ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (949.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (949.) 

  У женското е вроден усетът на предприемача, момичето може да те вкара в батака и оттам вече да не издрапаш, а може да извади от теб мелодии, които не си подозирал, че имаш. – Аноним (1947)

  15 apr. 1999 

ГУГУТКА*

  В местното провинциално списание "Ласка" редакторките бяха двечки, обаче имаха литературна сътрудничка, която хем метеше канцеларията, чистеше им пепелниците, подреждаше и проветряваше, переше веднъж месечно покривките и килима, сменяше водата във вазичките с карамфили, палеше печката, а я ползваха и за куриер, демек, като слугиня за всичко. Тази уж литературна сътрудничка отнасяше готовите макети в печатницата, търчеше да се договаря и с чиновниците по разпространение на печата в централната градска поща, с безразличието на книжарите, задължена бе да следи за компютърния набор и оформлението – да не оплескат нещо главоците от фирмата за предпечатна подготовка. Пак тя правеше кафе на двете шефки, докато те с преправен глас лигаво капризничеха: "Уф, ма и тоз път силно си го докарала, мила!" Или: "Може ли с ей-ту-у-уничко кафява захар, че напоследък ми се е вдигнала кръвната захар, та ми бръмчи в ушите!" Леле, бръмчало им в ушите, де гиди, клон неокастрен за таквиз!

  Толкова ги мързеше, ама па толкова ги мързеше двете повлекани и кафе сами да си сварят! Чакаха я премръзнала да дойде с градския транспорт от крайния квартал зад циганското гето, да тури джезвето на котлончето кафе да им свари. Ако се случеше да закъснее, чешат се от досада началничките, одумват я: "Къде ли се е запиляла онази! Някой глупак дали не се е заплеснал по нея". Онази на ръце ги носи, двенките нежно я презират. Тази душица преди време бе издала на собствени разноски стихосбирка, за която никой нищичко не написа: ни хубаво, нито лошо. Подир век праправнук, като се рови из старите скринове, може и да открие, може би не, бисерчета тъжна искреност, подобни на магическата обикновеност у неизвестната за днешния капризен почитател на посредствени величайши поети Емили Дикинсън. Нарича се нашата местна Емили всъщност Мария Гургутова, едноименничка на една от двете капризни снобки кокони.

  Грандоманстващите провинциални поети и кръжащите край провинциалните поети лит. теоретици от местния филологически факултет, които всъщност и хал хабер от поезия си нямат, я наричаха Гургулицата или Гугутката, според случая: Гургулицата – при мерак да й се пъхнат в леглото, Гугутката – с ироничен оттенък на досада: нужни са и обикновени човеци като нея, че по-ярко да лъщят националните ни литературни хайлази, пияндета, персони с объркана самоличност и откровени жалки вагабонти.

  Шеташе Пепеляшка, слугуваше на Двете грозни щерки на мащехата. Имаше си и тя своите похождения "като една нормална, изтънчена и сексуално ориентирана зряла, хубава, справяща се сама в живота жена", както пишат нахакано феминистките. Макар да беше някога омъжена, от година живееше сама с дъщеричката Еми. Води я сутрин, взема я надвечер от детската градина, ходи с хлапенцето по библиотеките, гизди го и го глези, общо взето, посветила се бе на тези две – литературата и дъщеричката.

  Тази Мария съдбата я срещна с глупак, леяр от Комбината за цветни метали. Добри парички печели Мирко, ала парите пилее по леки жени. Жена си отдавна не приема за жена, а за торба лански картофи, възглавница със свлечени чорапи и чорлави коси и скрито я ненавижда, та край нея и двете му синчета нищичко не закачат от парите му. Провалените жени от хайлайфа в местния "Тримонциум" всичко опоскват до шушка.

  Не щеш ли, нашият човек да си науми, както се и заканил пред компанията михлюзи в кафене "Анасон", да й вирне краката на Харното Миче. За всеобща изненада, нещата му потръгват, емен-емен, работата вече се пече, току-виж глупакът Мирко наистина й вирнал краката на Гугутката. Обещал бил, като осъществи тази авантюра, аверите си да почерпи, пък бикините й за доказателство да им поднесе върху никелиран поднос.

  Завел я на кино. Веднъж я поканил и да залагат в Бинго-зала "Балкан". Три седмици до автобусната спирка срещу Чифте-баня я изпращал, докато най-подир я скланя тет-а-тет да хапнат в "Златното пиле" срещу бъканата с адвокатски кантори както пчелна пита с търтеи триетажната сграда в центъра на Пловдив, известна като "Дом Левски".
Седят, значи, двамката в "Златното пиле", Мирко пърха от кеф, че парашутът му току-виж се отворил, хвърля огнени погледи към дамата, намига й, няколко пъти пробвал да хвърли тайно мост на близост под масата между своите и нейните колене – между патъците си и нейните сандали, и от един момент се занаплитал следният разговор.

  – Миличък, хубаво ме доведе тук. Добре хапнахме-пийнахме – подхванала Мичето Гургутова, – обаче дали не са ти криви сметките.
  – Кви сметки, кви сметки? – в скороговорка рекъл Мирко, чийто оченца вече лъщели от евтиното вино, за кураж омешено с разредена ракия, като зъркели на пор в курник.

  – Как какви! Не се ли досещаш?
  – Бе, сметката аз плащам. Ти за тва дерт не бери! Аз съм те поканил, душко, аз и ще те поемна. Чудя се само в кой хотел да забием. В "Лайпциг" или "Марица". Може и до Асеновград да отскочим, а? Ей го дей Асеновград с неговия луксозен "Асеновец". Да ме питаш, и в "Новотела" няма да ни е зле, че е най-близичко... И в "Санкт Петербург" има лукс, ама гъмжи от циганки шаврантии. Пикират бетер изтребители завалийките.

  – Не ме разбра – взела да увива крайчето на косите си.
  – Кой? Аз ли! Аз ли не те разбирам? Че за теб аз, пиле, и в огъня влизам, морето ще излоча, океана ще преплавам в стил брус, кроул, бътерфлай. Кво пък, да мръднем до "Тримонциум", а? Там никой, пиле, няма да ни пречи... Чаршафите им са най-чисти от тукашните хотели, възглавниците им ей толкави, с пачи пух, не с овоняна на грес вата от текстилния комбинат "Марица".

  – Мили! – прекъснала го. – Много си ми симпатичен, галантен и така нататък, обаче тази, дето си я намислил, миличък, няма как да стане. Ясна ли съм? Или да поясня?
  – Ясно – поел дъх, изхълцал от внезапно отчаяние, отведнъж изгубил желание да се обяснява в любов... Бъбрив до онзи момент, млъкнал. Докривяло му за несретния му живот със законната домашна цоцолана, която едвам търпи, камо ли да гушне и цуне. Станал да се разплати. Нажалил се, доплакало му се. А Мичето продължава:
  – Знам за какво си мислиш. Като под микроскоп те виждам. Мислиш, що ли си губих времето с Мария? Толкова се старах да й се покажа, тъй се охарчих да я водя насам-натам и... нищо. Това си мислиш, не е ли тъй? Ти наистина доста се постара, миличък.

  Зяпнал я като ударен с голям мръсен мокър парцал. До този момент му се струвала лесна, хем апетитно парче, и се топял от предчувствие за големия кеф. Олеле, как ще се изфука с бикините й, как ще ги развее като пленено вражеско знаме пред аверите в кръчмето "Кристал" на кьоше в стръмната уличка срещу турската Джумая джамия!

  Позагледала го тя, погледала, чакала навярно да отрича, за сърцето да се лови, ама нашичкият все тъй си седял, и тогава Гугутката продължила тихичко и все по-тихичко да му говори. Гледала го право в очи, посегнала по ръкава и по бузата да го погали:
  – Не се чуди, ами чуй какво тук ще ти река. Редичката при мен, мили, е дълга. Ако те туря в редичката, няма да си на второ, трето или девето, ами чак на последно място.

  – Нищо – изсумтял, – ще почакам. Аз, пиле, много дълго мога да чакам. Нали все ще ми дойде и на мен редът! И тогаз двамцата с теб, е-ех, така ще си поживеем, ама така ще си поживеем! Щом съм в редичката...
  – Не те виждам никак в редичката – отрязала го. – Та хай да си останем приятели! Че Любовта, мили, е от-до, а приятелството е до гроб, не знаеш ли? Не си ли чувал?

  – Приказки, женски приказки! Не ми трябва на мен мехлем – оклюмал се. – Кога една жена не те иска, от девет дерета с големи кофи причини ще мъкне, само да ти откаже.
 – Ще ти дам нещо – рекла тихичко. – Иска ми се да разбереш, че все пак те харесвам. Ето! – Бръкнала си Мария в чантичката, па край трохите и оглозганите крилца и кълки внимателно положила книжле колкото черковно календарче. – Виж тези тук нещица и надявам се да ти светне.

  – К-к-кво да ми светне? – взел да заеква. Досега в живота си само комикси бил чел, приказките на Братя Грим и на Андерсен не отварял, камо ли, леле-мале, стихчета да чете. До този ден най-голямото му четене било да срича най-последната страница на вестника, дето пишат за кървавите футболни мачове между местните два отбора, за мутрите, за певачките, и разбира се, числата от последния тираж на спорт-тото 2.
  – Ще видиш – рекла Мичето. – Ти само опитай!

  Станала, пригладила гънките на полата, спряла се пред осраното от мухи огледало, пооправила си косиците. Високите й токчета, които толкоз изкусително издължавали нозете й, затракали към изхода на "Златното пиле". Пред вратата се обърнала, рекла закачливо през рамо, като жена, която отлично все пак си знае цената:
  – И ще чакам да ми се обадиш, когато си готов.
  – Да, бе! – изръмжал, почервенял от яд. – Как ли па не!... Ще се обадя, що да не ти се обадя. Не стига, че ми се подиграваш, па и ще ти се обаждам. Да не съм будала ахмак!

  Кимнал й все пак. Нали дотук се държал баш като кавалер. Вяло помахал за сбогом, по-точно, замахнал по муха-месарка, която му кацала по носа и опитвала да му влезе в устата.

  Когато с последния по линия №26 градски рейс кьоркютук пиян се довлякъл у дома, цоцоланата и двете й синчета кротичко похърквали. Докато се размотавал из антрето с патъците в ръка и ухаещите на леш чорапи, болнавата му майка излязла от кухнята, зашляпала подире му, замърморила плачливо, назидателно и силно угрижена:
  – Пак идеш от някоя гювендия! Децата заряза зарад туй пусто хойкане. И ти си като покойния си баща Йоаким.
  – Ади, ма! – залитайки, облещил й се Мирко, както трудолюбиво се борел с крачола да освободи от плен левия си крак и все не успявал да удържи този непослушен ляв крак мирен. – Как па не! Баш онзи пиянгурник Йоаким шъ й хареса на писателката.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 10 apr. 2022

___

* Бележка: Текстът по-горе е епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004).

Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да повтаряш цял ден своето име –
пред възхитена локва!

  Стихотворение от Емили Дикинсън в превод на Цветан Стоянов (1930-1971), за когото поетът К. Павлов казва: "Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го смъртта му: бездарието и невежеството - в едно от своите медицински превъплъщения, го убиха". Емили Дикинсън (1830 -1886) от близо 1800 творби приживе има публикувани едва няколко. Родена в дълбокия прованс, градчето Амхърст на САЩ, пак там издъхва на 15 май 1886 г., без близките й да си дават сметка за таланта й. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (948.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (948.)

  Случващото се днес в Украйна е резултат от всеобщото нехайство и целенасочена наглост от страна на политическия елит в Европа. – Аноним (1947)

  15 oct. 2004, продължение 

КАКВО СИ БЪБРЯТ ФИЛОСОФИТЕ (2.) 

  Джон Лок (1632-1704) отваря темата за Времето, като основа на субективното аз, и за Рефлексията (отражението), която гради форми въз основа на миналия ни субективен (личен) опит. Самонаблюдението има продължителност, вече е ограничено в рамките на единствения наш живот. Но и човек в разни периоди от живота си – възможно е и е логично да се допусне, различно преценява света, което си е очевадна истина. Оттук – изводът, че всичко в подхода ни към хора, факти, явления е относително правдиво, относително вярно/невярно. Нещо, което днес за теб е зло, подир години възможно е да прецениш като благо. "Ела зло, че без теб по-зло!" – гласи българската поговорка.

  Сър Лок разглежда собствеността ни като гарант за независимостта на личността от натиска от страна на Държавата. Тъй Свобода и собственост са взаимно обусловени. И това единство е основание на представата ни за независимост и за човешки права.
Марксизмът посегна към собствеността на гражданина: уж за да го направи свободен. (Тема за размишление: А Иисус не съветва ли Своите ученици, да раздадат всичкото си притежание, за да имат целия свят? Иде реч, обаче, за нравственост – дестилат от идеалното, като библейски приказен образ и идея, не от действителното състояние.)

  Хер Готфрид Вилхелм фон Лайбниц (1646-1716)*, сякаш типичният немски идеалист във философията, вижда в интелекта носител на вродени идеи. Оттук все по теля, по теля (по Йовковия израз от разказа "По жицата"), та до родствена връзка между Дух и Сила, което си е стъпало към Теория за свръхчовека, за богоизбраната Арийска раса, което, par excellence, си е анджък избиване на комплекс у закъснелите в онзи период с развитието на своя писменост и култура немци, чийто комплекс за малоценност ще се развихри два века по-късно – с възхода и фиаското на ефрейтора Адолф Хитлер. 

Открих нещо твърде притеснително в старателните усилия на разума да превъзмогне човеколюбивата емоционална широта у древния мислещ човек в Китай, Индия, Юдея, Елада, Рим. Тъй днес нас, множеството човеци на планетата, ни насочват от високите трибуни на властта и медиите, обработват ни с тв-образи и словесна помия, за да ни превърнат или в шетащи по тържищата на света идиоти и тълпа фанатизирани шерпи на поредната сексуална, либерална, ислямска и пр. революция на нравите и морала.

  Утопиите, създавани все с най-добрите ни намерения, могат да бъдат и убийствени. Замислят ли в имперска някоя канцелария поредната революция, неизменно търсят виновни за обичайните жестокости, накъсо: търсят си материал, над който да покаже мускули победителят (в Русия – болшевики, във Франция – санкюлоти, т.е.: хора без гащи, в Германия – нацисти, в Арабския свят – правоверни бойци на исляма).

  Мосю Жан-Жак Русо (1712-1778) – вдъхновител на романтизма, е твърде неприятна личност, вечно недоволен, капризен егоцентрик с велико самочувствие и претенции към другите. "Природата е добра, обществото – лошо" му е лайтмотив. Дивакът бил благородник именно защото (според Русо) е дете на Природата. Русо дава живот на мита за "народа", който имал обща воля и общи интереси. Понятието "народ" оттам до наши дни, между другото, служи не само на родолюбивия, но и на злостни тирани за оправдание на издевателства над отделната личност и над цели етноси и нации.

   
  Имануил Кант (1724-1804). За Кант разумът не е част от света, а е Създател на света. Илюзия, според мен. Грехът на хер Кант, мисля си наивно, е, че пренебрегва опита от преживяното и обявява разума за трансцедентален***, неподдаващ се на разгадаване. На практика това значи: всеки тарикат може да те осъди от името на трансцедентална някоя своя щура фикс-идея. Световните сатрапи Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер и пр. идеално се вписват в теоретизациите на Кант. Избиването на 80 милиона човешки същества в относително късия отрязък от петте години на Втората световна война е резултат от подобен род лабораторно чистички анализи. Накъсо, немското старание, педантичност и склонност към ред и дисциплина са изобретатели на газовата камера в период на предизвикана война за експедитивно промишлено умъртвяване, ала тази газова камера се появява в бита на нациите като следствие от самоцелни упражнения с философия, откъсната от живия живот.

  Матрицата на познанието била трансцедентална, тъй че оцветявали сме само свои версии за Истината въз основа на личния си опит (култура, социален статус) – това е малката отстъпка в посока към човешкото, която си позволява акуратният хер Кант.

  Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831) развива философската си теза за т.нар. "исторически прогрес", (според мен, един от най-модерните митове). Диалектиката – преоткрита, поизчистена от прахоляка на около две и кусур хилядолетия християнска цивилизация, ни се представя от Хегел като вид възходящо движение от точка А към точка С: от базата на първичното наивно съзнание А през критичното самосъзнаване на междинната станция В, до абсолютното знание С, и покоряваме духовния Еверест. Но аз, роденият в следвоенната мътна и кървава 1947 година, хич не съм склонен да си въобразя, че знаем повече за човешката природа и Космоса, да речем, от древните ни предци траките. Шарениите на техническия прогрес нищо ново не са принесли към познанието ни за самите нас – гражданите на Европа и света. Вилнее неандерталщина и разпродаване на всичко останало човешко у нас, дето става за продан. Независимо от "историческия прогрес" и мазни приказки за "световното щастие", животът е лют и грапав, дами и господа.

  В крайна сметка, и великаните във философията следват праобраза на библейския Мойсей, слизащ от планината със скрижалите на Бог към низината, дето сме шест или вече девет милиарда човеци. Само че – роден в едно от най-старите жизнени селища в Европа и на планетата, не съм уверен, че Мойсей (името в еврейската версия Моше е дало на света хубавичкото понятие "мошеник") наистина ще е срещнал Бог, още по-малко: че Бог именно нему, на Мойсей, е съобщил онези така важни за света жизнено важни за нас, категорични Десет послания, Десет простички Божи заповеди. От Хегел иде представата ни за онова "колело на Историята", което ми напомня месомелачката от хита на Пинк Флойд, за издевателства над поколенията "строители на нов живот" и "гробокопачи на миналото". Уникалният незаменим човек, вкаран в епизодична роля от пищния спектакъл на Възгорделия се разум или Велик дребен мошеник, чудесно!

Артур Шопенхауер

  За други титани на философията – Маркс, Шопенхауер (1788-1860), Фридрих Ницше (1844-1900), Мартин Хайдегер (1889-1976) точно тук и сега не ми се говори. Приемам ги за романтична трупа надарени с висок интелект актьори от Спектакъл на гробищната софистика срещу жизнелюбивия подход към склонния да греши зарад илюзии човек. Философията се ражда от светла любов към грешния, а тези обаятелни или тягостни неслучайни личности към простосмъртния "аз" се отнасят не само неуважително, но и с възмутително презрение на избрани. Не беше ли най-тежкият от Седемте смъртни гряха Възгордяването (самолюбуването, надменността, пренебрежението от висотата на някой, вечерял с Бога, или както гласи приказка от детството ми: "Да не си хванал Господ за шлифера, тарикат такъв, та си напращял от самочувствие на богоизбран!" 

  Що остана от призива на Исус: "Аз съм Пътят и Истината, Аз съм Любовта"! Основа на Новия завет е човеколюбието. Което ще рече: познание, внушаващо възгордяване чрез интелектуални фокуси и драперии, не може да е с Истината. Лъжата е красавица, именно защото е лъжа и е наложително да те омагьоса, да й вярваш... Възкръсналият Иисус, макар Син Божи, ходи между човеците, за да ги подкрепя духом и всякак, не да ги унижи. В лицето и фигурата, в усмивката и плача, в гласа и жестовете на отделния човек виждам присъствието на Богочовека. Божественото е тук, на земята. А защо го търсят единствено в селенията на духа както в Царство на мъртвите сенки, обзети от подозрителност към делничния живот на всеки простосмъртен?! Схемата умъртвява каквото докопа. Ала и като изричам тежки думи срещу велики персони от Пантеона на световната цивилизация, то не са прищевки, не мои преценки, а преценки на средата, в която съм раснал и от чието име си въобразявам, че говоря. Тези думи би ги казал мълчаливият ми баща Дърводелеца, стига да можеше по някакъв свой си начин да ги формулира; това сега – като негов син, смятам, ми е дълг към паметта на най-малкия от петимата сина на беден провинциален чиновник. Как инак този мой баща да защитя от посегателствата на днешните фарисеи и книжници от телевизионния екран, та вече гледам телевизора като на дързък апаш, влязъл в дома ми с рекламките, с тъпите си испански и турски сериали, с тълпа от трийсетина кукери, които горят от мерак да ми обяснят войната в Украйна.

Йосиф Петров (1909-2004)

  Тази събота, 16 октомври, на 95 години, си отиде от света Йосиф Петров****, един от моите ведри герои: симпатичен циник (във високия философски смисъл на думата) и мухабетчия. Напусна греховния ни – и печален, и весел, живот на простосмъртни. От излъчването на взискателност и самоирония у него има много дълго да се зареждам с жизнелюбие и обич към България на обикновените българи, цигани, турци и пр.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 9 apr. 2022

Илюстрации:

- Президентът Джоузеф Байдън в работния си кабинет.

- Джордж Оруел – авторът на пророческата сага "1984". 

___

* Готфрид Вилхелм фон Лайбниц е машината на немската мисъл. Немската философия е системна и неин основател се явява Лайбниц – философ, математик, дипломат и юрист.

** От лат. transcendens, -entis "излизащ навън". Чисто философско понятие: извън опита, извън съзнанието, извън познанието, т.е. непознаваемо. 

*** Имануел Кант – последният влиятелен философ на модерна Европа в класическата редица по Теория на знанието от ХVIII в., която начева с Джон Лок.

**** Председател на първите заседания на Великото народно събрание, Йосиф Петров имаше честта да положи най-важния подпис под Конституцията на Република България, така броят на подписалите достигна число, узаконяващо Основния закон в държавата. През 1946 г. пише поемата "Безсмъртният", предричаща появата на тоталитарната държава у нас. Тринайсет години по-рано вече е написал и за кървавите дни на Септември 1923 г. Преживял през 1956 г. ужасите в концлагера на остров Персин покрай градчето Белене, документира в стихове, в сборник от 1990 г. от поредицата "Арестувани книги". Които са имали възможност да говорят с него, както ми се случи в училището, където бях учител, трябва да са запомнили усета му към смешното, неспособността му да изпитва злоба, която злоба е визитка на всеки самозванец. Бел.м., tisss.