ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение V)

 Истинският характер на човека се разкрива в дребните неща, когато той престава да следи за себе си. Състраданието е основа на целия морал.* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (6)

    XI-XII.1999.

  Сънувам... От какви пластове на подсъзнателното се появява фигурката на бившата ми съпруга; без лице, а като докосване – присъствие на силно угрижен, притеснен човек. Носим своите четири пакета край пресичащи се железопътни линии. Не можем да прекосим, понеже влакове непрестанно профучават в двете посоки. Малко преди една жп-естакада обаче, току зад завой в усойна планинска местност, хвърлям двата си тежки денка между траверсите; на дъното на хлътнатината лъщи незасъхнала кал, наскоро е валяло. Жена ми тъкмо домъква своите две вързопчета и се колебаем дали да клекнем между релсите или да изчакаме отстрани, вече й крещя да слезе в ниското... когато съглеждам търчащ с фенера си към нас иззад завоя някакъв омазан с машинно масло железничар, размахващ отдалеч ръка да се отстраним, а зад него с набъбващ грохот израства силуетът на многотонна жп-машина... 

  И се будя... Шест часът, часовникът пиука да ставам. Какво щеше да се случи по-нататък, как тъй, защо сънят ми приключи на най-драматичното място? Каква е ролята на онази, която отдавна смятам, че съм изтрил от себе си: освен няколко пейзажни спомена, в които отсъства, макар да са по време свързани някак с присъствието й в миналия мой живот? Какви послания извират към мен от дълбините на подсъзнанието? Имат ли те значение за днес или за близкото утре? Наивни, глупави въпроси! Като плътна плюшена завеса е бъдещето; не че ме плаши, но уют не съзирам отвъд настоящето – неясни мрачни зъбери под рядка мъглица, пръски от разбушували се вълни, блъскащи муцуна в стръмен каменист бряг.

  Предпочитам екшъни, в които моите Добри надделяват над Злодея. Тук и сега обаче не знам кои са добри. Знам само, че озлобеният сам си ръфа плътта, рови в отпадъците на света и отвращението замъгля мозъка му. И това кому е нужно!? В песимистичната философия откривам не толкова отчаяние, колкото недостиг на енергия за творчество.

  Волфганг Борхерт (1921-1947). Завърнал се изтощен и болен от войната; умира съвсем млад в базелска клиника (Швейцария), малко след като съм се родил тук, насред Тракия, в мърлявия, неизтрил кръвта и сълзите след англо-американските варварски бомбардировки мой обичан и ненавиждан Пловдив. 

Волфганг Борхерт* 

  Разказът му "Жълтурчето" за група затворници, сред които разцъфтява любовта, възхищението им от мизерно цветче, поникнало по чудо между камъните край затворническото каре за разходки, този разказ на родения в мъгливия северен Хамбург Волфганг Борхерт ми иде наум, когато чета пасаж от "Светът като воля и представа", завършена от гениалния Артур Шопенхауер, когато е бил тридесетгодишен. Ето Шопенхауер какво казва:

     Ако и най-закоравелият оптимист мине по болниците, лазаретите,          килиите за разпити и изтезания, затворите, бордеите на бедняците, 

    по бойните полета или в местата за изпълнение на екзекуции, ако          види всички тъмни обиталища на нищетата, където тя се крие от            хладния поглед на любопитните, той в края на краищата сигурно ще        разбере какъв е този най-добър от всички възможни светове.

Артур Шопенхауер (1788-1860)

  Съпоставям 30-годишния (през 1818) Шопенхауер с 26-годишния (през 1947) Борхерт – 

              Бих искал да съм фар в нощта и вятъра – 
              за дребни и големи риби, 
              за всяка лодка – 
              а пък самият аз 
              съм кораб във беда! 

  И какво се получава от тази съпоставка??? И какво се получава от тази  съпоставка? – питам. Жизнелюбието не се ли усеща най-остро, най-мощно именно в най-душните подземия на изпитанията! Страданието акумулира оптимизма като мечта, вяра, изходна точка. Изстраданият оптимизъм, ето кое ме възхищава. 

  Противна е слабост, маскираща се с копринените одежди на песимизма, пък дори и представена в изящен стил, обградена от аплодисментите на духовни величия като Томас Ман с любимия Адриан Леверкюн и прочие. Земята, населявана от мъже и жени с български обичаи, нрав, манталитет, традиции, поверия, минало, реч, все ни праща сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива, дами и господа заможни негодяи! 

  Село Пейково – нейде в Странджанския балкан, си построило параклис. И понеже по онова време – преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, а пък на всичко отгоре било и в пределите на Турция, каненият за освещаването наш поп се уплашил да изпълни християнския ритуал, хич и не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, напомнящи владишко облекло, един от своите: турили му вместо калимявка бакърен котел на главата, връчили му железен дилаф наместо владишкия жезъл, наметнали го с груб козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912 година, баш на народния празник Малката Богородица, с веселие, с глъч, с хора и ръченици, с песни параклисът бил по народному осветен не пред клира, а пред Бога и света. 

  Каква е тази духовна сила! Има ли власт и мизерия да я спре? 

  Когато по Тодор-Живково време манастирите, черквите, параклисчетата наоколо из цяла Странджа били изоставени, разграбени, съсипани поради нехайство или страхове от някой симпатичен и начетен партиен доносник, единствено това местенце сякаш напук продължавало да мъжди: грижели се за него неколцина от рода на същия онзи езически и древнотракийски, и полу-религиозен християнски "владика". Сънувала жена от рода извор с лековита вода, снежнобяла кобилка, в дълбока черна локва затънала... И кобилката се преобразила в русо момиченце, момиченцето пък рекло, че е Малката Богородичка и т.н., и т.н. 

  Там сторили градежа. 

  Какви комплекси избиват квакащите днес по стъгдите на държавата ни, какъв е този креслив жабешки концерт от насилващи се да ни се докажат? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се налага да се перчим, да се правим на велики. Величието е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла – и като че винаги е била такава, но българското пак оцелява, и даже по-жилаво става, госпожи и господа, колкото по-нищи духом са политиците пред строгото обществено мнение на народа ни.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 1 fev. 2019

–––

* Роденият през 1921 г. Волфганг Борхерт е връстник на баща ми Кирил (1922-1983), възможно е да са стреляли един срещу друг от двете страни на фронта, както на плажа край Китен през лятото на 1961 г. случайно стана ясно с австриеца Кампъл Винцент от Виена, с когото оказа се, че двамата си допадат, като мъже, надживели в младостта си Голямата световна касапница. 

** Текстът на трите предходни части от това есе под надслов "Щом любов нямам..." е печатан в бр. 12 от 2000 г. в пловдивския вестник "Арт-клуб" с редактор Тодор Биков. Бел.м., tisss.

ЗА "ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД..." (продължение IV)

Дето и да ходя, винаги съм следван от едно куче, което се нарича Его!* 

ЗА ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО 

    20.10.2010 12:57 [Re: tisss]

Ellia

  – Мислите ти направо скачат, Тиссс... Политиката е вид доминиране (рафинирано), войната – също, макар на друго, по-грубо ниво. Тези двете нямат нищо общо с любовта, нито има нещо свещено в тях, колкото и да се обличат в свещени одежди. Представите за Добро и Зло, Хармония и Хаос могат да бъдат подвеждащи, спомни си колко кръв се е проляла в името на "свободата, равенството, братството". Даже средство за екзекуции е измислено, за да въдворява представата на едни хора за свободата, равенството и братството. Нищо ново под слънцето. 

  "Страхът е основен инстинкт и много бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта" (Фром). А Любовта е откровение, опит, ако щеш – дори мъдрост, но няма нищо общо с политиката или с политиката на религиите, без значение коя религия имаме предвид.

22.10.2010 06:42 [Re: Ellia]

tisss

  – Не ми се влиза в спор заради самия спор с бла-бла-бла, например – за фрагмент от репликата Ви, който си позволих да подчертая. И Ерих Фром не Ви спасява от назидателност – уви! – въпреки симпатиите ми към Вас, Еllia – Страхът е основен инстинкт и много бързо средство за постигане на цели в сравнение с Любовта.**

28.12.2010  11:41 [Re: tisss]

Deux-lo-Volti

  – Изключителен текст! Изключителен човек! Въпреки че – както казваше Борис Димовски, не върви да ръсиш със захар това, което е мед... У мен мантрата "морал в политиката" избуя в цялата си нелепост. Ще се опитам (в почит към автора на текста) да приложа свое оригинално тълкувание...

  И ето че в последна сметка политическото е най-често израз на човешка "воля за власт" (това е терминът), т.е. за тщеславие, самодоволство, притежание и пр., стремеж, безумно-авантюристичен или планомерно-последователен, да векуваш върху трона на посредствена, абсолютистка порядъчност. И току бях импулсиран да обявя любимия си автор Ницше за суетно озлобен кресльо на посредствеността и да изхвърля от главата си и от рафтовете си всичките му книги. Ницше – който сякаш обявява Христовата любов за твърде човешка. Ницше – който като че ли е петимен да подвежда едни фанатично възгордяващи си дребни душици. Както се и сбъдна. Твърде рядко политическото е било всъщност "воля към мощ". Автентичният Der Wille zur Macht (воля за мощ), нежели терминологичният превод, и не само превод, но и схващане. Политическото, като иманентно състояние на растеж. Да, политическото като социална сърцевина на творческия порив, на любовта. И политическото, като равностойната по индивидуална сила алтернатива за личността. Това помоему е истинският Ницше: "Градете си къщите по склоновете на Везувий". 

  Настоящият автор е хуманист и едва ли би приел възгледа на една неблагоговееща към героизма и саможертвата политическа естетика – макар един по-скоро романтично-историографски, отколкото утопичен възглед – да се възхищаваш не на Сократ, а на ученика му Алкивиад. Но той (авторът) в текста си допуска, дори провокира към подобен възглед, към подобен прочит, към подобно "неразбиращо разбиране".

29.12.2010 10:45 [Re: Deux-lo-Volti]

tisss

  – Благодаря! Трогателно, но много моля "не затискай муцуната на вола, кога вършее" (в отговор на хубавичките Ви слова за текста), Deux-lo-Volti. Похвалата разстройва ритъма ми на живот. Понеже съм обикновен уличен музикант, образно казано, да попитам и заради клетия Алкивиад***: "Какво ще пиете, аз сега – подир този панегирик, какво би следвало да почерпя?"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 31 jan. 2019

–––

* Фридрих Ницше (1844-1900), филолог и философ, пише за морал, религия, култура и пр.

** Вж. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=649922. 

*** Алкивиад (450-404 г.пр.Хр.) – противоречива личност, атински политик, оратор, некадърен военачалник, възпитаник на Перикъл, ученик и любовник на Сократ. Бел.м., tisss.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение III)

Малките скърби са бъбриви, големите – безмълвни.* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (5)

    XI-XII.1999.

  На 53 години, смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалено самочувствие, да не кажа, грандомания, виждам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш срещу Бог, като изземеш Неговите функции, не ми изглежда героично, а нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а като простосмъртен, ценящ високо уравновесеното мислене.

 Като студент, някъде около 1970 година, с велико търпение пребродих затлачената от обстоятелственост и немска сухотия книга на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ, чийто прототип е Фридрих Ницше. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес тази книга си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, конкретния човек. Ей от тази дивна суетност тръгват величествените експерименти с човечеството. 

  Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост, напомня запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите...

Тази картина ми е от Добруджа, село Тригорци на двайсет километра от Балчик. Там се губех, когато баща ми беше жив тук, в Пловдив. Ех, как ми липсва кротката му Исусова усмивка, изобщо подредеността, здравината на онзи живот, където анонимният простосърдечен мебелист-дърводелец ми бе ориентир, основа за преценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето. Философите, които ми занимават ума напоследък (Жан-Жак Русо, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн), са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, повиваните в копринени пелени, хранени с прибори от злато. Какво общо имам с тях!

Фридрих Ницше (1844-1900)

  Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието бедняк естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо особено. Живей уравновесен и бъди велик точно в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбения в естествения ход на живота. 

  Доста посредственост е нужна, че да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото като стил е уравновесено, не угоднически наклонено към нашия интерес или особено – към интереса на властващата каста.

  Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения личен ритъм на живот и възгледи; претенциите им основно са срещу правото ни на избор. В този смисъл вдъхновителите са главни надзиратели над свободата на личността, независимо за чия кауза призовават.

  Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка комедия са били и пак ще се режисират от Злото (Ленин, Сталин, Дуче, Хитлер), ала то е само докато се активира положителна духовна енергия, обновявайки представата ни за самите начала на живота.

  Степени на убеденост... Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от режещия тенекиен глас на вожда или лицемерното му мяукане. И всичко това да не си помислите, че убеждава! Това е предизвикателност, която вместо да решава спорове, разпалва спорове, вместо да лекува, отваря нови рани, раздухва пожари и кръвопролитни граждански войни.

  Трудно ли е да се разбере: за да имаш правото да осъдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения...

        Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
        и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
        Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
        наистина ли през отлъката не ме забрави,
        нима наистина не съм ти отмилял?
        Грижовна моя! (...)
        Недей ме пита! Замълчи!
        За пътя извървян, за моята тегоба
        не всеки има майчините укорни очи.

  Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, поемата "Дни на проверка", 1958 г.); и не ме интересува каква тъпа идея е преследвал авторът на тези стихове, откривам рядка житейска мъдрост – най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е за приобщаването на блудния, то е мълчаливо, укорно, грижовно. Та питам, колцина сред майсторите на жежки гневни речи умеят да се видят отстрани и откъм низините, да успокоят разбеснялото се отблъскващо, а не приобщаващо отрицание. И вместо да помогнат – пречат, задръстват с пози пътеките към покаяние.

  Боже мой, защо така яко напират да назидават?! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш до зида, до стената, ако наистина си демократ, християнин или по-общо казано, добронамерен съдник?

  Но не! Въсят чело. Надпреварват си се да се мразят. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Кървава пяна извира от устата им. И от цялото театро научаваш единствено колко честолюбиви и суетни са. Християни ли! Никакви християни не са те.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 jan. 2019

Илюстрацията долу:

- Луций Аней Сенека (3-65), автор на сентенцията най-горе.

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение II)

  Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (4)

    XI-XII.1999.

  Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държеше тънка шперплатова лентичка... тя свистеше във въздуха – белезите от нея бяха дълбоки, кървави. Пък майка беше хванала метлата изотдолу – налагаше ме с дръжката, но от дръжката по-малко боли. Пълзях по колене и лакти в талаша, а те не спираха да бият; от зор се наврях в най-далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те – и двамата, пак размахваха оръжията си, но бях недосегаем там, не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение. Да съм бил... да съм бил не повече от деветгодишен.

  На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремава камионетка шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде отвън, а мен ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни, варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, казаха да прекрача в голямо фаянсово корито и четири сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели из триетажната сграда като арестант, сега си го мисля. Не е логично, но е така: минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните. 

  Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежеше беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, още помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, бе бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах. Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху квадратчета от картон, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Бате Наско беше тип майтапчия – биеше си шегички с всичката ни несрета, а когато се появяваше сестрата с инжекциите, лицето му ставаше напрегнато, шегите изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, можете да ме ползвате за сито". 

  Четвъртият бе Яшара – църен манго, циганин на неопределена възраст. Беше мълчаливец, та и не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или когато се връща от тоалетната, притиснал с две ръце корем, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода. 

  Онзи, който замени дядо Гьорги, ми се губи – не си го спомням може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни утрини горе, върху прозоречния перваз на болничната ни стая. Големите си бъбреха, без особено да се съобразяват, че съм хлапе; от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е – живот си живеем, докато, я виж, при тифозните всеки ден някой си отива почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лицето с белия чаршаф.

1956. Пловдив. Хлапетата на улица Ниш.**

  Няколко пъти майка и татко идваха на свиждане. Все ми заръчваха да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната. Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми приятелите. Бате Наско невсякога беше на кеф да играем шах, а с дядо Гьорги говоренето ни беше да ме разпитва какво правим в училище, добри ли са учителите или лоши. Другият, дето легна в неговото легло, не си спомням; вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи, часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

  Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето чистеше стаята, тичешком излезе. Върна се с дежурния лекар. И две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха при леглото до вратата – шепнешком нещо си казаха, па си тръгнаха. Появи се пак възрастната санитарка и разстави параван между нас и леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа, като да ни махаше за сбогом, вързаха с бинт двете му китки пред гърдите и така го изнесоха. Махнаха паравана, рекоха ни да излезем ние, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Когато се върнахме след около час, вътре светеше от чистота, вонеше на карбол, а леглото на Яшара бе застлано с чисто новичко одеяло.

  Другаде по-подробно ще разкажа за симпатичната сестра Колева, която като че ли ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе режеха труповете. От онази махала бях, около болницата; много набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите зад белосаните отвътре стъкла и нищо особено не бяха видели любопитните ни трескави от страх очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се будели премръзнали и голи сред циментовите корита на моргата и с картонче, прилежно завързано за палеца на десния крак. 

  Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити; обръщаше се усмихната към двете си съквартирантки – и те медицински сестри: "Не е ли сладък, а, не е ли сладичък?" и трите в унес следяха как се храня или се въртя на стола и си чопля носа. Двайсет години по-късно – млад мъж с жена и две дъщери, гостувах на моята някогашна "любовна авантюра" пак в таванска стаичка, само че сега срещу някогашното старо училище "Сашо Димитров", вече преименувано от лъже-демократите на "Антим І". И пак в компанията на съквартирантка ме посрещна поуморена четирийсетгодишна женица с повяхнало личице. Но й беше останал онзи до болка познат хитроват приятелски блясък в очите. Стаичката й бе цяла в дантелени покривчици, саксии, мечета, кукли, възглавници, вазички с изкуствени цветя. Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както говореха в махалата, а малко по-късно върху тухлената колонка до металната вратичка на къщата срещу старото ми училище зърнах снимката й върху некролог. Починала при раждане. 

  Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите ми. Та аз израснах, непрекъснато сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане!" И когато го споменах преди години в есе за областния ни вестник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Същевременно не мога да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърцето ги усещам. Милите ми! Съзнавали ли са, че няма по-добър начин да отгледаш млад Лъв от този – непрекъснато да го оскърбяваш, да го биеш по глава и лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш...?! Така младият Лъв расте тонизиран от усилието да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 jan. 2019

Илюстрацията долу:

 "Поста" между Пещерско шосе и ул. Васил Априлов***.

___

* Ап. Павел, І посл. до коринтяни, 13:2. Библия, изд. 1993 г. 

** На снимката прави отляво-надясно сме: Тинето, Вилито, аз, Мария Кандемирова, а клекнали: Бобито, малкият Наско и Коцето, по-малкият внук на хазяите ни Дърварови.

*** Това кръстовище в махалите наоколо бе известно като "Поста", защото есента на 1944, зимата и пролетта на 1945 г. униформено момиче от Съветската армия при навлизане на механизираните части в Пловдив указвало накъде да се отправят военните им колони, в посока Брацигово-Пещера. Бел.м., tisss.