, а жена му скришом ходеше да си шие траурна рокля за погребението му. Когато изнесоха трупа долу, пред входа на блока, положиха в ковчега чистак ново тесте карти за белот и аудиокасетка с любимата му гръцка музика. А пък знойна съседка от най-горните етажи, като си скубеше косите истерично изплака: "Васко-о, на кого ни оставяш, Васко?!" И клюкарките даже бършеха насълзените си очи. Бел.м., tisss.
Децата ни, учениците, по-младите, с които влизаме в досег, всъщност не се учат от думите ни, колкото интуитивно попиват умението да ги разбираме. – Аноним (1947)
10 noe. 2004
НАИСТИНА МОЯ УЧЕНИЧКА
Писано след полунощ... Легнах да спя снощи около седем. Събудих се към полунощ и се позагледах в руския филм "За отровата или История на световните отровители". Заинтригува ме филмът, та излязох на балкончето да запаля цигара. Личните ми дела уж не вървят, но сега изведнъж откривам: нищо ценно свое не съм изгубил. Бръкнах напосоки в Библията по навик от години и ей на какъв текст съм си забил показалеца: "Благодаря на Христа Иисуса, нашия господ, Който ми даде сила, задето ме призна за верен, като отреди на служба мене"*. Наивник ли съм?! Голият факт – купища загуби напоследък понасям, а всъщност живея интензивно духом и си имам от всичко, което ми е необходимо да работя, включително – разочарования: за да ме зареждат сякаш с допълнителна енергия. Усещам у себе си любов – меко някакво упорство да следвам мечтата си: да си видя отпечатани ръкописите, спокойствие, дори слабостта, че мога да обмислям, да усещам интуитивно хора и събития – по жестовете, гласа, мимиките да отгатвам що за птица е насреща ми, човек или фукльо лицемер; ей такива!
29 noe. 2004
Палнах свещичка в памет на баща ми, седя сам в кухничката, пуша. Готвя сух фасул, включил съм компютъра в съседната стая, ровя в ръководството "Стъпка по стъпка" за версията Windows XP. И внезапно ми идва на ум: какво да правя с поета-печатар и виден общественик Тодор Чонов (1945), който ачик лъже, прави опит да ме изнуди за още пари, уж някакви 300 лева решил, че дължа на сина му Стоян? И отново посегнах към Библията, та ето пак забучих пръста си напосоки: "А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни запечата и даде залог на Духа в сърцата ни".** Уплашил ли се е поетът-печатар Чонов от книгата "Ламски"? Там е показана идилията на т.нар. "пишещи негодници лицемери" – братя и сестрици от неговия обаятелен тип самозванци.
06 dec. 2004
Правя малки жестове към хора, както винаги е било и откак се помня, без да заемам поза на благодетел. И нищо не очаквам в замяна; жестовете на мен са ми необходими да поддържам представата си, че не съм лош човек и недостоен. Моите добрини към другите не ми носят материални ползи. Моето добро основно не работи за мен, ни за тщеславието ми. Напротив! Почти без изключение винаги подир сторено добро са ме унизявали Нехайството или Слепотата откъм отсрещния, че моето е жест и че по своя воля и в знак на човечност съм постъпвал, явявал съм се като пожарна команда, като спешна помощ в определена заплетена за клетия човек ситуация. Егоизмът ми шепне: Защо го правиш? И в такъв един момент си се чудя и се питам: Бе, аз глупак ли съм?
Снощи със съседа Митко Йовчев (1945) излязохме за около час да се поразходим в квартала, а насреща ни – Елена, някогашна моя ученичка, от онези чаровни същества в моите монашески представи. Усетих как се зарадва, като ме видя... Такова доверие излъчваше, че и сега, като го записвам по нощите, ми е хубаво. Не-е, не случайно съм й бил учител! Бъбрихме на крак не повече от две-три минути. Обръщам се към Митко:
"Това е момичето, дето веднъж ми рече: Господине, обичам ви". И като си поехме пак пътя, разправям му как се случи. Бях й писал шестица за добре написано съчинение, и тя – до онзи момент нехайна, макар и доста интелигентно същество, беше до такава степен изненадана, че грееше сякаш, излъчваше толкова силен чар, та се задъхах чак от вълнение, сърцето ми се качи в гърлото, очите ми се наляха със сълзи и й креснах да ми се маха от очите – и тя, и двете й приятелки.
Ей такива неща помня, те ме зареждат и с енергия за писане, със сладостта, че си струва да живее човек, каквито и неприятности да среща. Нередно ли е да обичам по този начин! Тя бе изключително красива снощи, вероятно отиваше на любовна среща и на сбогуване й заръчах:
– Кажи на твоя момък много да те цени, защото си хубава. И душата ти е хубава.
Отдалечавайки се, след десетина крачки тя се спря, обърна се, махна ми с ръчица:
– Добре, господине.
– Ето – рекох на съседа, – тя наистина ми е ученичка. – И споменах колко неприятно същество беше по-голямата й сестра, на която съм забравил името, Христина май се казваше; учеха в една и съща паралелка, беше цинично, грубо, мързеливо, отпуснато същество. Как става то, нали една и съща майка ги е раждала!
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 19 noe. 2021
Илюстрации:
- Край Марица, преди по неволя да стана учител.
- Елена си беше почти копие на известна актриса.
___ * І послание на ап. Павел до Тимотей, гл. І, ст. 12. ** ІІ послание до коринтяни, гл. І, ст. 21-22. Бел.м., tisss.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (803.) 
.jpg)
.jpg)
.jpg)