Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 22 ноември 2014 г.

Пловдивски разкази - КАФЕ

КАФЕ


              Колегата – в безупречно изпрана и изгладена снежнобяла работна манта, най-после излезе от канцеларията: с дежурен вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами. 

        Възпълничката – около четирийсетгодишна, с нос като копче 
и боядисани в антрацитно черно ситно-ситно накъдрени косици, скочи да пусне райбера... Щрак! Извърна се към прозореца, пооправи ce, с два пръста попридърпа блузка над циците, докато сядаше откъм другия край на масивното бюро, отрупано с папки-папки-папки... 

        Другата - трийсетинагодишна, 
с тънко вратле и силно прошарени доста скъсени гъсти коси в прическа "а ла гарсон", в това време съсредоточена, с подострено моливче ниже цифри. Вдигна главица, усмихна й се:

        – Разправяй!

        – Ще си направим ли кафенце? – рече Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, мушна се на четири крака под рафтовете на огромния шкаф, и той замлян с папки, разпоредби, указания, бумаги от всякакъв вид, плод на дългогодишната им работа.

        – Твоичкият отлетя ли? – осведоми се по-младата, без да вдига муцунка от таблицата, върху която бродираше все същите безкрайни колонки цифри.

        – Замина.

        – И?

        – Нищо. Нали съм ти казвала, тая работа в Коми ще му изяде главата! Кола, та кола… Като че ли това е най-важното.

        – Кое? – Събеседничката й явно не вдява за какво става дума.

        – Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта тук. Едва изтрая тия четири дни, докато уредят наследството. Сестра му… и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. - Не видях да жалят по баща си. От хорски срам поне сълза да беше отронила кучката. Ей-така, мила… хвърлиха човека в дупката на Рогошките гробища*, па изтърчаха да видят какво им оставил, че да си го поделят. 




         – Смяташ, че в Коми, си има някоя...?

         – Отде да го знам! Мълчи, пухти. Можеш ли да разбереш какво му се върти в ума?

         – В леглото иначе как е? – делово рече младата, все тъй забучила нос в онова, което дращи.

         Мълчание. 

         Водата в джезвето завира. По тенекията пред прозореца зачукаха едри дъждовни капки. Кани се здравата да вали. От време на време долу изръмжава дизелов двигател, чува се гумите на машините как разплискват рядката кал в заводския двор. Там нейде, сред громолящите туловища на огромни пътностроителни машини мяука изоставено коте: мяу... мяу... мяууу... 

        Кафето е сипано. Над порцелановите чашки се вие ароматна струя. Качиха нозе върху бюрото, запалиха по една “Фемина”.

       – Господи, що е така устроен животът! – взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като идиот... жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, купуваш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка върху килима да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите да не вехнат, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко ти е наред...

        – Ще се върне, не се безпокой! – опита да я утеши по-младата.

        – По дяволите да върви! Там да си стои, що изобщо трябваше да се връща!? Ти не разбираш ли, че...

        – Разбирам...

        – Помниш ли, мила, миналото лято с оня разбрицан трабант как обикаляхме курортите, заничахме като просяци край скъпите заведения на Слънчев бряг... Хората живеят, мила, а ние с тез наши палави деца... като две стари кръпки пришити към оня лукс. Поли, блузки, обеци, златни дреболийки, парфюмчета, грим, мазилца... уж всичко ни наред, уж и ний сме като другите, и пак нещастни, и пак нещастни-и-и...  


        Разхълца се. Рони сълзи.

        – Не съм ти казала... – подхваща по-младата, като издухва 
струйка дим към ниския таван. – Хлътнала съм малко по един...

        – Дуков окончателно ли го отряза? Щяхте май да се жените с Дуков, като се разведе…

        – Журналист е – прави се, че не чува, – ама вече не е журналист, че го съкратили заради статия в неговия вестник. Голям смешник! Все намира да се майтапи. Не че казва кой знае що, но каквото каже, все весело излиза.

        – Женен???!

        – Не... Всъщност, да... Сега се развежда. Има ги двенки, дъщерички.

        – Ти си луда!!! – рече по-възрастната, свила юмруче пред устни, неестествено 
ококорила очи. – Ще ти тръсне двете си джерамета и... върви се оправяй. Ай сиктир!

        – Жена му ги зарязала, хукнала с някакъв бивш пандизчия**, а моичкият все се шегува: при нея, казва, ще му е по-добре отколкото в пандиза.

        – Ама че тип! Оная от добро ли ще го зареже? 

        – Знам ли! Ама ми е хубаво с него.

        – Мъжете са гадна пасмина – кимна към заводския двор Копчето

        И в това, че се спря дотук, пак имаше куп тежки, черни обвинения към всички мъже по света. Зарея поглед навън. Из надвисналите облаци като гроздово зърно розовее слънцето. 

        – Питам се напоследък, що живеем? Заради това ли?! – Посочи папките. – Или за да родим нещастници като нас, дето ще повтарят нашите грешки, дето едно "благодаря" няма да кажат, па са и вирнали празните си кратуни... а утре ще газят калта, ще се лутат и те в своя скучен живот като муха в паяжина?
        

        – Но аз не си спомням да съм била по-щастлива, мила! – лъчезарна, грееща й се усмихна другата. 


        Plovdiv, noe.1990 - 23 noe.2014
_______

* Новото общинско гробище в Пловдив, което се намира край т.нар. Рогошко шосе, един от изходите на града.

** Затворник.