Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я, тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът внася между човеците, и особено към най-грешните между нас. – Аноним (1947)
26 fev. 1992
Юфката на следния ден делим не на пет, а на четири паници. Баща ми не пожела да закуси. Обръсна се в банята, изпи на екс сутрешния си чай без захар, ма и това не му направи впечатление, сетне се запъти към центъра на града. Имал авери от махалата и от училище. Бродили по тепетата някога си, като хлапаци, да заничат как се онождат любовните двойки на печени мъже с неопитни млади момичета, пекли си изровени от бахчите по къра крадени картофи, охлюви, глозгали врабешки кълки яли и пили кръв от жалва, и в реката по гащи и без гащи каракуда и рибки симеончета ловяли. Накъсо, има спомени и се надява, че някогашните му авери ще му помогнат да открие Виктор. Впрочем, ето накъсо доста пространният му разказ какво се случило в полицията...
– Вий, гражданино, по каква нужда?
Тогава Тотю подал личната си карта на ухиления сержант. Онзи с очилата се вмъква в стайчето, отваря огромен халваджийски тефтер, нещо си записва, чеше се по врата, вдига червения служебен телефон и повежда следния строго служебен разговор:
– Госсин каптана, моля!... Госсин каптан, сержант Коцев... Тук един гра... гра-а... гра-аж... Кой? Непознат, госсин каптан! За пръв път го виждам. Тук един гра-а-ажда... Тъй вярно. Слушшам! – Тракнал с токове, и прав като свещ, нежно положил слушалката и се обърнал към тате:
– Откраднаха ми колата.
– Отнето неправомерно МеПеСе. Да го впиша, нали! – изгърбил се цял над бюрцето и пак се връцнал към тате: – Каква марка ви е автонобилят, какъв модел и коя година на производство, регистрация? Колко бензин има в резервоара?
Освен тези особено важни данни, тате добавил, че зазката е с чистак нови гуми, има си вентилаторче за десет лева с новозакупена батерийка от четири волта и половина, която се намира в сандъка под съседната до шофьорската седалка, две дарени тон-колони в щайга с лук за посев, който е върху задната седалка при китките розмарин и лавандула за привличане на рояци пчели в кошерите на двора му в село Козарско.
Баща ми пристъпил разколебан:
– Ми аз кво? Кво да искам? Да пипнете крадеца. Кола е то, не е кокошка!
– О-о-о, Коцев, как е службата? – И отминава, без да чуе какво казал ощастливеният дежурен на пропуска, чак лигите му текат.
– Документите... Така-а! – разгръща големия оръфан тефтер с твърди корици и пак нещо вписва. Хем драще, хем мърмори под нос: – Доста млад е образът от снимката. И хич не е плешив. Случайно тоз на картинката в документа да не си ти?!
– На работа съм от девет – измучал Тотю.
– Е, та?! – мръщи се онзи. Вдига очи от тефтера, цвъква с уста навътре – прочистил си зъбите. – Как си на работа, бе-е-е, като ми киснеш натурално пред мен, бе-е-е? Кво значи "на работа съм"?
– Значи, че вече започва да ми превтасва тестото.
– Ама мутрите... Циганите... Наркоманчетата... Колата ми... Виновен съм, ама... Какво толкова съм казал? Капитан Добрев… Аз таковата...
– Какъв капитан? Кой вятър те е довял по това нищо и никакво време?
– Симо, Симето, Симера, стар мой авер... Аз да не съм искал! Ма Монката... Колата... Ах, госсин старши, знам, прав си, ма виновен ли съм, че ми откраднали колата?!
– Тук сме общинската полиция, гражданино! Монката-Чонката, тати-бати нямаме тук. Знаеш ли ред и устав какво значи? – Чеше се усилено зад ухо и по врата, с една дума, размишлява: – Виж сега кво ще ви кажа. Прибираш се сега у дома и утре в осем нула нула кацаш на това същото гише... Няма да съм аз, обаче вече сте записан за прием и колегата ще те поеме. Панимайш?
– Панимая... До утре зазката ми три пъти ще я разфасоват.
– Значи, да си зарежем ний всички служебните обязаности, цялото МеВеРе барабар с машинописките и следователите да хукнем... Това ли на теб ти се приискало?
– Викам, да побъбря с Монката-Чонката, а! – изръмжал изненадан и от себе си Тотю.
– Ъ!...Ъ!... Ъ! – разъкал се онзи, сякаш зъб внезапно го присвил: – Я, гледай ти сега, мой човек, как развали мoхабета. Шефът в момента има важно посещение.
– Кво посещение, бе, господин старши! Преди мен друг не видях.
– Да де – отстъпил онзи както жалва костенурка, когато в корубата си се посмуши, – додоха с предимство и в голяма нужда преди вас записани граждани... От снощи хем записани, да!
– В по-голяма нужда от мен?! – не повярвал тате. – Че има ли някой тук в по-голяма нужда от мен? Кой е тоз толкова важен гражданин с предимство пред мен, я кажи!
– Не магу отвечаются – по руски рекъл онзи. – Служебная тайна... Иди сюда завтра!
– Зърнах я таз ваша служебна тайна с високото дупе и кръшна половина – изфучал Тотю, па блъснал портата, нахлул в чужди води: – Мен треска ме тресе, той: Ела утре!
Тъй си мърморел ядосан, докато прескачал през две-през три стъпалата нагоре към голямото началство. Даже не почукал плахо по дебелотапицираните кожени двери на третия етаж, не го възпрели проклятията на личната секретарка Данчето Кулаксъзова. Влетял в кабинета на капитан Добрев и го сварил тъй ле-е-е-е-еко полегнал, запъхтян върху мацката насред удобния като спалня от кораба "Титаник" диван. Неправилната постъпка на тате принудила приятелят му от детските години в бедняшката махалица под Джендем-тепе хептен да се задъха, че даже и да запелтечи. Скляпал* милият като пор в курник, с кокоша перушина в муцуната. А по-интересно реагирала мацката. Като придърпвала розовите муцунки на непослушните чудесно напращели цици обратно в розовия сутиен и изнервена опъвала смъкналите се до глезените й копринени чорапи с бордюр от бяла дантела с розова фльонга, мацката като тигрица изфучала: – Аман! Бактън от ливандури**!
– Не ме е баш толкова яд – гневи се тате пред мама, – не ме е яд, Ленче, че ни свиха Виктор... Яд ме е на оназ ми ти никаквица! Да ми рече тя на мен ливандура... Че аз за едната чест човек убивам, бе, е-е-ей!
– Не се коси. Нали работа ще ти свършат! – изгледа го от глава до пети мама.
– Една петдесекилограмова никаквица мен тъй да ме... Аз мамицата й!
– Айде-айде, таквиз като тая им дърпат юздите на държавните атове и ги яхат, че на вас, мъжете, толкоз ви е акълът! Държава на курвите сме ний. Това е днес България, няма друга такваз държава на света.
– Да съм аз министър на вътрешните работи, няма да е тъй! – видя се, макар за миг, баща ми хлебарят в ролята на висок, строен държавен мъж със звезда на челото. – И не ме е толкова яд, Ленче, че ни свиха Виктор. Яд ме е на оназ никаквица. Да ми рече тя на мен ливандура. – И пак извиси глас: – Че за едната чест аз човек убивам, е-е-ей!
– Ливандура не е ли нещо като лавандула? – обадих се. – Лавандулата е билка, пие се като чай. Нали?
Никой не ми отговори.
Когато мръсницата отплувала от кожения кабинет, капитанът веднага си спомнил за хлапашките лудории и приятелството с тате; пък тате, от своя страна, забравил да се яви на работа и тестото му наистина втасало и превтасало, разтекло се из хлебарския цех онова меко тесто, та се наложило половината администрация при хлебозавода да слезе от високите етажи на административната кула, с големи кюмюрджийски лопати от парната централа да го събира на купчини това тесто и с кофи да го мъкне обратно към поточните ленти в пекарната. По същото това време в течение на два часа тате и капитанът нагъвали шоколадови изделия-асорти, омешани с печени осолени бадеми, чам-сакъз, фъстъци и брашънце от кокос... Докато не изкъркали цял литър английско уиски "Уайт хоуп" (Бяло конче), пък от говеждата пастърма и смядовската луканка не почнали да се загуцват и балончета да им излитат из устата, носа и ушите, не спирали сладко-сладко да си приказват... Накрая големият началник се заел сам да изпроводи милия свой авер от онези сладки детски години, прикрепял го, за да се не подхлъзне върху полирания до блясък мрамор, да не получи тротоарна екзема, и не пропуснал, когато минавали гушнати като братче и сестричка край пропуска на път към парадния изход, строго да смъмри дежурния:
– Дермо!*** Още кат си поел човека, длъжен си бил да зацепиш, че човек това звучи гордо и че ми е пръв другар. Накакался тъй, накакался**** и ни...къ-къ-кви зззвинения не приимам. – Направил кукиш, замахнал решително, замалко да се метне от парапета в алеята с розичките, но само се изсулил поле-екичка, насадил се като торба картофи сред трънака, и като обърнал муцуна отдолу-нагоре кой го знае защо строго рекъл: – Умри, а командира си не предавай! Виноват Коцев! Молчать, не рассуждать!***** Утре лично ми представяш писссмен рапорт. Ясссна?
– Ясна, госсин каптан! Тъй вярно! – от най-горното стъпало и полираната мраморна площадка смотолевила жалвата Коцев, за голям кеф на тате.
– За Виктор да се не притесняваме, Ленче ле – размазва се Тотю, докато като вихър се носи из спалнята и се бори с мебелите. – Виктор ще ни го докарат утре сабахлен с духовата гарнизонна музика, мойто момиче. И просни, мила Ленче, персийския килим на балкона, нишан и на комшиите да дадем, нал-л-ли! – Защрака с пръсти, па завъртя задник като дебела мазна циганка, кога кючек захваща, та мама погнусена се извърна да не го гледа и плю в мивката. Този път обаче, което си е за похвала, не повръща, не прави опит да си свали ризата, панталона, гащите. Търкулна се в Юлкиното креватче и тутакси заспа. Хили се Тотю в съня си с такава eдна сладичка детска и само негова си лъчезарна идиотска усмивка, че ми беше драго да го гледам, да му се полюбувам.
Илюстрации:
- Виктор,значи Победител.
- Хубавицата с мерцедеса.
.jpg)
.jpg)
.jpg)