четвъртък, 19 януари 2017 г.

Публицистика – ЕСЕТО, КОЕТО ТАКА И НЕ НАПИСАХ

ЕСЕТO, КОЕТО ТАКА 
И НЕ НАПИСАХ
     (In skype)

     Tодор Ряпов: Какво 
ще рече "опричник" на български език?

     Георги К. Бояджиев: На 3 декември 1564 г. Иван Грозни
напуска Москва, като отмъква със себе си хазната, царската библиотека, иконите, регалиите (царските символи на властта). Заедно с приближените си господинът се настанява в село Коломенское, където стои няколко седмици. После се мести в град Александров и на 3 януари 1565 г. се отказва от престола, като обявява, че причина за тази жертва е недоволството на болярите, войводите, църковния клир. На 5 януари при Иван Грозни дотърчава делегация, оглавявана от архиепископ Пимен, която убеждава царя да се върне на престола. Когато през февруари 1565 г. Иван Грозни се връща в Москва, заканва се, че предприема крайни мерки срещу "изменниците", конфискува имотите им и създава т.нар. опричнина

     През 1565
г. Иван IV Грозни определя част от територията на Русия за земя под прекия му контрол, без намеса на аристокрацията при управление на тези области. Опричнината обхваща около 1/3 от страната, включително най-богатите земеделски райони, части от Москва, както и някои големи градове на Русия. Областите, които все пак царят оставил под контрола на аристокрацията, са назовани земшчина.

     О
причнината се управлява от служители на царя, наричани опричници. Точно тези служители облагат населението с данъци, като подтискат всяка съпротива с жестокост. В резултат обширни райони се превръщат в пустош, значителна част от жителите им предпочита да се изсели, което води до спад в държавните приходи.

"Опричници", худ. Н.В.Неврев: eпизод преди екзекуцията на болярина Фьодоров, обвинен от Иван Грозни, че се канел да му седне на трона.

     T.Р.:
Чета, че Игор Стрелков бил опричник на Путин.

     Г.Б.: О
причник в случая ще рече кандидат да заеме ролята на Путин в днешна Русия. През 1573 г. царят Иван Грозни премахва опричнината, екзекутира неколцина видни опричници, малко по-късно има наглостта да твърди, че опричнината никога не е съществувала.*

     T.Р.: А музиката къде е?
       
     Г.Б.: През януари 1998 или 1999 г.
по повод годишнина от появата на местния младежки вестник (5 януари 1959 г.) събрахме се в ресторанта на втория етаж на пловдивския хотел "Лайпциг" колеги от "Комсомолска искра". И там по поръчка на Георги Яков (1941-2007) – бивш главен редактор, в онова време шеф на Общинското предприятие "Фотография" (после му стана и собственик), Румян Шишманов – фоторепортер на вестника, изщрака няколко цветни фотоленти. 

     След седмица Яков ми се обажда по телефона да
отида в офиса му в сградата срещу Чифте баня да получа приготвените лично за мене снимки от тази сбирка. И докато точим лаф-мухабет, Гошо – Бог да го прости! – вмъква ей тази фразичка: "А жена ми, като разглеждаше снимките, каза, че имаш вид на типичен разночинец".

     Нищо не рекох. Че не знаех що е "разночинец". A oказа се ето що! 

1999 г. Добрякът Георги Яков и аз – разночинецът, в "Лайпциг".

     Разночинци – междусъсловна категория от населението в Русия през XVIII-XIX век, състояща се от откъсна
ли се из социалната си среда духовници, занаятчии, дребни търговци, селяни, чиновници, обеднели дворяни. От 1840 г. нататък оказват влияние върху развоя на обществения и културния живот, превръщат се в основен социален слой при обособяване на новата интелигенция.**

     Преди да се оженят, жена му на Гошо Венета, заемаше в ОСИК
*** миниатюрна като кибритена кутия канцелария над Спортния магазин срещу пловдивския "Дет-Маг" заедно с бъдещата родна Майка Тереза, г-жа Божана Апостолова Преподобна, настоящ собственик на издателска къща "Жанет-45", поетеса, меценат на закъсали млади и недотам вече млади поети. "Мила ми Венетo" по онова време бе хубавица. Клюкареха завистниците и честолюбиви михлюзи, дето по цял ден киснеха на чаша евтина ракия в култовото кръчме "Кристал", че му кръшкала с млади мъжкари. Ама от некадърници с претенция какво ли друго да чуеш!

     Като главен редактор на "Комсомолска искра", Гошо за мене си бе идеалният кофти характер и досадник; далеч по-късно го видях в златиста розова светлина – готин, влюбен
до полуда в пловдивското "Льоко, Льоко-о, що злагаш на нас, сиганти"; май и в управата на местното футболно дружество "Локомотив" бе известно време.

     Днес от рано сутрин
си губя времето с две манджи, a от седем до дванайсет в ума ми се върти есе на тема "Чувство за справедливост". И сега леко ме наболява глава, че се разочаровах и от себе си: домързя ме да си седна на задника да запиша този текст с епизоди из живота ми от четири-петгодишната ми възраст, та досега.

     Т.Р.: Изпрати музика и сядай да го възстановиш.
                           
Май 1966 г. Тодор Ряпов – студент във ВИХВП-Пловдив.

     Г.Б.: Както съм обяснявал някога на
чаровната Re., имам усещането, че канал от информация се отваря току над кратуната ми, а понякога – и в най-неподходящ момент. И ако не се отзова на предизвикателството да седна и да си запиша това послание свише, започва чак да ми се гади. До утре сутрин, ако не ми избледнеят картинките в ума, може и да го запиша.

     Т.Р.: Също като М
охамед, когато получавал указания от Гавраил; нали и той, въпросният Мохамед, получавал гърчове и видения!

     Г.Б.: Даже му осигурих мото на това есе, заради което съм си диктисал
покрай чашата кафе сборника "Фрагменти" на Атанас Далчев (1904-1878), за да го запиша дословно това мото****. Инак вкратце то звучи ей тъй: "Човек, обладан от чувство за справедливост, е чудовище за своите приятели и близки".

     Т.Р.: Дерзай
!

     Г.Б.: Вчера сутринта по Нова ТВ имаше доста интересно (за мене) предаване- разговор in live как се изграждала психиката на човека от най-ранната му детска възраст (до 4 г.). Имаше
и онагледяване на смисловите връзки, които в тази именно крехка възраст се образували в съзнанието ни, и оттам значи, за цял живот

     Та си размишлявам напоследък:
поради что от най-ранното ми детство, та до юношеската ми възраст нощем в тъмното си представях епизоди от фронта, дето се е сражавал баща ми (генетична информация може би), макар моят дърводелец да не обичаше да говори за фронта и винаги като с ченгел съм му вадел думите и самоотвержено съм се наливал с неговата върла домашна ракия с цел да изкопча детайл поне из преживяното от 22-годишния харманлиец, редник на фронта.

Април 1966 г. Бойният състав на релейката: шофьорът редник Ангелов от Северозападна Българияначалникът мл. сержант Николов от Вършец – или Николчо по "Маминото детенце" на Любен Каравелов, че бе същинска ученичка, и моя милост – все още редник, единствен филибелия сред състава от общо 80 войничета от цяла България, фатмаци и офицери в ракетния дивизион.

    Майка ми пазарджиклийката била "голяма читанка", зубрачка, направо казано. Беше ми втръснало да я слушам да ми обяснява какво ли не,
все да ме поучава. Беше ме окупирала до ІІІ клас, когато се отървах от нейното опекунство, че най-сетне, слава на Бога! – я приеха в елмонтажа на пловдивския "Електроапаратурен завод". Инак, докато като детска учителка заместваше този и онзи по за месец-два из детските градини на Пловдив, както квачка пиленце от четиригодишен влaчеше ме все подир себе си. 

    Та си мисля
, писането ми е дар от нея, от склонността й да чете. Заради неиния калпав "дар", дето дотук само неприятности ми е носил, израснах саможивец, който се бори с нормалната момчешка склонност към сбивания, щуротии, пакости.

    T.Р.: Нали за теб всичко е игра около теб?

    Г.Б.: Eто с какво смятах да започна това есе...

    От петгодишен (1952
г.) майка ми ме пращаше да нося за баща ми в пазарска мрежичка обяд и парче хляб от сумрачната дълбока изба на улица "Ниш" № 4 (пресечка на ул. "Пещерско шосе" в подножието на Джендем тепе) чак в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" № 10, в пресечката срещу сегашния Дом на културата "Борис Христов". И там, когато баща ми вече бе калфа, имаше двама чираци, които си биеха лют майтап с висок кокаляв циганин: Васил се казваше, ходеше с дълъг до пети оръфан балтон, но имаше благо лице и все такъв един... наплашен, като да са го гърмели някога.


1953 г. Петгодишен, в униформа на забавачката: сивoсиня манта с 
бродиран от майка ми монограм ГБ на гърдите, точно над сърцето 

    И веднъж по обяд, докато се въртя аз около тезгясите и си ровя за трупчета из талаша в работилницата, тези двамата зевзеци взеха да нападат мангото, че им бил откраднал нещо си, а бе, липсва, значи: няма как, само циганин може да го е свил. И онзи мига-мига на парцали, кълне се в децата си, че не би си позволил такова нещо. 

    Слушам, гледам: човекът се бие в гърди, наляха му се със сълзи очите. Спуснах се първо срещу онези двама
та глупаци да го отбранявам, а те ми се хилят, намигат си един на друг. Спуснах се тогава срещу баща ми, блъскам го с юмруче в корема аз този мой корав дърводелец – дотам можех да му стигна, и му крещя с всичка сила: "Що не го защити, а! Що само си стоиш и мълчиш?" 

    Любопитно ми е дали усетът за справедливост, за редно и нередно е рефлекс, с който човек се ражда, или този
усет се придобива чрез възпитание. Защото от над трийсетгодишната ми даскалска практика съм се налюбувал на милички на мамето и татенцето дечица от ІV, та до ХІ-ХІІ клас, и всяко пръкнало се в този наш свят вече сякаш готов... завършен подлец, лицемер, измамник, тарикат, доносник, предател.

    T.Р.: Май че си е по рождение, но после човек може и да го загуби. Според мен.

    Г.Б.: Всеки човек след тригодишната си възраст дели света на "мое" и "чуждо". С други думи, израстваме отначало именно като егоисти. Егоизмът си е просто част от природата ни, основна част, и иде оттам, дето са ни бесовете, жизнената енергия.

    Знаеш ли какво е Любовта, а! Любов е да пренебрегваш себе си заради друг. Ей това е великолепието на Христовото учение.

    T.Р.: Израснал съм в многочленно семейство и нямаше "мое" и "твое", и не съм бил егоист, поне според мен.

    Г.Б.: И когато посредствена гад тръгне да си изгражда властта и славата, да си храни самолюбието чрез унижени
я, чрез издевателства над някой друг, нали точно усетът за справедливост (който според мене си е феномен на цивилизацията) те вдига на бунт, на въстание; и тръгваш да се биеш понякога на живот и смърт, за да защитаваш когото и да било, независимо че гадът може да те съсипе и унищожи.

     Едва ли петгодишен хлапак,
когото родителите му сурово го пердашат у дома, държат го под ключ в избата, докато са на работа шест дни в седмицата, ще да знае. Откъде тогава да му е ясно що е справедливост! А? Откъде? Това си мисля. Може пък да ни е вродена представата за Добро и Зло, редно и нередно. И оттам ми идва на ум, че възгордяване, измама – маскирани като филантропия, така познатото ни лицемерие и лакомията за власт иде от малодушие, от липсата на духовна енергия. Оттам ще да са и предателствата, и милите уж, но всъщност ужасни самохвалства на чужд гръб и за чужда сметка; понеже са гавра с доверчивия човек отсреща.

19-годишният Jores – стар кокал с мустак (рехав мъх) и фасон, 
както се полага на ефрейтор от ракетен дивизион сред дъбака

     Втората година, от есента на 1966-а до уволнението ми в началото на октомври 1967-а "
зачислиха ми" двама новобранци, селянчета от дълбокия прованс, за които казарменият живот се оказа Райската градина: облекло, патъци, лапане, спане, хем всичко ти безплатно; за разлика от мен – четвърто поколение гражданин, бързичко се приспособиха. Единият, дето щеше да ме замести подир моето уволнение, си бе типичен натегач нейде от врачанските села, другият – от още по-дълбокия прованс: Михайловградско, сегашното Монтанa. Казваше се този вторият Тончо Тонев. И като новооглашен началник, ефрейтор – зъл тиранин в релейката Р-401М, захванал бях, като типичен градски гамен, майтап да си бия с тези диви селянчета, особено да се бъзикам с новобранеца Тонев – омачкан такъв един, изсулен, дето униформата му стои като на закачалка, кокаляв, чак подгърбен, вечно омазан, ухае на манджа и на мръсна партенка, все нещо му виси или се влачи я от патъците, я от дрехата му, с вид на доверчив наивник, демек. 

     Изтегнал съм се аз, Наше величество Ефрейторът, като варен кренвирш върху едно от двете диванчета, които всъщност си бяха сандъци, натъпкани с огромните акумулаторни блокове на радио-релейката, и идва да ме смени за обяд редникът Тонев. Дежурен съм: демек, на поcт, шега ли е! Oсигурявам връзка на дивизиона в покрайнините на държавата с големите шефове от ПВО и ВВС към Втора Българска армия. Вмъква се ухаещ на кисела пот, лук, чесън и яхния моичкият Тонев. Вмъкна се
като лалугер в дупка, рече да се разположи на съседното диванче. Няма "Добър ден", няма "Здрасти", няма "Другарю ефрррейторррр, разрешете да остана!" 


    Лелееее, че като се разфучах! "Новобранка, де така! Я излез и по устав да ми се представиш! Аз тук началник ли съм, или лукова глава?"

    И този кротушко, този момък, навикнал да го действат старите войници, вместо да ми се завърти на пета и – за мой кеф – като балерина да ми изпълни неговото си нескопосно "кръ
-гом", да излезе, па сетне да се върне, па чинно да ми се представи, да ми рапортува, както е по Строевия устав, взе, та ми се озъби: ще се бие, демек. 

    А бе, какво още да ти река, Тодаре! Настръхна насреща ми това селянче. И след минута-две, след кратка схватка, след като с шутове го гоних чак до цветната леха пред релейката, пред моята както всички я зовяха любима "Вила Цонка", усетих отведнъж какви ги върша. Седя си, значи, размишлявам; не ми се и лежи вече на диванчето. Хем гладен, хем в свирепо настроение. И така, както си размишлявам, внезапно като стрела в сърцето ме прониза ей такава една: "Мамицата ти-и! Мамицата ти ефрейторска гадна, мамицата ти, Бояджиев! Аййй, че си говедо!"

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 31 okt. 2014 – edited 19 jan. 2019
____
На снимката най-горе: Върба Чавдарова (1929), Иван Стойчев (ок. 1938), Емил Калъчев (1932-2013), Елена Крусева (ок. 1935), Г.Б. (1947), Георги Яков (1940-2010?), отпред: Николай Заяков (1940-2012).
Илюстрацията най-долу: "Прозорецът", худ. Злати Бояджиев (1903-1976).

*Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0
**Вж. 
http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=E0CAD9898FED9D0C57B26F102E9BEE58?encID=1&article=4285647624
*** ОСИК – окръжен съвет за изкуство и култура. В ОСИК и 
още низ подобни злачни местенца на някогашната синекура Партията-ръководителка назначаваше обикновено мили рожби и властни булки на местни лъвове или "тайните" любовници на лъвовете.
**** Ц
итатите са всъщност два: 1) За писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище. и 2)Талантливият човек е неприятен. Вж. с. 61 и 57, Атанас Далчев – "Фрагменти", изд. Български писател, 1967. Моята си версия за мoтo на ненаписаното есе по ми допада. Бел.м., Jores.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...