ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1032.) Понятието "народ" дали не е изчерпваща се фикция в нравствената сфера? Според философията, няма добри и лоши народи. Насилено звучи, например, че германците са стриктни и умозрителни, англичаните – традиционалисти и надменни мълчаливци, французите – самовлюбени прелюбодейци, турците – мъдри, жестоки хора на рахата, гърците – коварни и много стиснати, власите – нагли и крадливи, сърбите – юнаци в кръчмата и шубелии на бойното поле, докато българите, сме глупави и трудолюбиви. Ни едно от тези определения не отговаря на истината; всеизвестните характеристики са изработени като следствие от минали събития, където някоя от посочените черти някак е избивала връх в облика на определена нация. Имаме работа с квалификации, внушени от политическите отношения между държавите, но произлязлото из сферите на дипломацията, както при адвокатската професия, все е измамно, понеже обслужва моментния интерес на група лица, само не и обективната истина.
В пикаресковия си роман "Приключенията на добрия войник Швейк" (изд. от 1983 г., на стр. 93) чехът Ярослав Хашек (1883-1923) илюстрира отношението си към войната, като представя съвсем сбито разсъжденията на типичен симулант: "Познавах един нередовен учител математик, който – като не желаеше да иде на фронта артилерист, открадна часовника на някакъв си поручик, за да го изпратят в гарнизонния затвор... Математикът постъпи напълно съзнателно. Войната някак не му импонираше, тя не притежаваше за него чар. Да стреля по противника, както и да усмъртява с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители математици на отвъдната страна, той смяташе за идиотизъм".
Емир Кустурица (1954) – бошнашки сърбин от Сараево, режисьорът на популярните с вакханалиите в чудесно познат за нас балкански и цигански стил филми "Аризонска мечта" и "Ъндърграунд", абсолютно касови филми, в интервю за кръвопролитията в бившата си родна Югославия споменава нещо от рода: "Не ми пука за държава, която настоява да умра за нея". Когато напуща обхваната от нацистката чума Германия през 1933 г., питали 54-годишния Алберт Айнщайн (1879-1955) какво за него представлява отечеството, геният на ХХ век, което ще се узнае от света малко по-късно, и може би най-заразителен пример за човек и грешник в истинския смисъл на думата, простичко отговаря: "Отечеството за мен е там, където мога най-пълноценно да работя"... Това негово изказване космополитизъм** ли е или нещо по-дълбоко? Човекът е гол и сам пред своя бог, т.е. пред съвестта си. Мирозданието – от Омир насам ни го внушават: включвало в себе си и войната. Войната произтичала от нашата човешка природа, от генетично заложената у нас агресия... Пък си мисля: човешката природа ако успее да се пребори с невежеството и произтичащите от диво невежество Егоизъм, Лакомия и любимото им отроче Фанатизма, едва ли биха се явявали сред нас политиканстващи мракобеси да разпалват войни, които им носят охолен живот и баснословни приходи.
Резкият тон, употребен в подходящ момент и на подходящото място, предотвратява бъдещи унизителни схватки по въпроса кой е по-велик, по-талантлив и перспективен, коя нация заслужава да живее и коя нация да върви по дяволите. Е, кой съм аз, че да давам оценки за това и онова! А въпросът виси като Дамоклев меч над всички нас. В частен разговор с Божидар Чапъров (1941) – археологът, докосвал се до златотканата багреница на византийския император Константин Не знам кой си, картотекирал поне десет хиляди тракийски могили, един от малцината у нас, реално знаещи каква напаст е иманярството... Та в разговор с този някогашен приятел преди месец, самонадеяно заявих, че се чувствам Уста, формулираща всичко онова, което масовият обикновен българин чувства и мисли, но не успява да го изрази в литературно подредени свежи фрази. Нищо особено не съобщавам; тази мозайка от размишления, въобразявам си, е българският ни рефлекс към света, към стойностите в живота. Това като че ми дава свободата да артикулирам по-рязко от общоприетото в белите страни на запад от нас за bon ton***. Понеже всъщност не пиша от свое име, колкото и да съм бивал изкушен, колкото и да съм ограничен от обстоятелствата, а пиша от името на средата, която ми е присъща – ето го моето отечество, моята родина, а не някаква си там въображаема географска материя между Беломорието, Черно море, Делтата на Дунав и Албанските чукари.
Толкова сме подтиснати и обезверени! Единствено убежище за самочувствието ни все пак си остава кристалният самоироничен трезв подход. Хайде стига, милозливи хомункулуси от политическата менажерия – доста сте ни се надсмивали, като да сме ви глупаците от цирка! Да, радваме ви се, дивим се на умелите ви салто-моралета, на артистичната лекота да жонглирате с най-важните за нацията ни предмети! Овациите ни често съпровождат звездния ви път към славата и самодоволството; не забравяте ли обаче, че – останали насаме с домочадието си в кухничката на делничните грижи и битови подробности, съвсем, ама съвсем не ни е до вас? Плащаме редовно данъци и глоби, радваме ви се за известно време, докато трае най-интересната част, фиестата, и как от какавидата се излюпва лекокрила политическа пеперуда, която впоследствие ще се окаже, разбира се, или молец, или мазен градински червей, който яде корените ни и ни предава на чуждите ловки държавници и дипломати.
Сърцето на този мой народ е на друго място, не където са бурните аплодисменти и френетични овации с национални хартиени знаменца. Делникът изобщо е труден тук, на Балканите. Много пот, кръв, вълнения от неплощаден вид имаме тук. За нас, мили, вие сте бенгалски огън, врява около празнично окичената коледна елха, мимолетната ни детска мечта за Дядо Коледа, разни футболисти, туристи, лъже-артисти, подкупени журналисти, прекрасно изглеждащи горди мъже и жени с титла и фасон, сладкодумни профани, обливащи ни с патетична буйна пяна от телевизионния екран. И да оставим настрана как еди кой си свирел на саксофон, пък друг министър или депутат сам бил затварял бурканите с лютеница на тъщата, трети пък бил построил кенеф с асансьор, верига от бензиностанции, четвърти естет за енти път си сменял любовницата, а пети прописал стихове на стари години, шести въртял далаверка с някакви си съмнителни финансови посредници и само малко го гръмнали, седми се вози в джип, подарен му от благодарните мутри или от босове на пазара в Илиянци. Все по-земни изглеждате. Розовеете. Костюмите ви стоят все по-шик. Вдъхновението и угрижеността на вашето лице все по-добре стои. Ала какво общо имате вие с живота на моя народ? Шмекерът става безпомощен, когато го ситуираш (диктисаш) в реалностите на живота, когато го извадиш от претенцията, че творял бил за селенията на Духа и се жертвал за нацията.
.jpg)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа___
* (нем.) Всекиму своето!
** В отрицателния вариант е отказът от националната независимост, култура, традиции. Според Речника на чуждите думи от 1978 г., стр. 381-382: космополит ще рече "гражданин на света", т.е. човек, който е изгубил националното си чувство.
*** (фр.) "Добрият тон". Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
