На сестра ми
През последните дни
на юли тя много скучаеше. Приятелките й бяха заминали на море, а със
съученичките нямаше желание да се среща. Бяха й омръзнали техните
кандидатстудентски амбиции и тревоги. Бе решила да си почине един месец,
преди да подаде документите си за работа където и да е. През деня едва
изтрайваше сама вкъщи. Всички работеха, а тя готвеше и чистеше стаите.
Надвечер, преди те да се завърнат от работа, не всеки път, но понякога – обличаше някоя
по-прилична рокля и излизаше да се разходи, да погледа какво ново са пуснали по
магазините и накрая да се отбие в неугледната сладкарничка близо до дома.
Веднъж, като излизаше от сладкарницата, някой я докосна по рамото. Обърна се и
видя непознато момче, почти мъж. Попита я къде е улица "Жан Жорес" и тя взе да
му обяснява. Накрая тръгнаха заедно, понеже улицата се беше в нейната
посока. По пътя той научи името й, каза й, че я намира твърде хубава. Тя си
замълча, изчерви се, защото й стана неудобно и даже малко се срамуваше.
Преди да се
разделят, той попита има ли нещо против след две вечери пак да се разходят.
Тя нищо не каза, но той обяви, че ще я чака на мястото, което определи
– на автобусната спирка, дето си казаха довиждане, срещу кварталното кино наблизо.
Вечерта и през
целия ден подир това се опитваше да си представи как изглежда, какъв израз има
лицето му – умен или глуповат, мъжествен или момчешки. А когато уреченият час настъпи, дълго стоя пред огледалото, за да се увери, че наистина е
хубава…
Закъсня, разбира
се. Толкова се колебаеше!
В онази вечер обиколиха града надлъж и шир. Оказа се, че са почти връстници, тя бе
завършила гимназия, той имаше да взема някакви изпити във вечерния курс на
техникума. Мечтаел си да стане инженер. Тя пък в момента нямаше определени
стремежи, беше оставила бъдещето да й подскаже каква точно да стане.
Повечето време говореше той. Тя си мълчеше, наблюдаваше го скришом в отблясъците
на осветените витрини.
После много
пъти се срещаха на уговореното място. Хванати за ръце, пресичаха притъмнелите
улички, притихналите в мрака площади, като бъбреха за дреболии. Или седяха на усамотена пейка в кварталната градинка наблизо и се целуваха, а той я
галеше по гърдите. Когато за първи пък й се случи да се целува, изпита
известна неприязън от свободата, с която ръцете му шареха под блузката й, но
мина време и това започна да й харесва.
Родителите й бяха
работници. Не искаха дъщеря им да работи като тях. Затова по тяхно
настояване тя подаде документите си до института за детски учителки в съседния
градец. В края на август се яви на изпитите, а в началото на септември разбра, че
е сред изостаналите, че имаше много кандидати в онази година, които
ползваха привилегии.
Захвана да си търси
работа. Три пъти седмично ходеше до бюро "Работна сила" и старателно преписваше подходящи, според нея, обяви от една стена, оплескана с лепило и плакатни
бои. Накрая постъпи в най-големия обувен завод на България.
Техните срещи
ставаха все по-очаквани от нея. Застудя. Есенният вятър смешно рошеше
неговите изрусели от слънчевия пек коси. През това лято той все работеше и
работеше по разни строежи, носеше кофи с хоросан, бъркаше бетон за кофража.
Приличаше й на Дон Кихот; с вятърни мелници му дай да се бори… Голям
веселяк!
Веднъж случайно
го видя под ръка с луничаво момиче. Нещо се прекърши у нея. Не посмя да
го пита. Затаи дълбоко у себе си болката. Пак се срещаха, но в течение на около месец тайно си поплакваше. Постепенно се отдалечаваше от него. Няколко пъти
се опитваше да преустанови връзката, но той упорито отбиваше доводите й.
Веднъж се появи с олющена китара, отведе я край реката и дълго и
непохватно й свири и пя романтични песни. Половин месец след това го взеха войник. Но тя не отиде
да го изпрати.
Минаха още два
безплодни месеца. На писмата му не отговаряше. На поканите за телефонен
разговор, подадени от далечния гарнизон в граничното градче Н., не се
отзовава. Валяха безспирни дъждове, които в началото на декември преминаха в
сняг. Такъв сняг отдавна не беше натрупвал. Небето беше сиво и ветрове фучаха в
комина, а във фугите на вратите у дома са носеше свистене.
От известно време
забеляза около трийсетинагодишен мъж да я наблюдава от кабинката на новичък москвич, докато тя крачеше към пренаселената спирка на градския тролейбус към нейния завод. Няколко пъти той й помахваше да се качи при него, но тя се правеше, че не го вижда. Все пак едно утро в края на декември, когато имаше поледица и тролеят й закъсняваше доста,
високият едър мъж се измъкна от колата, и като балансираше смешно по
хлъзгавия паваж, я пресрещна.
– Отдавна те наблюдавам – рече ѝ. – Защо упорстваш!
Десетина дни
по-късно я запозна с родителите си, я два месеца по-късно, почти в преддверието на
пролетта, се ожениха. В деня на сватбата, миг преди да потегли кортежът, той
изтича при нея в стаята й, за да разбере защо тя се бави. Видя я да стои пред
огледалото с лице, обляно в сълзи. Тя опря лице на гърдите му, захлипа като малко дете. Попита я какво се е случило.
– Но аз не те
оби-и-ича-ам – проплака тя.
– Важното е, че аз те обичам. Ще ме заобичаш! – каза той.
По същото време
петдесетина километра на юг, в Н-ската гранична застава един от новобранците, докато беше
подчаси в караулното направи опит да се самоубие. Но тя никога нямаше да научи
нищичко за това.
БЕЛЕЖКА от 14
ноември 2006 г.
Докато преписвах на
компютъра този текст, писан преди доста години, мина ми през ум, че комуникациите вече са на много по-високо ниво: няма да ти се наложи да се разправяш с телеграми или с покани за телефонен разговор, или с писане на писма, които се изсипват на
купчина във войнишкото поделение и тръпнеш сетил ли се е някой да ти драсне
поне два-три реда.
Да, като че ли
много неща се промениха! И все пак, мисля си, в основното – там, където по неведоми пътечки се промъква към нас или си отива от нас Любовта, всичко си е
както от времето на Адам и Ева.
Пловдив –
европейска културна столица 2019
Plovdiv, 14 noe.
2006 – edited 25 fev. 2018
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)