ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1409.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1409.)

 Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, ала чувство за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – двата заможни чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, жестоко клани през Април 1876, ми е ориентир да преценявам що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)

НЕДОБРЕ ВЧЕСАНИ МИСЛИ (9.)

    28 avg. 1996

  Пази ме, Боже, от любов, на която са й нужни доказателства!

  Дали ще царуваш или слугуваш, момиче, зависи само от теб.
  Ако е истински дявол, ще те изкуши сам да си биеш шута.
  Големите приказки оправдават малките резултати.
  Завистта е жестокото наказание за посредствения.
  Човекът копал основи за къща, ти реши, че ти копае гроб.
  В колибата е по-уютно отколкото в двореца с хилядата стаи.
  За да нямам вечните ти проблеми, я отпиши ме от приятелите ти!
  Уредено бе някога – знаех от кого да се пазя. Сега е демокрация.
  Смъртта ме занимава като вход към нови изкушения.
  Животът ми е по-скъп от логиката.
  Съвършено организирана личност – планира и часа на смъртта си.
  Задължително ли е всяко ново да се ражда с кръв, слуз и болка?
  Растенията – тези мълчаливи свидетели и жертви.
  Косената трева. Страшно е тайното ожесточение у смирения човек!
  Подлостта е присъща на човека, не на животното.
  И от наивната жена, въпреки всичко, струи природна мъдрост.

  Моят сиамски котарак – възел от нерви и любов в пухкава козина. Когато беше влюбен, десет дни страдаше, не ядеше, свиваше се в някой тъмен ъгъл сам в тъмното и от време на време наддаваше любовен вопъл.

   29 avg. 1996

  Стефан Стамболов? Ловък психолог и сексуално чудовище. Гений на разврата. Байганьовската нишка по върховете на далаверата започва оттам. Келепирджия.

  С творческите си заложби българинът подкопавал отвътре пищната ориенталска инертност на Османската империя. Нетърпението, кипенето на кръвта у апостолите, все младежи по на двайсет и кусур години, спират ферментацията на националното самочувствие. И се получил не народ от стопани, ами тълпа от боричкащи се слуги. Оттам ще да е онова "Народе!!!!" с четирите удивителни в тефтерчето на Апостола.

  Министър Големанов, Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин – печална галерия от литературни образи на слуги по манталитет, хора без усета на стопанин. "Народът прост, животът – тежък, скучен" – жали тази нежна антена Вапцаров, и той оплетен в мрежите на типична идеология на лицемерието.

  Нейно сиятелство Пошлостта спечели поредица сражения с творческото начало, българинът е безпомощен и беззащитен, интелигенцията ни – смазана от раболепие, че да бъде ориентир за чест и достойнство. Телевизията запечата образи на унили и болнави философи, наред с жизнени персонажи на войнстващата посредственост. 

  31 avg. 1996

  На 31 август 1983 година, петък, в четири след обяд на паркинга на милиционерския блок 51 в пловдивския жк Тракия, вързан за предпазния колан в колата, горя баща ми.
В течение на доста време всяка година на този ден и по това време на деня паркирах възстановената от мен обгоряла жигула, за да изгоря една след друга няколко цигари. Това бе в памет на моя баща, оживял от касапницата с нацизма през Втората световна война, върнал се в Пловдив с орден за храброст. Нищо особено, някакъв българин!

  Гласуват закон. После събират комисия, за да приемат правилник за приложение на закона. Не им стига правилникът, и се сбира нова дружина да утвърди инструкция за приложение на правилника. Но и това не им стига, та след някое време на бял свят се пръкват указания за приложение на инструкцията към правилника за приложение на все същия шибан закон. Най-веселото е, че всички тези правилници, инструкции и куп указания помагат единствено да се заобиколи законът. 

  Не прелюбодействай! Т.е. не бъди мъж на повече от една жена – или жена на повече от един мъж. Съпрузите мъж и жена ли са в библейския смисъл на любовта или само взаимно се понасят заради детето, общи вещи, имот! Световната литературна класика предупреждава, че в съпружеството любовта нормално става хербарий, блед спомен за уханието и красотата на живото някога цвете, кожа, пълнена със слама, и оцъклени стъклени копчета, вместо нежни и весели страстни очи. Ема Бовари, Ана Каренина...

 6 sep. 1996

БАЩА МИ

 На 6 септември – 40 дни след шейсет и първия си рожден ден, към 10 часа вечерта в стая на десетия етаж в столичната клиника "Пирогов" в самота, без човек покрай себе си издъхнал баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Съжаляваше, че ме пратил да уча в Софийския университет, мерак му беше да ме направи мебелист, и за своя занаят ме готвеше, откакто се помня, едва петгодишен. Връчи ми в кухничката в избата на улица "Ниш" № 4 да въртя на ръка бала памук в тензухено платно, напоен с ленено масло, байц, пемза и разтворени люспи шеллак, докато фурнированата врата за гардероб, плот за шкаф, маса или табла за семейна спалня лъсне. Задължен съм и на двамата с майка ми, че са ме създали физически. Бе сръчен, вдаден в работата си, но неумел да лавира в живота, от онез доверчиви българи, за които тарикатите в моя Пловдив казват: "Прост, ама честен". Всичко, каквото направи, правеше го с мерак и труд, труд и труд. Беше мълчалив, разговорите ми с него като баща и син фактически наченаха след смъртта му. Много си го обичам, но и много съм му обиден. Струва ми се, че никога не се е постарал да ме разбере. Двамата с него – баща и син, сме твърде различни. Имам неговата сръчност и хъс в работата, не ми е помогнал обаче в нищо, което съм захващал. Напротив, пречил ми е. Забраняваше ми. Държа се с мен като с аргатин, не син. Държеше ме далеч от себе си. Мисленето му бе на битово ниво, като у 90 на сто от българите, но и на битово ниво, вече мога да кажа, че не му е пукало за мен. Живеехме в оскъдица, макар и нищо да не ми е липсвало в материален план, но гордостта си съм отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите и го направих мой пример за поведение именно с обикновеността му. Приживе обаче не ме разбираше.

 На интелектуално ниво откривам бащините му послания не в приказки, а закодирани в стореното от него, в реакциите му, които бяха някак срамежливо и нежно прикрити в мълчание. Бил ми е нужен, когато съм грешил и съм се лутал, но май съм бил твърде горд да го моля за каквото и да било. Духовно не съм му син, син съм на майчиния ми род, като първия, единствено любим измежду внуците на проклетия Борис Дявола от Пазарджик, той пък внук на заклания на дръвник тежко ранен в сражение с башибозук Ангел Керемидов от Хвърковатата чета на Бенковски, както и син на доброволеца от Балканската война 1912 г. Ненко Ангелов Керемидов, отишъл да отмъщава за честта на поруганите си майка и баща, както се бил зарекъл пред жена си Елисавета (баба ми Ветка, която смътно помня мълчаливо как седи по-встрани от бъбривите си съседки, подпряла с юмруче брадичка надвечер пред двукрилата ни порта на улица "Тунджа" № 18 в пазарджишката Пич махала или Чик-салъм. Раснал като сирак от 12-годишен, замогнал се с труда на цялата си челяд и с предприемчивост като един от заможните стопани в Пазарджик. Кълняха го лелите ми, па и майка ми заради страстта му да се труди, в която бе употребил и тяхната младост като момичета.  

  Живял в крайна мизерия, макар син на общински бирник в Харманли, на когото съм кръстен, баща ми най-вероятно е смятал, че имоти, вещи, пари носят щастие, но беше влюбен в майка ми и двамата бяха задружни, пък майка ми бе двигателят на всичките му проекти. Той май не умееше да мечтае: мечтата му бе да си има собствена мебелна работилничка и да зависи само от занаята си. От него ми остана автомобилно купе с белези от обгорялата му кожа и засъхнала кръв по тенекетата отвън. И аз превърнах обгорялото купе отново в чудесна нова жигула на 15 хил. км пробег, която съседите ми тук, в крайния квартал на Пловдив гледаха със завист и възхищение. Благодарен съм на майка ми пазарджиклийката, която ми нарече да бъда щастлив с тази кола, с която тя и баща ми са имали само хубави преживявания. Истина, майка ми държеше на мен, но винаги си е била неособено тактична: заради истината и справедливостта, можеше да извади душата на човек, независимо дали е тъпак управник или мекере на властта. И си отиде в шейсет и третата си година – пет години след баща ми, все така вгледана в спомените от онзи труден, но честит живот с мълчаливия дърводелец, за когото ми говореше, хълцайки и със сълзички, стичащи се по бузите й, приведена над албума със семейните снимки: "Виж баща ти, яхнал магаренце и вдигнал ръка. Не ти ли мяза на Исус, а?" Снимката от родопското село Добростан, когато са били честити, влюбени един в друг – и затова, а не поради парите и вещите, истински щастливи.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 28 oct. 2023

Илюстрации:

- Една от последните снимки на баща ми*.

- 1972 г. Редакцията на най-горния етаж **.

___

* От оцелялата фотолента, във фотоапарата в обгорялото купе, щатният фотограф към Дома на армията в Пловдив Александър Фучански, извади снимка за надгробната плоча на баща ми. В осем сутринта, както се бяхме уговорили, звъня на вратата, показва се жена му на Фучито: "Той спи. Снощи до три часа си е играл да чисти плаката". После самият Фучански, когато го попитах колко му дължа, буквално ми рече: "Нищо не ми дължиш. Хиляди мъже и жени съм заснел досега, но човек с такова излъчване не бях срещал".

Никола Джоков – Джоката (1934-2000) 

** Сградата отляво в дъното. Най-горе беше редакцията на пловдивския младежки седмичник, където още от 1961 г., деветокласник, всеки четвъртък вечер се събирахме десетина гимназисти около Никола Джоков, който ми е първият учител в журналистиката и писането на стихове, разкази, фейлетони, репортажи и проч. Бел.м., tisss.