петък, 12 юли 2019 г.

СЛУГА НА ИЛЮЗИИ

СЛУГА НА ИЛЮЗИИ
  
  Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха и започна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго.

  – Искат да ме изхвърлят! – говореше той. – Мен, най-бързия телеграфист на света! Аз предавам-приемам дори по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти по света. Знаят, Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – И се усмихна на раздавача – хлапак от най-бедняшките покрайнини, постъпил на работа едва вчера, тъкмо навреме!

  – Изпей още една песен, момче – извика старият телеграфист, – ние с теб сме все още живи!*

1. ГЕРОЯТ ОТ ШИПКА

  Куцаров – талантлив? Сарказмът обезсмисля труда му, напомня епичен герой от комиксите, откровен в ожесточението, груб, невъзпитан, недодялан, уж защитава унижените, а без капка съмнение убеден в своята праведност, жалък, отблъскващ. Смятам, не успява да се справи с озлоблението си. Затова и всичко писано от него е плакатно, назидателно, плоско, липсва му дълбочината на страдащия. Опусите му могат да бъдат четени само с ирония. В настойчивостта му откривам преиграване, присъщо за яростната посредственост** Е, питам се, по какъв начин човек става слуга на илюзията, че е Нещо, когато е едно голямо Нищо? Речта му изобилства с непремерени изблици на отвращение. Аз-аз-аз – ечи от начина му на изразяване: Аз съм готин, онези са лошите.

  Владимир Куцаров (1950): "В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък и не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име". И т.н. от статията "Журналистически друмища, пътеки и съдби" в последния брой на вестник "Арт-клуб" (стр.1-2, май 2001 г.), изповед, един вид равносметка, отговор на драматични въпроси от автора Куцаров за поредица изложения в периодиката. Чета самоуверени наброски за кофтия му живот, а не му съчувствам. Изправя се пред мен ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; Сароян ми е сред любимите автори, ала основното у великия американски арменец не разбрал: любовта, шеговитата мелодия на истинската, а не фалшива, човечност.

  Днешната ни журналистика се задъхва от подобни гласове и не е чудно, че точно Куцаров бил избран тази година за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските местни вестникари. Жал ми е за похабения от омраза талант. Казва "мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието" – но за да надмогнеш формите на озлоблението, тъпичко е да мразиш, нужно е да ги обясниш грижовно; инак попадаш в тяхната власт. Израснах в среда, където кавгаджийските крясъци си бяха част от всекидневието. Макар да не бих могъл да кажа като съседа над мен Васко Новев, който – едва на 30 години, също си отиде от рак: "Че как да не ми е мръсен езикът, като съм израснал с псувни! У нас Да ти еба майката! го имахме за А здравей, здрасти! Не съм чул нито веднъж баща ми да псува, да нагрубява. Беше тих, мълчалив здрав мъж, вдаден в любимите си занимания, сред които – и занаятът му. Усетя ли някой да настръхва, да бърчи вежди, света да оглежда със зъл блясък в зъркелите, казвам си: По-далеч от този болен мозък! На болния мозък пак му избили балансите, нищо добро не го чака... ни него, нито онези наивни добри хора, които му съчувстват или още по-зле: които му се възхищават! Край тези японски петлета тълпата се сбира за сеир; вдига пушилка японското петле, а работа не върши, освен че оглася задевките, злобата си... и в крайна сметка, с хленчовете си на висок глас превръща в креслива говорилня площадите на света.

2. РЕКВИЕМ ЗА ЕДИН ПРИЯТЕЛ
  
  Към осем часа снощи звъни ми по телефона Гошо Въргов, съседът: да дойде за малко. За какво да дойдеш? – питам, и не точно питам, ами повече отказвам. А той: "Трябва да говорим по една работа. Удобно ли ще ти е? Да не си зает?" Не съм зает, идвай! И след минута-две тичам да му отворя... Открили му рак. Когато отишъл за резултата от изследванията на стомаха му, представил се там за съсед на болния. Какъв сте му на Георги Въргов? – рекли, казал: "Съсед ми е. Прати ме да му взема изследванията". Докторът, специалист в тази сфера, поклатил глава: "Не са добри резултатите. Сам преценете дали да му кажете, за мен е стопроцентов рак".

  Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, същата, която го насочила към тези изследвания и този спец. Разправя ми: "Седя си аз, значи, а докторицата е отстрани. И като прочете, споглеждат се двете с медсестрата, виждам, устните си прехапа. Ама не знае, че с крайчеца на окото аз й следя реакцията. Обръща се към мен, мило ми се усмихва, взе да ми говори, че ще се оправя, и все такива едни. Викам: Миналия път като идвах, нали ви казах, рак е. Аз си знам. Не се тревожете, аз съм психически подготвен".

  Станах, облякох се, отидохме с Гошо в "Диксън"-а, кварталното кръчме. Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Пия бира, той – неговата мастика, мешена с гроздова, не си чукаме чашите. Видя ми се кощунство да му река: Наздраве! Зад гърба ми е кресливата компания на вечните махленски михлюзи, пляскат белот, пак се псуват на майка, както обикновено.

  – Не биваше да казваш на Дочка***. На нея не трябваше сега да казваш.

  – Сбърках, че й казах. Ще се притеснява. Дочето не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена в живота.

  После, както обикновено, заговорихме за предстоящите избори, за родните наши политици, за това, че българският политически елит основно гъмжи от тарикати, от морално провалени хора. Казвам му:

  – Щом имаш болки от едва месец-два, може пък ракът ти да е в начален стадий. Ами да, сигурно е в начален стадий. Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат това чудо веднъж завинаги. Късметлия си ти, че го усетили в началния му стадий.

  Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати той сметката, и ето ни нас, двамата, вървим полекичка в тъмното. И нашият панелен блок е на около двеста метра пред нас, огрян от запалените в апартаментите светлини, напомня ми централния корпус на стар очукан пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в кораба не сме някакви луксозни изнежени летовници, тръгнали на околосветски круиз, а сме най-обикновени пътници към новото общинско гробище на Пловдив покрай шосето за Рогош, около километър-два преди Екарисажа.

  – Ей, ама това лекарство, дето ми го биха, е голяма работа – внезапно рече моят приятел. – Така ми е добре сега на стомаха!

  – Ще се оправиш – говоря повече на мен си, – напоследък медицината напредна, как няма да се оправиш! Ще се оправиш! Знам аз, издръжливо куче си ти, печен си, дялан камък си, какво ли не ти мина досега през главата! Не виждам начин да не се оправиш. – И преметнах ръка през рамото му, и ми се доплака, но стиснах зъби.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uni 2001 – edited by 13 uli 2019
–––
 Уилям Сароян, "Човешка комедия", финалът на глава VI
** По подобен начин из форумите на Интернет се подвизава една гарга, която под път и над път себе си титулува "философ-психолог", "истински демократ", "новатор", "борец за справедливост".

   Девети клас учехме в сградата на старата Търговска гимназия, когато в аулата влетя един ден подобен образ – старче с блестяща като кратунка за баня главица, върху чийто гърди се полюшваха "медалите" – привързани с ластичета лъскави тенекиени капачки. Чешитът настояваше, че се е сражавал с турците на връх "Св. Никола", че за него е Вазовата ода "Опълченците на Шипка", че от известната картина "Бой за Шипка" на художника Димитър Гюдженов именно той, човекът с тенекиените отличия, е вдигнал онази скала над главата си тъкмо преди да я зафучи по врага. Художникът в разгара на боя го нарисувал, тъй да се рече, от натура. И за тези лакърдии искаше от нас, гимназистите, дето го зяпахме като паднал от небето, по мизерни двайсет стотинки. За такива чешити по бедняшките махали на някогашния Пловдив лафът ни беше "Луд за пенсия!" или "Луд, а му се ебе!"
*** Евдокия – вечно болнавата мрънкаща съпруга, за която Гошо се притесняваше. Бел.м., tisss.

ПОСЕДНАЛ В ПУЩИНАК НАКРАЙ ГРАДА

ПОСЕДНАЛ В ПУЩИНАК НАКРАЙ ГРАДА

И тук, и там от август до април
къде ли не прошетал си Земята,
докато тук във Пловдив аз съм бил,
най-много да отида до реката.

Париж, Чикаго, Брюксел, Тел Авив
на теб са ти били почти в нозете,
докато мен тук – вечно на афиф,
все някой ми подрязваше крилете.

На снимките си готин, лъснат, франт
в най-скъпите курорти на Земята,
докато аз до селски ресторант
отивам, че там евтина чорбата.

Облечен по последна мода, шик,
по теб жените блещят си очите;
а мен посрещат ме с красив ритник
да си държа езика зад зъбите.

За теб там бдят отворени навред
посолства, резиденции и кметства;
а аз не съм дори добре приет
и от кръчмаря в кръчмата ни местна.

Днес, господине, виждам, си върхът
на всичко туй, за мен недостижимо,
че вечно следват ме студът, гладът,
а радва ме и разредено вино.

Поседнал в пущинак накрай града,
понякога прехвърлям си живота –
къде ли бъркам вечно, за беда,
та все оказва се да съм в хомота?

Прославен, еталон за вкус и лукс,
ти Принцът си, излязъл от мечтите,
във вехтите си дрешки аз – напук,
за присмех на глупаците и злите.

И тук, и там от август до април
надлъж и шир прошетал си Земята,
докато аз при корена съм бил – 
трупът ти, виждам, плува по реката.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 sep. 2012 – edited by 12 uli 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...