ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (172.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (172.) 

  

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   01.09.1998., прод. ТИ СИ СЛЕДВАЩИЯТ*

  

  Бързичко се отрекохме от комунизма, нали: накичихме го с отбрани отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. Дали всичко е толкова просто и еднозначно в това всеобщо наше сбогуване с Голямата химера, която до вчера е осмисляла младостта и целия ти живот! Дали не сме като онзи доскоро примерен, праведен съпруг, който най-неочаквано едно утро засипва с обидни прозвища и ругатни някогашната своя любима?! Пред съда на Историята, на идващите след нас поколения с перверзно сладострастие вадим мръсно бельо, развяваме греховете, окайваме се като жертви, сами себе си жалим и назлобяваме, забравили сякаш, че в сатанинския театър между Девети септември (1944) и Десети ноември (1989) имало гориво за обърканите мечти, смисъл за объркания ни живот. Разведеният придоби свободата си и вижте какво прави мнозинството с тази своя даром дадена свобода, какви вълнуващи сюжети на откровена алчност и лакомия, егоизъм, грандомания, патетично невежество ни залива с историческо зловоние.

  Тръгне ли да ловува, пуританът казва: да изневерява, доскоро отпусната, ленива, тя става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не пречи, не я спирай! Изневярата й е нужна като глътка въздух за бързия плувец, защото е в съответствие със зова на природата й. Природата бушува в кръвта, тялото й бясно произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя едва ли знае какво става с нея; какви отговори търсиш тогава от нея, какви обяснения! Отстрани се, стой на място (Колко лесно е отстрани да се дава акъл, а!); ако е писано, ще се върне, ще те потърси, ако ли не, поне ще си спестиш унижението да се гърчиш пред своите очи. Леле, че жалки са страстните до вчера нейни любовници, които сърцераздирателно кълнат своята любима! И затова не вярвам на "демократи, пръкнали се за една нощ". Всички ние, дето сме родени в соца, каквото да говорим, сме негови творения. Какво искате от нас, манипулирани от пелени, научени да живеем в аквариумче! На дъното на всяка прокълната любов лъщят и по няколко капки първокачествена сладка отрова.

  Внушаваха ни, че може да има шаблон и за щастието. Християнството дава право всеки свободно и сам да избира; соцът предостави личного право в лапите на шепа партийни вождове и шамани. Първи подир Девети нахълтали касапите, фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с кирка, нож и автомат. Към 1956 г. тях ги смениха лицемерите, възпитаните демагози. След 1980 г. се явиха безскрупулните умни технолози на властта, обиграните клоуни в управлението, които превърнаха политическата власт във власт икономическа и сега пак чрез подставени фигури ни третират като крепостни глупаци на супер-модерна версия Феодализъм с човешко лице, което от трийсетина години планомерно се случва не само у нас, в България.

  Ала и най-приятната идея е като хубава жена. Почнат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й вандалите, от пир за духа идеята се обръща в най-обикновена слугиня. Захвърлихме мечтата за свобода-братство-равенство като дрипа, с която мнозина са се удовлетворявали: малцина – материално, мнозинството от нас – духом. Които се бяха обявили за законни нейни стопани, най-пъргаво се отрекоха от нея. Остана да се пита народът от крепостни, които обсаждаме площадите, развели своите сини или червени хартиени байрячета: тази всеобща химера Любовта на нашия живот ли беше, или отлично гримирана професионална курва?

  Зазяпали се в красивите й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което Партията ни обещаваше при всички избори досега, не сме усетили как животът мина в събиране на имот за тъничка прослойка шмекери, за днешните ни учтиви, така приятни наглед новобогаташи. Чета спомените на Любомир Левчев (1935-2019) "Ти си следващият", а защо днес ми изглеждат фалшиви стиховете му, които в студентските ми години, и не само мен! – така яко ни въодушевяваха? По вътрешен строй поетът ми е все така симпатичен обаче: импулсивно усетих желание да се видя с него, да го питам това-онова. Или не! Какво пък толкова ще ми каже? Все пак, заради опита му за покаяние струва си да му стисна ръка, и само това, никакви неудобни въпроси от моя страна!

  13.09.1998.

  Влажна мразовита сутрин. Лекият ефирен полъх. Кряскаща високо над отсрещния жилищен блок невидима птица. Звуковите вибрации от влака, който забавяйки ход, навлиза в пределите на Пловдив, и бръмченето на невидимия огромен транспортен самолет, вибриращ на десет хиляди метра над мен, чак над облаците. Цвъртежът на дребните птици рано сутринта, в пет и половина, от полето и храстите край Марица. Това – плюс определено просташкото квакане на гневна жена с мъжествен глас или гласът на мъж с назидателния тон на истерична старица – заядлив, тържествуващо саркастичен, примесен с ругатни. Лаят на песовете помияри покрай контейнерите с разхвърлян от циганите – събиращи хляб и хартии, боклук... Ето я моята театрална сцена, декорът на тези утринни записки, България преди самия финал на второто хилядолетие след разпването на Иисус!

  Изповедите на Левчев ми оставят усещането за пропилян талант. Лирическият му двойник обаче е изображение на част от настроенията ми напоследък, а описаното в едри щрихи ми припомня ситуации, преживени и от мен – същото лутане, същият устрем за илюзии, даже и същите грешки, заблуди, и същата самоуверена наивност. Единствено различно при мен е само дето не съм бил до такава степен пластичен, отстъпчив, самовлюбен: Левчев е бил "нашемомче", мое нищожество не успя някак да дорасте до "нашемомче-то", така че деветте години и половина в "Комсомолска искра" съм бил само онзи, който заема мястото за някое "нашемомче". Връзката на Левчевия лит. двойник с народа, казано идиотски, е показно-снизходителна именно заради гръмките му патетични декларации за вярност; докато в затаяването си съм бил самият народ. Безличната уж наглед общобългарска селва и сега ме обгръща отвсякъде, докато Левчев интелигентски се признавал в любов към Тодор Живков и Партията, а после: към народа. Изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже – колкото и артистичен да е, е самият себе си, печален образ на талант, сринал се до парвеню, т.е. до възползвал се от слабостта на управляващите в държавата.

  Легендата Георги Марков – Джери не ме вълнува. Смятам, че е типично софийска версия на заигралия се с партийната върхушка амбициозен талант. Но не изпитвам жал за жестоката му лична драма; съчетанието на талант и безскрупулност не ми е любопитно в неговия случай, макар да нямам против, ако ще, цялото прогресивно капиталистическо човечество да жали заради таланта му. Каквото със свещ сам си търсил, намерил го! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата смърт на писателя талантът му работи срещу унижените от някогашните властници и техните политпропчици от пребоядисани бивши доносници и офицери на вечната Държавна сигурност. В сферата, където се формират оценките ми за този и онзи, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледени зъбери бодат небето. Тук медният грош на вдовицата тежи много повече от всичкото злато на олигарсите. Не откривам аргумент да защитя пред усета си за чест подло убития Георги Марков, колкото и талантливо да са написани сценариите, пиесите, репортажите му. А бях от редовните слушатели на ВВС, който с нетърпение очакваше "Задочни репортажи за България" като откровение. Да, критика на стопански безобразия и тъп вагабонтлук – това да; но го правил да се покаже удобен на чиновници, за които отечеството ми било (и днес е) пул от масата за залагане в световния покер между супер-силните.

  14.09.1998.

  Навън едва-едва развиделява, а звукът на отдалечаващия се влак като че ли ще съпътства записките ми открай-докрай. На страница 424* при посещение в дома на Ърнест Хемингуей – това става през есента на 1972 г., когато Левчев е 37-годишен и е вторият по длъжност в националната управа на Отечествения фронт след "вожда на БЗНС" другаря Георги Трайков – бивш беден амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище през епохата на Царство България. И край кубинските щрихи за Папа Теди (за Хемингуей), другарят Левчев споделя: "Спомних си за формалните писма образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за глас народен". На уредена за млади провинциални автори среща в почивната станция на пловдивския текстилен комбинат "Марица" в Родопите – на 2-3 км по пътя след известната хижа Здравец, в августовските жеги на 1978 г. писателят от село Миндя, Сливенско Васил Попов (1930-1980), когато импулсивно се обадих пред дванайсетина млади поети и разказвачи от Пловдив и селата наоколо, че от друга книга на Екзюпери цитира, а не от "Малкият принц", рече нещо подобно: "Аз не съм дошъл тук, триста километра от София (как пък ги изброил 300, той си знае) да се занимавам с някакви си местни графомани!" Напереният Васил Попов издъхна две години по-късно в пловдивския луксозен Новотел след запой. За да успокоят, да приспят по-вероятно съвестта си, някои от тези велики български писатели от Татово време се напиваха, където им падне и както им падне. Винаги са се намирали жарки любители на изкуството или държавна организация, която да им плати пиячката, мезетата, оркестъра. Мило ми е, като си спомня с какво самочувствие тази над сто и трийсеткилограмова грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук паянтовата масичка пред примрелите от потрес и възхита палета, как величествено заповяда моментално да напусна салончето. И не напуснах! Отделих се от групата на палетата и яхнах прозоречния перваз. Можел съм и да се пребия, летейки от втория етаж. Истина, стават понякога такива работи и в най-добрите семейства, и в най-подбраните компании от бъдещи ярки поети.

  Ако у типичния грандоман, бивш боксьор от тежка категория, у "нашия български Хемингуей", както го титулува вероятно на майтап бай Емилиян Станев, думичката "графоман" бе стоварена като ляво кроше или ъперкът в муцуната, у израсналия с интелигентски изнежената средна класа Любомир Левчев същото прозвище звучи къде-къде по-перфидно – така значи, а! – не само графомани, ами и стремящи се да са "глас народен". Първото може да мине за много лична работа, лично заболяване, разстроена психика, да речем, второто обаче е политически акт, или демонстрация на независимост спрямо властта. А кой може да си позволи святото право да пише и говори от името на народа! Кой! Нали това право се отдаваше от Народната власт като униформа с пагони! Да си писател бе нещо като назначение на много отговорна длъжност във висшия партиен апарат от свои хора. Писателите бяха par excellence висши политически чиновници.

  Същата 1972 г., когато 36-37-годишният Любомир Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни хора с модерно оръжие, за да ме назначи на щат лит.сътрудник в пловдивския младежки седмичник, поетът Петър Анастасов (1942) приятелски ме посъветва да си намеря двама члена на Партията, които да гарантират политическата ми чистота, благонадеждност и лоялност към властта. И така гарантираха с подписите си две работнички от Електроапаратурния завод, от монтажната бригада, където работеше майка ми. Девет и половина години по-късно, когато ме уволняваха, в ОК на ДКМС секретарят на отдел "ИВД" ("Идейно-възпитателна дейност") Нели Пеевска** учтиво ми съобщи, че Партията вдигнала вече доверието си от мен и по тази причина повече не мога, няма как да остана в комсомолския им вестник. А и двамата с нея бяхме наясно: причината бе критична статия в защита на около десет хиляди души, семейства на работници, настанени да живеят, кажи-речи, в условията на изоставени от Господ, зад най-многолюдното циганско гето на Балканите и в Европа – зад затъналото в собствените си фекалии Столипиново, притеснявани от налетите на банди крадци, обгазявани – особено в душните летни нощи, от пловдивския екарисаж с болестотворна воня на мъртвешка пихтия, изливана направо в Марица. Много са в този краен район заболелите от рак.

  Мило ми е, когато сламено чучело заеме позата на гръмовержец. Епигонстващият Васил Попов и патетичното "нашемомче" Любомир Левчев дали не са съзнавали в онези славни години на соца, че да говори от името на народа е естествено право, но не поза, за всеки човек на изкуството! Само че в онези години понятието Народ се изместваше от понятието Партия. Като назначени номенклатурни (което ще рече: по списък) кадри на Партията-ръководителка, този род моментално произведени в сан Говорител на народната съвест лумпени биваха въздигани като лауреати (т.е. декорирани с лавров венец), носители на звания от някак постното "талантлив" до къдравичкото "вдъхновен певец", "изключителен" или "гениален". Така от позиция на галеници и симпатяги те можеха да бъдат и палави, и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и посуда по луксозните заведения, можеха да си организират алкохолни запои, да размахват назидателно пръстчето, да се кълнат в любов към простия народ и задължително – да се обясняват в безусловна яка преданост към Партията. И всичките им "подвизи" произтичаха от самочувствието, че са бойци в световната борба с империализма", "карающий меч революции" (наказващ меч на революцията).

  Последната дотук книга на поета Любомир Левчев е документ за съсипването на талантливото младо поколение поети и белетристи от периода 1956-1965 г. За себе си откривам трагедията на един от българските поети, когото особено харесвах – Георги Джагаров. Участта на Джагаров е печална история; както се казва – каквото посял, това и пожънал! А как да изхвърля от съзнанието си подобни горди редове, апотеоз на честта и достойнството у българина:

     Другарят ми завинаги мълчи
     на мокрия цимент с ръце прострени.
     Той предпочел да падне по очи,
     отколкото да падне на колени.

или:

     Земя като една човешка длан...
     Но счупи се във тази длан сурова
     стакана с византийската отрова
     и кървавия турски ятаган.

И онова красиво и страховито, наречено в чест на Пеньо Пенев "Признание":

     Ръцете ми лежаха тежки
     като прекършени крила,
     но аз с очите си ви плашех,
     смразявах ви с усмивка зла.

     И ваште благоверни дами
     към мене гледаха със страст,
     че любех аз от вас по-силно
     и пиех по-добре от вас.

  Партайската метастаза избуя и заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс към света и човека сред съвременните наши автори. Мир на спомена ми за теб, Георги Джагаров! През лятото на 1981 г., година на работническите барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, в навечерието на моята трийсет и трета годишнина получих "радостната вест", че до месец трябва да напусна вестник "Комсомолска искра". Типично според тогавашната политика към младите автори и журналисти, предложиха ми да заема учителско място в тъкмо построено училище. "Вашите статии много ни допаднаха! – тупа ме по рамо, обгръщайки ме с мечешката си лапа, вторият по ранг в окръжната им партийна йерархия, па сочи с десница към грядущето: – Имате сега прекрасната възможност да приложите на дело хубавите идеи, за които четохме с интерес. Дерзай, млади човече!" Като компенсация или за награда за моето графоманство, няколко месеца по-късно, през пролетта на 1982 г., същите хора вероятно ме предложили за Юбилеен медал "100 години от раждането на Г. Димитров". Два месеца се правя, както се вика, на вегетарианец, докато една привечер по домашния ми телефон чувам странно познат глас: обажда се Димитър Жутев, председател на Градския комитет или един от четирите районни комитета на местния пловдивски Отечествен фронт: "Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те". Ама аз не смятам, че съм заслужил високата чест – отговарям, колкото мога, по-смирено. И той, май усетил иронията, втвърди гласа си: "Ех, момченце-е... Медал ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си получиш тенекето и ми се махай от главата, че да не ти се стъжни животецът. Не прави демонстрации, ами си опичай акъла!"

  15.09.1998.

  Влакът, забързал се, фучи на излизане от Пловдив. Трещят както винаги колелата му по релсите. Какви човеци отнася в мразовитото предесенно утро нощният влак, какви грижи, какви страсти, какви мераци или надежди! Днес е начало на учебната година, започвам отново с нови класове ученици странстването из Древногръцката и Старобългарската литература. Ама какво да прави учителят, освен да преповтаря открити от други хора неща? Но учителят, приятели, продължава да се учи. Понеже животът е едно голямо училище, и докато дишаме, докато размишляваме над хора и събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо отминало; само нишката на човешката гордост и достойнство не бива да се прекъсва. Опитах се в тези записки по нашите български работи да представя моята гледна точка на почти анонимен участник в събитията, свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил дотук кой знае що: пробвам да кажа на висок глас онова, което си го мислят повечето от съгражданите ми в тези разпнати от лицемерие, невежество, подлост и фанатизъм времена на т.нар. демократизация. Докато писах дотук, чувствах се понякога монах, по-често – Адам, от кал направен, се усещах. И това, надявам се, не е било позиране или позьорство, а една от ролите ни, заложени у всеки простосмъртен наивник.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 uni 2020

Илюстрации:

 - Най-тържествената зала на Софийския университет.

- Пловдив, ок.1955 г., когато баща ми се състезаваше. 

___
* Любомир Левчев, вж. https://www.bfu.bg/bg/lyubomir-levchev "Ти си следващият! Какво е това: проклятие, предупреждение, прозрение, презрение? Викът на Жан-Пол Марат не съдържа ли закона за вселенското възмездие! Ти, приятелю, си следващият! Ти си следствието, което ще стане причина.  Думите на Левчев въвличат читателя в роман от спомени, за да му довери за паметните си срещи – с Вл. Висоцки, Евгений Евтушенко, Андрей Вознесенски, Кармело Гонзалес, Людмила Живкова, Юлия Кръстева и пр.

Авторът разказва най-важни моменти от своя живот, като пътуването до Германия, където за първи път издават негова книга извън България, както и за принудителния престой в село Баня, където е изпратен от Партията "да изучава живота" в продължение на няколко месеца. Левчев разказва и за приятелството си с Георги Марков, за плановете им да емигрират в Италия. С драматизъм е наситено и пътешествието му из Латинска Америка – забележителните му срещи с Фидел Кастро, Анжела Дейвис, Луис Корвалан, Салвадор Алиенде и пр. Политическият му статут му предлага възможността да наблюдава и да рисува живота чрез връзки, приятелства, пътуване из далечни земи, срещи с необикновени личности. Дневници, които си води по пътя, му помагат да възкреси случилото се. Периодите на принудителното или търсено усамотение правят от спомените му лирични дневници и дълбок философски размисъл върху съдбата на идеите. (Част от сладникавата рекламна анотация за книгата "Ти си следващият".)

Нели Пеевска (1950)?

 ** По-късно др. Нели Пеевска (1950) Партията назначи за шеф на местния Радио-телевизионен център. Нямам спомен Пеевска да е била нещо друго освен администратор, но в историята госпожата ще остане известна като журналист, собственик на студио "Тракия Прес". https://www.plovdiv-press.bg/2018/10/25/%D1%87%D1%80%D0%B4-%D0%B7%D0%B0-%D0%B5%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B7%D0%B8%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D0%B5%D0%B2%D1%81/ Бел.м., tisss.