ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1479.)
За да разбереш един град или човек, трябва да се отдалечиш. Ние всички сме в плен на чувства и пристрастия. Навлекът, мекерето, парвенюто винаги е наясно къде му е най-изгодно, пред иконата на кой политически шарлатанин да пали дебели владишки свещи, ръка да целува, задник да върти с лъстив поглед в лъжовните очи на родения да бъде предател. – Аноним (1947)
Чешити от типа на покойния Бретшнайдер, тайния агент от стара Австрия, бродят и днес из републиката. Ужасно ги интересува какво си бъбрят хората. – Из послеслова към част I от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война"*
Из ръкописа "Историйките на ученика Ламски"
ЛИЦЕ И ОПАКО
Животът е като мамина плетка, ту върви сивичко дюс, ту весело шаренее. От нова прежда, сръчна ли е плетачката, харна работа ще излезе. Майстория обаче е от стара прежда пуловер да заплетеш. Майсторът тъй ще втъче нишки от минало и настояще, че възелчетата отвътре да останат. В Библията е писано: "Ново вино в стари мехове не наливай". Де ги тез нови мяхове, като ни управляват вехти муцуни от време оно?! Младите и кадърни българи онази тиня, дето пак шупна по върховете на Републиката и като говежди лайна славно се носи по бързея на Родната история, пропъди другаде да си дирят късмета. И нам тук ни остава единствено щастието да се дивим на нрави сиромашки, едва поприкрити зад слънцеобразен образ, прелестни като нов пуловер, отдолу обаче – понеже е от стара гнила прежда плетен, възлите си личат, мъртвешки кухини зеят и се провижда през тези мъртвешки кухини фактът, че Комунизмът оттук не си е тръгвал, че и хабер няма да си тръгва някога, напротив! – разположил се е по турски в бащиния ни имот, дърпа конците и разиграва парцалени кукли от Театъра на демокрацията като за пред нация от унили наивници.
Когато реших да я приключа, тази Част ІІ от "Историйките на ученика Ламски" доста ми се съпротивяваше. Поне дузина пъти зарязвах ръкописа и се захващах с друго. Но какво се получаваше, моля! Героите ми се скупчваха пред блока, дето живея, в един от крайните квартали на най-древния град Пловдив в Европа и света, па захващаха да скандират: "Не искаме да свършва! Не искаме да свършва!" Излизах на замляното си с празни буркани от манджи и кисело мляко, олющено от есенни дъждове и от зимни ветрове балконче да ги успокоявам. Ставаше като в онази януарска демонстрация на възторжени граждани със сини байраци и посинели устни пред местното кметство.
Понеже било мразовито, а пък те вкочанясали, не им се прибира с гладен тумбак в студената панелка, та заподскачали да се посгреят. Тръскат задник на място, крещят: "Кой не скача, е червен! Кой не скача, е червен!" Чул я от кабинета господин кметът** врявата пред импозантната сграда на местното кметство, изхлузил се из претопления кабинет да се порадва, па и с копринено синя кърпичка да помаха на своя народ. Нека видят гладните кой страда за тях, кога зъзне и гладува този народ! Скокнал веднъж и дваж господинът, понеже неудобно някак се получава: като пън да стърчиш най-горе, докато електоратът с доверчив поглед, яко премръзнал, те следи изотдолу; току-виж, припомнили си нашенци: А бре, този по Татово време не се ли натискаше за партаец? Та заподскачал с оглед на туй обстоятелство господинът, пък балкончето – паянтово, накланя се, накланя се... накла-а-аня се – като пробито корито в бушуващите дълбоки води се накланя, току-виж, отнесло и солидния 160-килограмов мъж при любимия му електорат. Видели това (отдолу по-ясно се вижда), па сменили рефрена: "Леко... да не паднеш!... Ле-е-еко, да не па-а-аднеш!"... Шоу.
Е, моите герои не скандираха тъй, ала в такъв един момент видях се и аз отстрани с всичките там онез запъхтени новопристигащи, застигащи ме без пощада анекдотични историйки, които животът неуморно сипе около простосмъртния автор в днешната ни България, и си рекох: Драги ми Смехурко! Да не стане както някога с онова боксьорче от националния ни отбор на Татова България, известно сред днешните таксиметрови шофьори, като Дечо Докса!*** Зевзек да вземе да пошушне на Дечо, че църните арапи в Багдад пей-дават за наши метли, редят се на опашка за по пет хамерикански долара парчето. Пуснали му мухата, и какво се получава! Другите наши боксьорчета тъпчат в гащите мускалчета с розово масло, стекове парфюм или цигари "Булгартабак-лукс", а нашичкият Дечо отпрашил за Багдад с огромни два брезентови куфара. Спортът си е спорт, обаче и далаверката трябва да ни спори. И отварят, значи, на турската митница при Капъкуле четирите му тъмнозелени брезентови чудовища. И като отпружинирали онези ми ти столипиновски метли, ела, Божке, гледай! За малко да потрошат лампите и камерите за наблюдение в митницата. За една бройка извън ринга да го опердашат турските митничари, че майтап си бие с тяхната мила Република Турция.
Споменах митница, и ми иде на ум такъв случай. Прибира се от Чикаго карловец.**** Човекът гостувал на забягналите преди години от китно Карлово двама свои левенти. Какво видял, какво ял-пил отвъд океана в Рая на империализма, с който доскоро тъй успешно и здраво се бориха управляващите ни другари, той си знае. Слиза, значи, от аероплана, обаче не личи колко е щастлив да се върне на родна земя, ами взел да се пеняви, че му го няма единия от седемте куфара – куфарченце някакво си с плувки за внучето Дейвид и кутията вафли с надпис “На милата ни майчица Гюрга! От бродърс Тончо & Мончо Кукарешкови – Мамсиджейс".
– Ай, вашта мама вагабонтска! – закрещял. – Половината свят прекосих, Атлантика преплавах, и нищо ми не липсва, а тук, още не слянал, още не стъпил на родна земля, куфара ми свихте. Де ми е куфарът? Куфара си искам!
Засуетили се митничарите, пробвали да го успокоят, че на родно летище, хем баш в София да ти изчезне куфар си е в реда на нещата, тъй че да не се форсира толкова, а мъдро да погледне живота, че живота веднъж се дава. Обаче онзи се тръшка, блъска се с две ръце, с два юмрука по челото, скубе си косата и нарежда:
– Мамицата ви крадлива българска аз вас! Оттук не мърдам. Куфара ми! Куфара ми! Куфара ми! Искам си куфара. Куфара си искам!
Дават му бланка да попълни каква валута, какви ценности армаган от Съединените щати мъкне, а той маха ръце, ежи се. Гледат го: една торба кокали, а страда неистово. Казали му де-що да драсне, къде да се подпише, и тутакси обезщетение му изплатили, че и за сметка на летището му заплатили и таксито до Карлово, натоварили шестте му куфара и на изпроводяк само дето цялата софийска администрация (барабар с кмета и летците със стюардесите) не се построила, чест не му отдала, докато го изпращали все тъй развълнуван, все тъй горд и неутешим.
Този шушка-човек шашнал даже митничарите. Архангел Михаил да го пазил, нямаше да го опази в блатото на алигаторите, в демократизираната родна България. Опазила го вродената му простотия. В хастара идиотът донесъл зашити двайсе хиляди долара хамерикански. Смятал да ги декларира, обаче го доядяло зарад изчезналите вафли и плувките за петгодишното внуче Благовест. Заради вафлите и плувките била цялата дандания. Разказал им игрите на нашенците Отсам океана. Ал Капоне ряпа да яде!
Какво щяло инак да му се случи ли! Декларира си той доларите, обажда се господин митничарят на своя биг-шеф, босът вдига джиесемчето от боулинг-залата в Боровец, задейства мутрите от тенис-корта в Борисовата градина. И шофьорът на таксито щял да намаже някой и друг долар. Щеше да стане като в онзи, любимия лаф на Бащата на народите непрежалимия Йосиф Висарионович: "Нет человека, нет проблема!" Ей тъй този наивник, неизлечимо болен от рак, човечец, чийто дни без това били преброени, си кацва в Карлово цял-целеничък. Такива случаи по нашенско обаче са изключение, което бетонира правилото, че блатните хищници тук от всичко печелят, и винаги сухи излизат пред строгите ни служители на реда и закона в свята ни майчица България.
В една работа прекалиш ли, отпиши я. Става като в онова училище, където решили учителка по пеене да си назначат. Прехвърлят документи, кандидатите на аптекарска везна мерят, и си харесали една хвалена-прехвалена: па работна била, театър ще им направи и чистачките ще пропеят с нея, в училището им по-интересно ще стане.***** И наистина престанали да скучаят. По фалшивите й медицински, да кръшка и се катери като дива коза по скали и по орляци, вместо да си взема уроците по музика и пеене с учениците, стажант-фелдшер докторат можел да защити. Чистачките тоже пропели: на умряло, докле усетят кой им отмъква препаратите за чистене. И театър им направила, кога я пипнали с краднато от колежка дамско костюмче от ситно кадифе, и пред сто и двайсетте колеги се клела, че на голо под шлифера си го облякла кадифеното дамско костюмче, за да го премери по-точно, ама после нещо се поулисала, та, Господи боже мой, забравила да го съблече и така разсеяна си тръгнала да си ходи у дома.******
Бранислав Нушич (1864-1938)
Ето, затова не бива да се прекалява. Край! Това наистина е епилог. Авторът с не по-малко основание от дългоносия холерик господин Андерсен може да каже: Грозното патенце, това съм аз. Казвали са го и други, както онзи търговец и неособено кадърен актьор някой си господин Уилям Шекспир, вживял се в подгизналите от кървища крал Ричард III и лейди Макбет, като онзи мосю Флобер със странно му изявление: "Мадам Бовари, това съм аз". Други, и да не си признават, оставили са ни доста основания за подозрение, какъвто е случаят с граф Лев Николаевич Толстой, който описва като че себе си чрез трагедията на романтичната госпожа Ана Каренина, или както се случило с любителя на светлото пражко пиво вестникаря-орнитолог-кинолог, изобретател, но и търговец с улични помияри, представяйки ги за луксозни песове с благородническо потекло, възпълничкия пан Ярослав Хашек, когото откриваме чрез образа на храбрия редник от Австро-Унгарската армия Йозеф Швейк. Има и такива, като присмехулния г-н Бранислав Нушич, който тъй начева може би най-чудната си книга – чистосърдечно признава, че предлага най-приятната част от личната си животопис. Понеже след като се ожени, мъжът вече няма свой живот, става част от биографията на жена си.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 3 jan. 2024
Илюстрации:
- Любим тв-анализатор на световната политика.
- Храбър телевизионен водещ в типична стойка.
–––
* Ярослав Хашек – автор на пикаресковия роман, в който се надсмива над пошлостта и скудоумието, диктува последните глави от ръкописа за войника Швейк, когато е тежко болен и на смъртно легло.
Ярослав Хашек (1883-1923)
** Спас Гърневски (1953). Действителен случай. Съседът Митко Георгиев (1946-2002), на пейка пред входа на блока се оплакваше колко се измъчил, докато изглади тъкмо ушитото сако на г-н кмета. "В шивашкото ни предприятие "Брилянт" дреха, в която двама като мен да се поберат, не бях виждал! Истина е, пробвахме се, и двама се закопчахме в сакото на Гърневски, хем остана място и за трети".
Спас Гърневски (1953), кмет на Пловдив (1995-1999)
*** И това е действителен случай.
**** Тук само имената са променени.
***** Два действителни случая, представени наедно.
****** Далече преди г-жа Елена Поптодорова (1951). Нищо ново под слънцето. Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)