Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 14 март 2020 г.

ЩАСТИЕТО СА ДРЕБНИ НАГЛЕД ПОДРОБНОСТИ ОТ ПЕЙЗАЖА

ЩАСТИЕТО СА ДРЕБНИ НАГЛЕД ПОДРОБНОСТИ 
ОТ ПЕЙЗАЖА
Прегръдка и за теб, о мое
тъй крехко сливово дръвче!
Дали забравих онзи зноен
сезон на влюбено момче?

До вчера мраз и зимни хали,
днес кротко слънчицето грей
и жив усетих се, едва ли
тепърва мен ми се живей.

Зад тенекиени гаражи
и над зелената трева
открих посланието важно
на пролетната синева...

Гръб обърни на стари дрязги,
кълни доброто, дава плод
и някак тъй, свенливо казва:
разкошен си все пак, живот!

Докато сме все още живи,
тук всичко има смисъл, че
възможно е да сме щастливи
с едно разцъфнало дръвче.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 15 mar. 2018-2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (90.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (90.)


   Омръзна ми да сме какви ли не. Веднъж да сме каквито сме, поне веднъж!
   Джон Стайнбек, "За мишките и хората", бълг.изд. 1964 г., с. 115

   01.01.2000., продължение IV 

  Парадокс ли е, че израснал и възпитан в силно религиозна среда, Карл Маркс е родоначалник на идея, която не би могла да се приеме сериозно при отсъствие на злостно тотално противоборство?! Любовта е ключово понятие за християнската етика; омраза е основата, върху която се гради Марксовата утопия. Тази омраза е класово обусловена, не дели човеците на съвестни и престъпници, а наедро, като противостоящи си обществени маси, изключително зложелателни една към друга, просто всяка държи нож зад гърба си и мечтае унищожението на врага*. Оттук иде несекващото разпалване на гняв и бяс в марксистката литература и публицистика. За жреците на Партията-ръководителка спокойният разум е Сатаната, другото име на Дявола, да не забравяме! – е Луцифер, Носещият светлина според латинската, или Прометей – ако повече ви се нрави, според древноелинската версия.

  Есеистът вижда Богочовека като партиец-конспиратор; негова си, на г-н Продев, работа, ала Иисус не се криел, не бягал, не действал подмолно. Стефан-Продевият Исус рецитира: "политическите ми беседи с народа", и това е пак преиначаване – просто няма такова животно Политически беседи при библейските притчи. Говори се за фарисеи и книжници, за търгаши в храма на вярата, ала пътят към духовното остава отворен пред всекиго. "Който търси истината, не може да бъде добър!" или друг бисер на Стефан Продев: "Превърнат във фикция, мен могат да ме използват за всичко" и "В живота няма нищо по-опасно от една преиначена мисъл. А камо ли от едно преиначено учение". Цитираните находки (вж. с. 165 от цит.съч.) подсказват за добре осъзната ловкост да се жонглира с понятия и тези. Случайно ли е това?

  "Потърсих ви не за защита, а за мъст" – скандира партийната Мария Магдалена; от символ на милосърдието онази, към която Иисус се отнасял с най-висока степен на любовта Си, нашият публицист е преработил в символ на мъстта. Но и "омразата, и ревността (у фанатика партиец,
бел.м., tisss) не се интересуват от истината" е цитат от книгата (вж. с. 171). У партиеца, независимо от таланта му, сякаш няма сетиво да проумее Иисус Христос. Бедата не е в атеизма му, а в това, че му липсва смирение. Самонадеяността у този тип хора наистина плаши. Господинът споменава "съвест", но в неговите представи понятието съвест е партийната централа и вождовете там, в нея, които свише му задават клишета с форма на апокалиптични видения както у неграмотния четирийсетгодишен Мохамед.

  Лайтмотив в есето "Стадионът" е: ах, защо ли не можем да забраним ходенето по стадионите, както забранихме ходенето на черква! Преди години Георги Джагаров ни пазеше от идеологическа диверсия, тук вече са се заели да ни опазят от глътка свобода. Аман от евнуси! Пазели са ни, като да им бяхме пациенти от "Палата № 6" на Антон П. Чехов, или както харем за девственици. Властта редовно ни стрижеше, проверяваше за пучи въшки и подравняваше в стройни, удобни за логаритмуване редички, сърцеведи със стоманени очи и партиен билет денонощно се грижеха да мислим и се вълнуваме правилно. Впрочем, за този кич като че ли всичко вече бе казано в романа "1984" на британския поет и публицист Джордж Оруел (1903-1950).

  В есето "За какво говорят къщите?" най-елементарно "недоволство" се бърка с "неудовлетворение" (вж. с. 224 на цит.съч.). А дали това е lapsus linguae** поради паронимия*** или е лична философия? Например: "Недоволството движи живота (...) Във всичко прогресивно и красиво има капка недоволство". Друга грешка, този път лексикална, в есето "Двете дами" (с. 226): "Докато в нея (в катедралата "Нотр дам дьо Пари", бел.м., tisss) ще видите културата, в мен (в Айфеловата кула, бел.м.) ще откриете цивилизацията". Ами че цивилизация е част от понятието култура. Да се противопоставя "културата" срещу "степента на развитие в едно общество", т.е. културата срещу степента култура е нелепо. Обаче така е според маркс-лениновата теория, където непрекъснато се говори за "двете култури" и пр. Там всичко може! Докато Историята на човечеството всъщност е низ от преливащи, възкачващи се една върху друга цивилизации. Цивилизацията на инките, например, продължава да излъчва духовна енергия, макар всмукана в днешния глобален modus vivendi****.

  Френската революция от 1789 г. е сред свещените крави за партийния "морал" и есеистика. Есето "Революцията" е интересно най-вече с образите на Дантон, Марат и Робеспиер. Бегла моя приписка към това задълбочено (хе-хе) изследване върху психологията на фанатизма. Отбелязал съм си: "Стихийността на комунизма като философска система е разединението, блокиране на националното, унищожение на традицията, ликвидация на личността заедно с убежището й – частната собственост и личната й инициатива. Легиони от наемни нископлатени воиници и работници, ето това проектираха партийните кардинали на марксизма и неговите отрочета. "Човек звучи гордо" стои кощунствено в писанията им, понеже именно дяволски инженери на човешката душа експериментираха чрез милиони човешки същества, планираха превръщането на планетата в концлагер за непретенциозни мравки с промит мозък, за хора безлични, изтръгнати от отечеството и рода си, от потомството и имота си.

  Ако не вярвате, отгърнете първоизвора от 1848 г. – "Комунистическия манифест" на Карл Маркс. Това книжле на "Партиздат" от 1985 г. в луксозна подвързия ми бе настолно четиво в моменти, когато се усещах леко замаян от еуфоричните речи на господата в преустроените подир Десети ноември стари партии и новопоявили се движения за права и свободи, за демокрация и европейски духовни ценности. Този манифест е тяхното евангелие, жалонът им, ориентир в дейността. Отрекоха се от Владимир Илич, виж, от Карл Маркс няма да се отрекат, че пред Маркс както пред върховен Господ бог се кълнат и владишки свещи пред иконата му палят. Та чета профилактично епохалния труд на г-н Карл Маркс, вземам го като средство срещу разстройство след мазни лакърдии откъм чалмалиите полит-агитатори в целия ни политически спектър.

  И тъй Робеспиер-Дантон-Марат са Света Троица за автора есеист, а може би и за самата демократична еволюция. Три велики личности, обладани от амбицията да управляват участта на собствения си народ, т.е. неуправляемото. Струва ми се, в днешно време сциентизмът и генното инженерство напомнят този род крайности в издевателствата над човешката природа.

  Стремя се да пиша сдържано, когато обсъждам този сборник с есета. "Говори, за да те видя!" – тази мисъл на елина Сократ публицистът е извел на показ като мото на сборника си. В никакъв случай не ми трябва конфронтация; личността на автора е значителна по мащабите на съвременната ни българска публицистика. Иначе – да не го ценях, не бих се захващал с работите му. В най-неочакван смисъл тук пред нас е образцов пример за участта на български интелигент, за участта на онази част от мнозинството талантливи българи, които с най-добри намерения обрекоха таланта си, като сами себе си закопчаха в оковите на фанатичната предубеденост, стесниха блендата си да виждат живота не в цялата му пъстрота, насилиха се да представят живота ни по начин, по който са го виждали в младежките си съновидения. "Вие сте твърде дребни, за да бъдете справедливи" – изповядва се есеистът; но защо бърза да елиминира като некадърник или враг всеки, който не би бил съгласен с него? Да, прав е – според мен, като твърди: "Подлостта винаги е била по-хитра от вярата". И аз познавам подлец, който пише сносни стихове, но успя да ме завлече със солена сума спестени в мизерия пари, уж за да ми отпечата романа "Ламски". И ме излъга, казано между другото, но това неспирно Стефан-Продево "ние-ние-ние" ме кара да си мисля, че тенденциозната публицистика винаги е разсъждавала панелно, наедро, което донякъде ми напомня Романтизма като естетическа постановка. За разлика от наивността на Романтизма обаче, партаецът съзнателно опростява многообразието на живота в общество до схватки между "врага" и "ние", между "другите" и "нашата партия", била тя БКП, БСП, СДС или в най-свежата си версия – ДСБ на Иван Костов с кресливите й свахи. Добавено при преписа рано тази сутрин на 3 октомври 2006 г.

  Детайл. Защо е, например, контрастът между "нежните пръсти" на предателя Юда (с. 288 от цит.съч.) и "едрите селски крака" на разпнатия партиен Исус (от с. 157)?... Внушението иде от средата, в която се е формирала личността на автора: очевидно нежното е било винаги съмнително за раслия покрай едрите мазолести крайници на човека "от народа". Кому е нужно тъпото противопоставяне, дявол знае. Мистерия! Или обичайната доза посредственост, от която не са лишени и най-великите умове в грешния ни свят. И се връщам пак към онова, с което започнах приписките си по белите полета на сборника "Разказът на палача". В последното есе (вж. с. 303) чрез изреченото от обречения да бъде екзекутиран Франсоа Бабьоф авторът обобщава: "Не друго, а частната собственост е причина за всички злини на земята". Ами да! За праведния партиец от 1989 г., та и досега у нас, в този ъгъл на Европа и света, най-неприятната частна собственост бе, па и до днес си остава собствената ти съвест, императивът на Десетте божи заповеди. Чуваме и днес все този зов и откъм други, вече антикомунистически уж, партийни минарета – значи, партийният член може да разполага единствено и само с партийна съвест. Която съвест естествено зорко се охранява от съответния партиен апаратчик или секретар-антикомунист.

  Че с какво въпросните демократи и свежи борци за европейски духовни ценности се отличават от другарите и другарките на БеКаПе? Ами че те си мязат досущ като еднояйчни близнаци по манталитет и по стил на изказ! В заключение. "Говори, за да те видя!" – рекъл Сократ! И виждам вече не познатия чугунен Стефан Продев, ами един разтерзан човек. Говори гръмко – тъпани лумкат, крещи кларнет, издува бузи духовата музика, пък дочувам шепот на наранено честолюбие, тъга на расналия в полуградска мизерстваща Банишора – една от бедняшките махалици на някогашна София. Част от нещата съобщава с езопов език, ала независимо от политическите му пристрастия, чувствам го близък по съдба този творец с познатия ми до сълзи български рефлекс към света – твърдоглав, упорит докрай в заблуждението. Пък и кой го знае! – може да е прав. Но тогава пък, при това положение, ако е прав, светът би трябвало да е твърде скучно място за живеене.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 14 mar. 2020

Илюстрации:
- 1977 г. Раждане на теленце в с. Дъбрава, Добруджа;
- Винаги ми е съмнително, кога ми прехвалват някого.
___
* Както бе писал самоуверено в импресия младичкият юнкер Христо Смирненски, "два свята, единият е излишен". Категорично и ясно! Така ли е в действителност обаче?
** 
(лат.) Грешка на езика.
***  (от гр.) Външна прилика между думи с различно значение.
****  (лат.) Начин на живеене, условия за общуване, за съвместно живеене и пр. Бел.м., tisss.