Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 13 април 2019 г.

ПЛАЧ ПО ЙОНАТАН

    13 И Йонатан се изкачи на ръцете си и краката си и оръженосецът му след него. И те падаха пред Йонатан, а оръженосецът му ги убиваше след него. 14 И първото поражение, което Йонатан и оръженосецът му им нанесоха, беше около двадесет мъже на около половин нива, изорана от един впряг. 15 И настана ужас в стана, на полето и сред целия народ; и постът, и нападателите се ужасиха и земята се потресе, и настана ужас от Бога...*

Приказки под шипковия храст – ЕПИСТОЛАРНИ СЮЖЕТИ

ПЛАЧ ПО ЙОНАТАН

  Написах писмо до Иван Костов и Го помолих да ми подари книгата Си!

  Уважаемий,

  Аз съм Ангел от (...), дългогодишен (...) съм по философия и ... уволнен и безработен, да, прогонен съм от системата (...) Освен с учителстване съм се занимавал и с писане, написал съм доста книги, две от които (...) са посветени на прехода – като философ описах всичко, което се случи не просто пред очите Ни, но в което и Ний (...) бехми участници. Няма как, много съм писал и за Вашето участие (...). Стана така, че когато комай всички Ви плюеха, аз със скромните си сили се опитах да Ви защитя (...), защото за мен само истината има значение. Да, аз, г-н Костов, в книгите си се пробвах да защитя истината, а не Вас... ама какво да правя, като се оказа, че Вий също застанахте твърдо до истината...

  Когато издадох втората си книга за прехода, аз си позволих да Ви я изпратя на адреса Ви в Драгалевци, но не зная дали сте я получил. Надявах се, ако сте я получил и разлистил, да ми отговорите с няколко думи, ала уви – никакъв отговор. По тази причина си мисля, че най-възможно книгата ми не Ви е намерила, ама защо пощата не ми я върна все пак, нали! Не вярвам да сте получил книгата, пък да сте решил нищо да не ми напишете. Както и да е. Сега, като излезе и Вашата книга за същото, за което и аз съм писал и позициите ни са така близки, че повече близки едва ли (...), ми хрумна защо пък да не Ви помоля да ми пратите екземпляр от книгата Си с Ваш автограф, след като аз преди време Ви пратих моята книга?

  Може да Ви прозвучи най-малкото необичайно, че по такъв начин прося, така да се рече, книгата Ви. Ама аз много съм писал за Вас навремето по вестниците, в Интернет, по разни форуми и агитки, и то когато всички Вас Ви плюеха най-безобразно и грозно, аз бях от малцината, дето Ви защитиха. Излезе ми прякора "костовист" и по тази причина мен доста са ме плюли. Какво да правим, така е! Та мисълта ми е, че най-вероятно съм заслужил честта да получа книгата Ви с Ваший автограф. В момента ми се струва, че това ще да е справедливо, Макар че аз – ТРЕТИ ПЪТ ГО ПОВТАРЯМ, съм направил всичко във Ваша защита само защото единствено истината ме вълнува, а не съм го правил, за да Ви се подмажа. Правил съм го и по чисто морални подбуди, защото е грозно, когато всички ритат падналия, да гледаш сеир. Не, аз така не мога, затова ми се наложи да стана "костовист".

  Аз лично смятам, че демокрация и морал са неделими. Ако искаме да имаме демокрация, следва да пазим морала така, както пазим зеницата на окото си (бла-бла-бла). На това съм учил цял живот учениците и съм ги учил не само на думи, а и на дело с личния си пример. Аз съм шантав философ (...) и по тази причина бях изритан от образователната система по грозен начин. АБСОЛЮТНО СЪЩОТО, което и на Вас Ви се случи, г-н Костов, се случи и с мен: аз бях оплют, никой не застана до мен; тъй че много добре Ви разбирам как се чувствате. Преживял съм го, изпил съм същата тази горчива чаша. В друг мащаб беше всичко това при мен, разбира се. Поне съм щастлив, че за разлика от моя учител Сократ все още не са ме убили, но и това не е изключено да стане.

  Аз, г-н Костов, аз – философът, писателят, за да оцелея някак след изгонването ми от образователната система (бла-бла-бла) макар и болен, с тежко сърдечно заболяване, сега съм принуден да стана НОЩЕН ПАЗАЧ с унизителна, минимална за страната заплата. Освен това, като се опитах чрез съд да си се върна в онова училище, съдът взе, че ме осъди да платя огромни за моите възможности съдебни разноски, да платя разноските и на другата страна, на ония, дето ме опраскаха! И по тази причина, г-н Костов, аз не мога да си купя Вашата книга, повярвайте – ако можех, щях да си я купя и нямаше да ми се наложи да Ви пиша сега това писмо. Простете, че бях принуден да го сторя, такива са житейските обстоятелства.

  Приемете моето искрено възхищение за това, което направихте за България и още продължавате да правите!

  13 април 2019 г. С най-искрено уважение: Ангел


Шарж по автентичен текст с днешна дата. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edieted by 13 apr. 2019


POST SCRIPTUM (по skype)

  – Някои още го смятат за бог.

  – Описал съм срещата си с Костов в епизода "Фал" от ръкописа "Историйките на ученика Ламски". Ще взема да го пусна утре този епизод.

  – Сигурно още не си миеш ръцете... Ха-ха-ха!

  – Запозна ни на пловдивската Главна тогавашният депутат във Великото народно събрание от Демократическата партия Венцеслав Бъчваров. Ръката на Костов беше студена и влажна като гъба за баня, та ми мина през ум, че стоя все едно пред стар турски зид. Такова излъчване имаше този тип. По онова време бях главен редактор на вестника на ДП "Демократическо знаме". Подценяваш ме, щом ти е минало през ум, че такъв ръб е в състояние да ме очарова.

  – Не ми е минало.

  – Видях още в онези първи седмици и месеци след Десети ноември какви лекета се писаха седесари, тъй че никога не съм имал илюзии, че СДС е бъкано с ченгета, доносници и тарикати. Все пак, като вестникар от някогашния младежки вестник в Пловдив, имал съм представа що за хора се писаха най-яростни антикомунисти и първи демократи. 

  Между другото, след първата вълна университетски преподаватели, хора от артистичните среди и юристи, след първите многолюдни митинги се появи втора вълна навлеци с мерак към властта – т.нар. медици, които в първите месеци след Десети ноември страхливо изпъваха шия към яростните препирни, стигащи до сбивания по площадите на страната. Конфронтацията беше ужасна, а еуфорията извади обикновените хора по улиците, но истината е, че от бивши концлагеристи в страховитите наказателни институции нямаше ни един, който да призовава за мъст и ярост; най-страдалите в годините на соца настояваха за съд, но по закон, и не се биеха в гърди, а се държаха с достойнство. Жадуваха не отмъщение, а истината за техния съсипан живот да излезе наяве, имената на убийците и мъчителите им да бъдат казани на висок глас. Нравственото порицание като да им бе по-важно.

  Георги К. Бояджиев
––
* Библия, 1 Царе 14:13-15 Бел.м., tisss