Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

неделя, 10 декември 2017 г.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод. VIII)

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (10.)

     25.02.2002.

     И тъй вече съм независим от Re., не се притеснявам за нещо изключително несправедливо и странно, не страдам повече по клетката с дебели решетки, в която сам се бях напъхал заради тази жена. Пленник бил съм на илюзия; вече съм господар на илюзията. Илюзията някак естествено отлетя в периферията: мога да я призовавам за известно време, мога да забравям за нея, мога изобщо да я оставя да избледнее съвсем, да изгуби онова драматично влияние над моя вътрешен свят. Да се вайкам ли, че егоисти, изкушени от материална изгода са ми се изпречвали в живота, или такива са Евините щерки поради естеството на женската им природа?

    Следствието определя нерядко причината, досега сякаш не бях забелязал това. Свободата – за да я осъзнаем, изисква разочарование и отвращение от предишното статукво. Промяната завърта калейдоскопично същите стъкълца, обаче фигурките са нови. Снощи (или тази сутрин) сънувах баща ми: тика ми в ръце пачка банкноти, газех плискаща се бистра вода, изкачвам с жигулата тесни стръмни улици, а сестра ми лапа сладолед на клечка, дразни ме. Като ми връчваше парите, нашият баща рече: прави, каквото намериш за добре, искам синът ми да е щастлив, нещо от този род каза. Дори в съня съзнавах, че е дошъл за кратко от Света на мъртвите. На сестра ми не обърна внимание, а приживе много я харесваше, гордееше се, че има толкова красива дъщеря.

    - - - -

    Тъжно ми е да го изрека, но моите страхове и грижи всъщност нямат нищо общо с нея; реалната Re. е приключен роман, не ме интересува очарователната героиня, по-далечна от всички действително отишли си от живота мои близки и приятели. И не желая да я срещам, да чувам как с учтив тон ми задава въпроси. Изобщо не ми е необходима повече.

    
"Отчаянието и само отчаянието поражда героичната надежда, абсурдната надежда, безразсъдната надежда" – писано е от Мигел де Унамуно, най-вещият тълкувател на Сервантесовия Дон Кихот, стопроцентов испанец. Като споменавам смъртта на една любов (твърде лична история), имам предвид контекста на цялата ни планета, имам предвид надеждата и отчаяната страст за интензивен живот в пространствата на духа.

    
"Да бе мозъкът ни толкова прост, че да можехме да го разберем, щяхме да сме тъй прости, че нямаше да можем" – Лайъл Уотсън, биолог, за изследванията върху особеностите на човешкия мозък, вероятно стопроцентов янки.

     
"Равновесието на живота ни е пунктирано от време на време от жесток стрес", обяснение в популярна форма за изследвания на еволюцията от някой си Стивън ван Гулд: харвардски био- и геолог, и Найлз Елдридж от Американския музей на естествената история (в САЩ).

    
"Мисли така, сякаш всяка твоя мисъл ще бъде изписана с огън на небето, за да я видят всички и всичко" – из "Книгата на Мирдад" (?!).

    
"Това, което търсим, е онова, което търси" – мисъл на Франциск Асизки (1182-1226), живял едва 44 години... колкото живял и Антон П. Чехов.

    
"В сърцевината на опита има ред и свързаност, които биха ни изненадали, ако проявявахме достатъчно внимание, обич и търпение" – Лорънс Даръл, писател, в съчинението му "Джъстин", янки.

     
26.02.2002. 

    От началото на тази година Re. ми дава да разбера, че иска да се срещаме и да разговаряме. Защо отбягвам ли! Защото откривам нарастващото й пренебрежение към мен – парадокс. И разбира се, правя всичко по силите си, за да помогна. Не ме ласкае идеята й да ме вмести някак между другото в живота си, изпълнен с новия й любим. Нямам необходимост от нейните мили разкази, идеи, планове и съмнения. Жените, с които ми се е налагало да се разделям, независимо че са си тръгвали по своя воля, един и същи подход прилагат: появява се на хоризонта след време, все едно нищо не се е случило и старата връзка си съществува непокътната. Този род изпълнения са затихващи вълнения: все по-ефирни вълнички върху езерото, дето преди е бликал гейзер от страсти... С време старата любов престава да им пречи да се посветят изцяло на новата си любовна драма, и тогава най-сетне ме оставят на мира. Горките!

     Дали изневярата не е вид посредственост. Момичетата, които влизаха в живота ми, самички се сриваха в материалната ограниченост. Жал ми е, но не мога да бъда бавачка, впрегатно животно или машинка за удовлетворяване на женски капризи и изкушения. В ролята на жиголо не се виждам. Принцесата, отредена за мен, мисля си понякога, някое говедо я прегръща и никога няма да я срещна в този живот, уви.

    - - - -

    Когато известно време притежаваш диамант, преставаш от един момент да го цениш, просто не го забелязваш. Къде е причината? Диамантът не е виновен, нали! Нямам самочувствие на незаменим, но когато съм поемал ангажимент по неписани договори, не съм предателствал. Инак виждам, като козлета наоколо се прескачат бъдещи предатели с меки влажни очи, готови дълбоко и красиво да ти съчувстват, след като са те предали. Някой да разчита на теб, да ти има доверие е отговорност, но и начин да си докажеш кой си, склонен ли си да се продадеш.

     Тип мижитурка, духовно джудже на висока длъжност, обграден от възторжени почитатели, това все по-често се случва да виждам напоследък. Лечителят вътре в нас е най-мъдрото, най-сложното, най-интегрираното (приобщеното) същество във Вселената. Емил
* завчера се оплакваше от съботния си крос в парк Лаута, казах му по този повод, че физическите упражнения винаги трябва да са с мярка, колкото да доставят радост за тялото и духа. Казах, че се уча от котките; котката уж мързеливо се изтяга по цели дни, а как успява да съхрани взривната си пъргавина?

     Духът ми ако е ведър, оптимистичен, цигарите, мисля, не биха вредили; явяват ми се необходимата доза стрес за преодоляване – нещо като репетиция за аварийни ситуации. Животните, например, са по-наясно с това, което им помага при болести и травми. Любовта и Приятелството също лекуват; не знам по-добър илач от Любов и Приятелство. Който обича, е зареден с положителна енергия от ангел в Небесата. Понякога в просъница нощем, с полуоткрехнато съзнание, затворил очи... виждам някое от тези великолепни с нежността си митични същества, долавям пърхането на могъщите им, почти четириметрови в разперено състояние снежнобели крила.

    Вече си възвърнах усещането, че съм щастлив; в дреболиите даже по-щастлив отпреди... може би понеже откривам неподозиран доскоро разкош в изследването върху трансформацията от плътска към духовна привързаност спрямо Re.

     
27.02.2002. 

    Източна мъдрост: "Ако видиш Буда на пътя, убий го!"**Авторитетът оковава творческия гений у човека, затваря го в схеми; антипод на авторитета могат да са, мисля си, съчувствието, приятелската ирония, радостта, любовта към живота в развитие, но не към закостенелия в застинали представи и форми живот в духа.

    
"Истинското страдание е безпощадно" – не знам от кой учител в древността е казано, но лично за себе си съм се уверил, че е вярно. Ценя стипчиво-нагарчащия вкус на истинското приятелство, не поглаждането по перушината с милозливото "ах, колко сме си неоценени!" Рязък удар в лицето е по-здравословна реакция от успокояващо примирение, отколкото отклоняваща встрани лъжа.

    
"Трябва да живееш вътре в себе си и да зависиш от себе си, постоянно със запретнати ръкави и в готовност да започнеш" – Хенри Торо, трансценденталист от първата половина на ХІХ век, янки, роден в 1836 г., малко преди да се роди Васил Левски (1837).

    Паисий е роден в 1722 г., Джордж Вашингтон, първият президент на САЩ – в 1732 г. Двама духовни бащи на две съвременни национални общности с коренно различен характер, макар формирани по едно и също историческо време.
***

    Съзнанието е моето битие, моята авантюра. Нищо в реалността няма значение, докато не го вплета в моите представи, докато не го усетя и съживя със сърцето си. Не ми е достатъчно да знам; нужно ми е познание, трансформирало се в чувство, в преживяване, както става в музиката и театъра, в голямата истинска литература.

     Ние променяме света според отношението си към него и околните. Егоизмът капсулира живота, превръща ни в затворници на самите себе си; Любовта е която ни приобщава към растенията и животните, към морета и планини, към останали твари и същества върху нашата залутана из Космоса симпатична планетка.

    Политическото делене на партии донесе куп разочарования вместо очакваната еуфорично радост. Защо, Боже мой, така се объркахме с тия партии-мартии! Вместо да ни бранят от Злото, партиите-мартиите ни вкараха в спирала на ненавист между хора и държави, между етноси и религии. Това не е перспективен подход, защото не служи на честния отруден гражданин, а служи на групи самозванци, устойващи се за наша сметка, ползващи се за късо време (докато ги изберем) с нашето доверие.

    Тези грандомани са духовно осакатени от амбицията за власт, успех и слава на всякаква цена. Истинският лидер на едно общество е гражданинът, а не онези, дето сме избирали да ни служат, но нарушават договора си с нас. Ние сме огромна сила, която търси, но още не е открила могъществото си в духа. Учим се от лошите хора, от тарикатите, и защо е така! Учениците трябва да открият учителя си, а не обратно. "Застани над нещата, продължи пътя си и бъди свободен" – пак съвет на цитирания вече Ринзай. Човек следва качества, а не хора.

    Бъркаме стила с някоя личност, у която съзираме стил; но личността може да смени ритъма и посоката. Затова човек нека следва качества, а не хора. Отбелязах си, като обсъждах Левски в контекста на Иисус, че Апостола продължава Иисус, доразвива учението, философията на Христос, а и самият Иисус вероятно би бил доволен (ако съществува). Защото Християнската идея задава не граници, не лимит, а посока на разкрепостяваща човечеството плодоносна идея за сътрудничество и добронамереност между човеците. Няма ограничения за разума, съчетаващ се с интуиция, т.е. с чувствителност към ядрото от информация в Космоса около нас.

     Има океан от светлина пред въображението. И колко ръждясала, допотопно поскърцваща машинария изглежда от тази позиция световната политика в зората на днешния, уж модерен ХХІ век! 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 11 dec. 2017

На снимката долу: писателят Емил Калъчев, автор на "Свидетелство за честност" (сб. разкази, 1962), "Носач на взрив" (повест, 1964), "Отражения" (сб. разкази, 1966), "Дочакай деня" (роман, 1970), "Кариера" (сб. разкази, 1976), "Прощално за времето на самотата" (новела, 1983).
___
* Емил Калъчев (1932-2013). Дължа извинение, че дотук бърках рождената му дата. Отворих том II на Българската литературна енциклопедия, та да уточня: въпросната дата е 12 август 1932 г.
** Изречена от Ринзай, който пояснил: "Не се впримчвайте в никое учение".
*** Модерното обществено съзнание, не средновековното, започва да се формира у нас, българите, следвайки сякаш драматичния Предговор на Хилендарския монах към сборника компилации относно романтичния мит колко велики в миналото сме били. 
Бел.м., tisss.