.jpg)
И не отреждам за Тракия място по-високо
пак да си остане Тракия –
колкото открито, толкова и непристъпно.*
Запознах се днес в училищната ни библиотека с хроника на кариерата му до 1978 г. Роден на 30 януари 1945 г. в село Радуил, Софийско. Пиперливи задевки се носят из околните селища за жителите на село Радуил, научавам от колегата Ангел Грънчаров (1959), негов кажи-речи земляк. Дипломирал се по славянска филология в Софийския университет "Климент Охридски" през 1966 г. Специализирал сетне в Белград, Загреб вероятно аспирантура (1967-1968). Едва на 24-25-години (1969-1970), и вече редактор в трибуната на казионния Съюз на българските писатели в."Литературен фронт", после в сп. "Съвременник" (1971), в Института по изкуствознание при БАН (1976)... Автор на сборника "Високо при извора. Критики и есета", изд. 1974 г. Боже мой, такава кариера можех да имам и аз! Ала като се сравнявам с професора, кефя се, че не съм сбъркал. Какъв ли тъпоъгълник, какво ли квадратно момченце да съм станал, изкачвайки се в кариерата на оценител, следващ модните течения в партийната соц.-конфекция! Пред очите ми е полският автор на "Писма до г-жа Z." Казимеж Брандис (1916-2000)*****, за сравнение на артистична и вълнуваща публицистика с впечатления от жизнения и самовлюбен мой почти връстник Светлозар Игов.
Около час г-н професорът прави разбор на Славейковата поема за Гергана и везира чалманлия. "Концептуално", "субординация" и пр. подобни термини – горди чуждици, ми прелитаха край ушите, за да осъзная вероятно какъв лъв е. Стана ми неудобно за него, та го изръгах по някое време с лакътя в ребрата. Дяволчето у мен се бе ухилило до уши, влизах в ролята на Ванка Глупака с професора до мен: "Ами не е ли поема за любовта? За любовта нищо не спомена. Каква е тази субординация! Където е любов, везирът слиза при робинята, или издига робинята при себе си. Или – според теб****** в любовта сме като в казармата, имаме субординация?!"
Все пак, да не го съдя! Ей такива едни си ги мисля. Бързам, пристрастен съм повече от необходимото. Възможно е да бъркам... Ще се радвам спецът на разбора да излезе стойностен. Толкова години се правя на балък, та май е естествено честолюбието ми да се разбръмчи сърдито: Альоу, Умника! Виждаш ли къде можеше да си! Но оттук ми иде самочувствието да си река: Гледай си работата, Жорес*******! Всичко ти е наред.
Игов двайсетина пъти поне употреби термина "концептуално", и уж прелюбопитен и объркан в тези сложни и замотани като свински черва научни тълкувания, зинах – че какво толкова му харесал терминът концептуално, та ми вади очите с тъпия синоним на българската дума "основно"? Ама не! Концептуално звучи някак бамбашка, хептен научно. Попитах професор Игов къде му е центърът, оста на неговата мерна системка за оценяване коя творба е стойностна и коя – не. Разгледа ме, стори ми, се изненадан. Не се разсърди, та си рекох: Веднага схвана. "Ами, всяка творба или автор оценявам според контекста, според стила и епохата. За всеки случай – различно". Възможно да не бяха точно тези думите, но в този смисъл бе отговорът.
– И все пак – продължавам, – коя ти е Полярната звезда, точката в Космоса, според която се ориентираш? Ще го кажа по-образно: Къде върху картата на Европа и върху континента на християнската ни цивилизация е твоят ориентир, еталонът, с който си сверяваш мерната система?
– Да-да, малко пò на запад от България е, в онази тясна крайбрежна ивица, където е Хърватско. Там, където християнският Запад се среща с ислямския Изток.
Логично би следвало да го питам защо не е България, но не попитах. Спрях се, да не би да се засегне. Говорѝ като дългосвиреща грамофонна плоча около час и нещо как и колко сме изостанали от Западна Европа, та духовното развитие на българите било пострадало страшно много от разни исторически и ред други обстоятелства.
– Нищо ново не чухме дотук – рекох. Освен професор Игов, в миниатюрната гостна у изпълняващия длъжността кмет на Стария Пловдив бяхме трима филолози: двама гимназиални преподаватели (аз и Георги Башиянов********), и домакинът на мижавата панелка издателят от рицарското (според него), а крадливо село Рогош, Пловдивско Тодор Чонов (1945), дето се води бир парче редактор на едничката ми стихосбирчица в Пловдивското родно храбро издателство "Христо Г. Данов. Та продължих: – Дотук минусите добре си ги знаем. Набили са ни ги вече в кратуните... Но ти кажи това наше изоставане от Запада какви предимства, какви ползи ни носи!
Бе бая словоохотлив. Припомни ни там, край шоличките с горещо свинско шкембе, какво бил написал, как партийната (комунистическа) критика го фиксирала кофти под око. В мухабета почти не участвах. Тримата се нахраниха доволно. Пих половин бира. Между другото, похвали се с мазна от шкембе-чорбата уста, че написал добър роман:
– Как се казва романът ти? – попитах.
– "Елените". Готино заглавие, а? – отговори в чудесно настроение.
Станаха и поеха към квартирата на Чонов от рицарското село, а пък аз се прибрах с жигулата. Минах край пазарчето в нашия яко занемарен за разлика от жк Тракия краен квартал, минах и край изтърбушения РУМ "Изгрев", паркирах жигулата в гаража, качих се горе и се хвърлих в леглото. От изпушените сто цигари и от кафетата този ден, и от изпитата възтопла бира усещах се леко замаян, а пък странно спокоен. На въпросите, които като да го учудиха, отдавна знаех моя отговор. Ах, само дано да не съм ядосал професора! – мина ми през ум в просъница... Но това беше миналата неделя. Днес се зарових в книгата му – сборник вестникарски статии, уж есета под надслов "Грозните патета" – продукт на издателство "Български писател" от 1989 г. Не ми хареса стилът му. Суховат, пък и претенциозен ми се видя... Очевидно обаче е "мислеща тръстика"; можеше да сме приятели, ако се поизчисти от суетата и самодоволството на ухажван университетски професор, свикнал да му се радват, да го четкат нежно по косъма.
27 sep. 2002
Вълнуващи преживявания доставя четенето. Пожелах си настоящата ми есеистична хронография да се чете със същия интерес и вълнение, които ми донесе сборникът с есета на Георги Марков – Джери "Когато часовниците са спрели", издаден в мътната и еуфорична за нас, българите, 1991 г. Светлозар Игов – обект на предишните наброски, разбира се, е част от огромния партиен механизъм за смазването на талантите или за приспособяването на тези таланти според нуждите на комунистическата партокрация в някогашна България. Такива обаятелни като него самовлюбени суетни врани, бяха притегателна стръв за неопитни млади автори. Неусетно за младостта, манипулираха в името на партийната права линия и готвеха следващата вълна напористи наивници, които да славят марксизма-ленинизма, без да съзнават античовешката му сърцевина.
Не един и двама от някогашните ми връстници неусетно се бяха превърнали в "глас на т.нар. партийна съвест", поласкани, привлечени от височайше внимание, печатани и приветствани в литературната периодика. Имам ли право да ги съдя? Нали сам бях почти до четирийсетата година в плен на илюзията за Свобода, Равенство, Братство (чрез любовта) от средата на Х век, т.е. от епохата на богомилите. В единственото мое почетено от медийна врява книжле "Сутрин рано" (1983) имам и такива верноподанни на пръв поглед, а всъщност заклинателни редове; за "болшевики" става дума, ама не болшевики са в тези редове, а сме ние, моето поколение млади българи, целите тук:
Но всъщност болшевики мъртви няма!
Те все така безшумно ще вървят
през обръчи, засади и куршуми,
ще минат всеки път и кръстопът
и в днешното ще бъдат помежду ни.
Може би различното в моя случай е, че плътно бях привързан към средата, в която се бях родил и в която се бях учил да мисля и да възприемам нещата около нас. Тази родна стихия на съпротивата ме зарежда с мерак да пиша и досега – нищо че нерядко жестоко ми се е надсмивала, или още по-зле, не ми е обръщала капка внимание. Имал съм шанс, че властници не са ме галили като симпатично мамино хлапенце. Ай, колко лесно биха ме превърнали в суетен, самовлюбен агитпропчик и "наше момче", което окичват с хвалби като циганско дайре. Споменах циганско дайре, с пискюли и звънци украсено, в текст, където заради изкушения дявол знае от що академик Тончо Жечев (1929-2000) – член на жури в един очевадно нагласен литературен конкурс, обсъждах роман на авторката от Перник Здравка Евтимова (1959)!
Впрочем, де ли е селцето Радуил? Ще ми се да го зърна върху картата на България. Има село Радуй, Пернишко, ама Радуил, Софийско няма на моята пътна карта. Трябва да е сладко, кипро, занемарено селце с мирис на оборски тор, на непрана овча вълна, на горени дръвца, печени чушки и лютеница, варена на двора, с ухание на дюли и на дъсчен селски под, търкан с турска керемида, и ярко червено нацъфтяло мушкато по прозорците. Всеки случай не е в земите на Хърватско, ни по бреговете на Адриатика.
___
* От сб. "Кардиф" (1997), 100 стр. самиздат, тираж 300 екз.
.jpg)
** Георги Марков, цит.съч., стр. 15. & https://kultura.bg/web/%D1%81%D0%BB%D1%83%D1%87%D0%B0%D1%8F%D1%82-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BB%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D1%80-%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%B2-%D0%B8-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%81/ Без да се замисля, никога не изписвам научните звания на Светлозар Игов пред името му. Самò по себе си името е достатъчно. Литературен университет. Културна институция. Светъл и красив ум. Помня го от началото на 80-те. Къдрокос момък с излъчване на възторжен юноша. Вече известен като един от най-талантливите млади критици. Помня първите му стойностни книги, като млад научен сътрудник в Института за литература. Това бе ново, непознато до този момент мислене за литературна история (...) "Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам/ през себе си нощта". Този стих е не само конгениално въплъщение на прочутия "обективен корелатив" на Т.С.Елиът, модел на поетическата оптика на Далчев, което е прозрение на младия Игов още от най-ранните му текстове за поета. Далчев вижда през стъклото не просто Нощта, той я вижда "през себе си". И още: "себе си вижда през нощта". Това е знаков образ – обрáт в поетическата оптика, който се превръща в теоретически субстрат. (...) го превръща в метафора на методологическата си теза за херменевтичния обрат: "Херменевтичният обрат представя цялостно обръщане на смислообразуващата посока от възприемащия към творбата и от творбата към автора. Авторът вече е разбиран не само като родител и създател на творбата си, а и като рожба и продукт на творбата". Чета този супер-хипер-турбо-екстра турлю-гювеч от термини във вестник "Култура" Или както бе лафът на колегата ми от "Комсомолска искра" Николай Галов (1943-1993), с когото деляхме една и съща редакционна стая шест години, ега си и словесната чекия!
.jpg)
***** Дотам есеистиката на поляка ме беше превзела и омагьосала, че шестте километра пеш през полето между добруджанските села Гурково и Тригорци през лятото на 1980 г. съм ги преминал неусетно, четейки текстовете на Брандис от тази книга, току-що купена от Варна, понесена в магнетичната все още непозната за мен Добруджа. Ето два пасажа от "Писма до г-жа Z.", да усетите магичното в действително артистичната есеистика на един от най-блестящите европейски и световни артисти на словото "Смятате ли се за добър човек, госпожо? Какво мислите за себе си преди да заспите? Колко пъти сте оказвали съпротива на дявола? Делите ли хората на добри и лоши, или мислите, че има само добри и лоши положения? – са въпросите от моята анкета. Днес всичко може да се проучи с помощта на анкети. Най-малкото три пъти годишно получавам анкети по литературни въпроси с обредния въпрос: Над какво работите? Отговорих веднъж: "Над себе си" и отговорът ми беше сметнат за несериозен, та ми се наложи да го променя" (цит.съч., с. 157) и "Ала литературата никога не е била добре възпитана. Понякога поставя огледало точно срещу човешкото лице и показва на притежателя му една от вечните тайни – човека. Онова същество, успяло след хиляди години да се изтръгне от Земното притегляне, все по-често си повдига крайчеца на шапката пред огледалото, с дълбокомъдрения въпрос "Извинете, собствено с кого си имам работа?" (стр.158).
.jpg)
.jpg)
.jpg)