Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 24 август 2019 г.

ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО

  "Разхождах се с двама приятели. Внезапно слънцето започна да залязва. Небето стана кървавочервено, изведнъж изпитах изнемога. Спрях, облегнах се на парапета. Небето над синьо-черния фиорд и града се беше изпълнило с кръв и огнени езици. Приятелите продължиха, аз останах треперещ от тревога. Усещах мощен, безкраен вик, пронизващ природата." Спомен от дневника на Мунк с дата 22 януари 1892 г. сочи, че това е картина на залива Ослофиорд срещу едноименния норвежки град. Картината представя човешка фигура с широко отворени уста и очи, обхванала с ръце главата си. Значително място във фона е отделено на надвисналото червено-оранжево небе, под което едва прозират неясните очертания на типичен морски пейзаж. Първопричина за творбата са извънредни, шокиращи северни природни явления. Страховитото внушение откъм реалния пейзаж отприщва животински вик на ужас. Ландшафтът в картината на Мунк е белязан от кипящи огнени вибрации, в които човекът от картината се е озовал и очевидно не може да превъзмогне. Като изхожда от нещо лично преживяно сред природата, художникът ни изправя пред олицетворение на дълбоко вродения у нас атавистичен страх от неизвестното.

ИМИТАТОРИ В ИЗКУСТВОТО
  
    Продължение от 17.08.1998. 

  Кое е по-необходимо като подход за поезия, разказ и всякакъв тип творчество? Според приятеля Михаил Берберов (1934-1988) ясно е кое. Мен обаче не ми е ясно, особено що се отнася до сферата на изкуството. За мен образ на транцедентното* са гротескните фигури на Йеронимус Бош (ок. 1450-1516), вплел късове от насекоми и мъртвешки кости в представа за надчовешкото. Трансцедентален е викащият в известната живопис на Едвард Мунк (1863-1944). Транцедента-а-ални са разтеклите се като сперма часовници на Салвадор Дали и мустаците на художника, източени в краищата, войнствено вирнати. Транцедентални са птиците в класическия филмов трилър на Жан Кокто (1889-1963). За сина на родения в заспалото Харманли, където най-забележителното е издълбаното в мрамора послание с йероглифи на арабски върху сводестия мост от ХVІ век на Османската империя, транцеденталното е гърч на човешкото ми съзнание пред непонятния Космос, сърдечен спазъм, патологична систола в кръвообращението на цивилизация невежи и алчни грандомани.

  Ако още не сте забелязали, в 77-те книги, съставящи Библията, трансцедентното, напускащото пределите на познанието (тъй като е извън социалния опит), е начало на вехтозаветния мит за Сътворението на света и край на Йоановия апокалипсис, представа за завръщането към изначалния хаос, като наказание за неумението ни да се справим със собствената си неандерталска стихия.
 Ако у поетите киченето с понятия плашещи бих взел за игра и симпатична поза, мен този съспенс (стрес пред въпроса какво ще последва) не ми върши работа, по простата причина че изпитвам – наивно може би, доверие към това социално животно, към този зоон политикон човека. За простосмъртния Адам от края на второто хилядолетие подир Христа социалното е уют, едновременно дом за моите страдания, но и отправна точка за най-смелите ми мечти. Отнемете ми това убежище, и аз ще се разпълзя наплашен сред сенчестото поднебесие на гроздовете от галактически непонятни структури, разстроен като латерна с фалшиви мелодии. Брррр, че мразовито! Така че между "трансцедентален" и "социален" предпочитам второто, дори и когато се отнася до такава шарения като поезията или абстрактната живопис. А и защо да избързваме, оптимист съм, че човечеството изживява все още детския си период, може би вече ни предстои да излезем от ерата на пубертета, от амбиции да си доказваме колко сме съвършени ("венец на творението"), без да съзнаваме доколко сме уязвими, глупави, несвикнали с мъдростта... все още. "Все още" с многоточие е последна от петте философски поеми в книгата на моя приятел и духовен брат, по негови думи (М. Берберов, вж. "Морето се завръща", БП, 1974 г.); цитат от този труден за четене сборник:
     Голямото е малко. Малкото – голямо.
     Продължавай.
     До атома – в обратната посока: продължавай.
     Търси най-истинската форма.
     Нима тя няма име?
     Или е вън от думите, които винаги я гонят?
 ("Завръщането на морето"). Само дето повече от формата ме вълнува съдържанието, социалният зов на изкуството.

  Вероятно за извънземния разум, ако го има, сме очарователни с лутаниците си в тази иначе съвършено уравновесена и математически изящна космическа Райска градина. Но ние все още не знаем това. Защото ако някаква Сила внезапно разчупи Седемте печата, зад които е скрит ключът към Абсолютната истина, нас – сигурен съм, тозчас стресът ще ни убие. Ето защо предпочитам метафората на Салваторе Куазимодо (1901-1968) за човека, 
"всеки сам върху сърцето на земята, пронизан от едничък слънчев лъч: И ненадейно пада вечерта", или човеколюбивите метафори на Уолт Уитман (1819-1892) и Габриела Мистрал (1889-1957). В крайна сметка, дали Библията не е възможно най-разбираемата за множеството социална беседа върху високите философски тревоги пред лицето на вселенския Творец?

  Виждам, и всички виждаме: половин Европа благоденства, преборвайки се някак с хаоса в човешката душа; останалите бедстват, сякаш за да се види до какво води пренебрежението ни към заложените от Вселената нравствени императиви. Онези хора свято вярват в сключените договори, в честната дума, ние – не. Ние, родените и свикналите да живеем в бедност, се възмущаваме и предизвикателно наричаме онова общество лицемерно; а забравяме, че онези хора там са изминали грапавия път, платили са си данъка чрез собствените си трагедии, поучили са се вероятно, а ние – о, разбира се, че имам предвид българите! – ами ние тепърва започваме.


  Комунизмът създаваше у нас илюзията, че за повярвалия в романтичния лозунг "Свобода, братство, равенство!"
** достатъчна ти е една гола вяра, безпрекословна вярност към Партията и вожда, и ще си уредиш живота, па ще изпревариш и всички останали, които не разполагали с най-мощното, модерното, върховното постижение на човешкия гений – марксизма. Прогресът го обещаваха както наследствено право; нужно е само прилежно да следваш предписанията на болшевизма, да скандираш патетично, обърнат с лице към Москва (Третия Рим), онези магически заклинания "ленински", сталински", "димитровски".

  Полякът Казимеж Брандис (1916-2000) в есеистичната си книга "Писма до госпожа Z." (1980, с. 106) съветва: 
"При пътуване на Запад добре е да се помни всичко това: страните, които ще посещавате, са добре екипирани от историята и всяка от тях на времето е плащала за това съответна сума, която днес й носи лихви. Ние едва сега плащаме тази цена, а за лихви има дълго да чакаме"Този текст излиза на полски в далечната 1963 г., ала пък ние тук още се опитваме да го разчетем като сигли върху древен палимпсест***. Помня се, новооглашен даскал насред Добруджа, току преди месеци приключил следването си, как тази изкусителна за мен есеистика ме караше да се препъвам по камъните на изровения от тракторите, камионите и комбайните четирикилометров път през къра между Гурково (Гяуркьой) и родното село на жена ми Тригорци (Джеферлий Ючорман, което значи Трите гори на турчина Джефер).

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019 
Plovdiv, edited by 24 avg. 2019
Илюстрацията долу:
- Самовлюбен тъпак от Асеновград, позиращ за сноби в изкуството.
___
* (от лат.) transcendens, entis "излизащ навън"; философски термин: "Който се намира извън пределите на опита, съзнанието и познанието" (Речник на чуждите думи, стр.751).
** Liberte, egalite, fraternite! – лозунг на Френската буржоазна революция от 1789 г.
*** Старинен ръкопис, писан върху замазан още по-древен текст на пергамент (Речник на чуждите думи, стр. 539). Бел.м., tisss.