Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 10 юли 2018 г.

Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (5.)

НАЙ-НОВОТО Е, 
ЧЕ СЪМ ВЛЮБЕН

    Здравей, Жоро!

   Най-после се наканих да ти пиша. Първо искам да ти кажа, че не съм забравил обещанието си да изкажа обстойно мнение за първата ти книга. Всички, които са я чели, казват, че стиховете са хубави и искрени. А критиците ги остави да си плямпат – и те, горките хорица, трябва да ядат хляб от нечия софра.

   При мен нещата вървят нормално. Повече от десетина месеца не работя. Дори и не пиша. Не пиша така, както би трябвало, щом имам в изобилие свободно време.

   Ако срещнеш някъде Стою Вартоломеев, поздрави го от мое име. В края на миналата година рецензира мои стихове. Неофициално, само за пред пишещите. После изглежда съм се запил идиотски, вечерта бяхме в Балчик, а осъмнах в Толбухин и сме се разделили, откровено казано – не помня как.

    Очаквах да те срещна на VІ писателска конференция във Варна. Самата конференция беше нещо като хайд-парк. Всеки си говореше, каквото му скимне. И все даваха акъл за какво и как да се пише. Оставаше някой да се изправи на трибуната и да вземе думата за правописните грешки при изографисването на съвременния герой. Виж, коктейлите и обядите бяха добри...

   Най-новото е, че съм влюбен в едно момиче, което няма осемнадесет години. Странно е, че то е просто лудо по мен. Какво ли е намерило в един човек, който – на прага на четиридесетилетието си, все още не се е ориентирал в живота?

   Изпращам ти три сравнително скоро написани стихотворения. Изпрати нещо ново и ти.

    25.02.84., Гурково
    С поздрав: Йордан Кръчмаров

* * *
    БЕЛЕЖКА:

    Данко не доживя своите 40. Третият инфаркт му пръсна сърцето два месеца преди да изпълни трийсет и осем. Купища преживяно имам с него: и авантюри, и скитосване по плажната ивица от "Златните пясъци" до "Албена" и от Двореца в Балчик до Таук лиман зад Каварна. От рибари по таляните и хора от прислугата по хотелските комплекси – електротехници, спасители на плажа, водопроводчици, художници-портретисти, дошли сред чужденците да ги рисуват с цветна креда, да изкарат пара, от рибари до трактористи и комбайнери по селата Гурково, Тригорци, Топола, от Балчик до Каварна и от Каварна до нос Калиакра... мнозина от местните, дори яките момци – пазачи зад курорта "Русалка", в който не допускаха българи, освен като обслужващ персонал, познавам благодарение на него. Сочил ми е места край брега или двайсетина метра навътре в плитчините, дето по онова време личаха останки от древни крепостни зидове или се намираха късове от амфори в морето. Леле, че вкусни се оказаха печените върху ръждиво тенеке едри сочни миди, сбрани с кофи специално за нас двамата от момците зад "Русалка", особено с изстудена бира за допълнение. Или точно в осем сутринта, когато излизат от морето рибарите на сафрид, хванал се в мрежите по таляните между местността Тузлата и селцето Топола, сребрист сафрид на връзки от по двайсетина парчета, който после пекохме на морския бряг с Данко...

  На плажа край с. Топола, август 1976*

    Бяхме царе на авантюрите. Вечно безпарични, гладни-жадни, лакоми за емоции. Данко ме запозна с момичето, което по-късно стана майка на дъщерите ми Вера и Надя. Леля Керанка – вдовицата, майка му, която макар едва прехвърлила четиридесетте, ходеше все облечена в черно и забрадена, често слагаше вечеря за двама и ни съзерцаваше, присвила се върху крайчеца на миндерчето в бедняшката селска стая с ниско таванче, как лакомо се храним. От глад един следобяд налетяхме на гълъбарника в отсрещния двор. Вкусни били и печените полудиви гълъби! Купихме си от Балчик, от магазина срещу черквата "Свети Георги" подобие на войнишки полуботушки и прекосихме с тези патъци плажовете между "Златните пясъци" и "Албена", или с местни момци ритахме футбол в спортната зала "Славия" насред Гурково. През февруари, след нощ, прекарали като хаймани, но и като царе на света в луксозния за онова време хотел "Амбасадор" на "Златните пясъци", и като бяхме изхарчили до шушка парите, подскачахме десетте или повече километра по изблизаните от вълните обли камъни от Варненския курорт, кажи-речи, до самата "Албена". И това – в мразовития февруари. И през курорта Албена щяхме да профучим към Балчик, да не ни спря речицата Батова, която като невинен ручей се виеше из високия човешки бой обилен треволяк. И тъй нататък. Част от подвизите ни съм споменал мимоходом в новелата "Ася", писана около 1976 година. 

    Турил съм сега пред мен пощенска картичка с изглед от пристанището на Балчик със силозите за жито, а на гърба на картичката – ето що с едър, заоблен, типично женски почерк написано:

    26.06.86. 

Ние пристигнахме благополучно. Времето е лошо. Една страшна новина. Данко е починал на 14 май. Няколко дни след излизането на книгата му. Днес ще купя един букет и ще го изпратя от наше име на майка му. Не мога да повярвам, че е истина.

    Ася

    Понякога си мисля: трима са ми застъпниците на небето: споминалият се едва на 54 години Михаил Берберов, който ме нарече пред сестра си "духовен брат"; 76-годишният счетоводител, наричан снизходително от пловдивските литературни палета графоман, а всъщност автор на поне осем изящни разказа Петър Петров, който в мигове на умиление казваше "Ти си моят учител"; и Данко, който въведе помежду ни, когато бяхме още 23-24-годишни, преизпълнени с дяволии млади мъже, обръщението "брат ми". Като оценявам едно или друго в литературната сфера, мисля си: изразявам и мнението на тези трима кръвни братя "по оръжие", а може би – и по участ.

* * *
    РЕПЛИКА на good zombie (от Харманли), 14 август 2006 г.:

Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
 

е като удар с тухла по главата. Надявам се да представиш още неща от този поет. За предишното – "Самота"
  
Кафе. Коняк... Цигара след цигара.
Какво ли диря в този град?
Дъждът плющи по тротоара.
А аз съм сам и непознат...

    Пусни го цялото, ако не е проблем. Той (Йордан Кръчмаров) промени ли последния куплет или така си остана?

    ОТГОВОР (от Пловдив), 15 август 2006 г.:

    За съжаление, като го е променил, не е станало по-добро. Ето за сравнение двата варианта на втората строфа (стихотворението е осемстишие и първата строфа не е променил, има я по-горе, да не я цитирам пак): 

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но тъй е отредено.
И кожата си с огън да измия,
ще си остана пак момче от село.

    Тази напевна, женствена интонация съсипва онова чувство на гордост от по-ранния вариант: да, селянин съм, и такъв ще си остана –

На бавни глътки самотата пия. 
Горчиво е, но няма как!
И кожата си с огън да измия,
 

момче от село ще остана пак.


    Редакторът му Петко Братинов** е селски човек, трябвало да усети разликата. Поне в поезията си "наш Петко" демонстрира тази гордост у селянина, попаднал сред снобите на големия град. 

   Сменено е многозначното заглавие "Самота" с шлагерното "До сетен дъх". Ей затова авторът не бива да се доверява на редактори и критици, а на собствената си интуиция. Това го казвам като човек, редактирал текстове в течение на повече от трийсет години. Като съм предлагал на Данко да промени нещо в стихотворението, не съм пропускал уговорката, че може и да греша. Тази добавка не е застраховка от моя страна, а напомняне: да се довери преди всичко на своя си усет.

    Е, good zombie, доста се разпрострях, дано има защо. Човекът на изкуството няма ли самочувствие на Бог, сътворил от хаос Човека и Земята, изгубен е: ще го изядат с парцалите хищниците.

    Бъдете здрав!


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 11 uli 2018
–––––
Засне ни със старичкия ми фотоапарат едната от трите дибидюс голи студентки от Унгария, дошли на автостоп и устроили бивака си на двайсетина метра от нас върху пясъка току под ведомствената вила на Министерството на химията и металургията. Другите две момета са на заден план – фон за телесата на двама загорели във всякакъв смисъл на думата мъжкари. Бел.м., tisss.

** Петко Братинов (1939), https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE_%D0%91%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2 

Допълнение към предното писмо до Данко – КОМЕДИЯ ДЕЛ АРТЕ

    Българинът влезе ли в битка, от хленчеща и мърмореща овца се превръща в корав боец, проблемът е да му посочиш цел, да го извадиш веднъж от кожата, от печалната участ на унижаван от властта човек. Няма за властника по-ужасна заплаха от това да бъде превърнат в посмешище. Да покажеш на света как зад фасадата с официалния моден костюм, вратовръзка за 1200 долара и чепици от крокодилска кожа стърчат фъндъци коноп и слама от кърпените на задника гащи.

КОМЕДИЯ ДЕЛ АРТЕ

    Онзи, който се заяде с мен в хасковския кино-салон "Клокотница", някогашният асистент, днес вече проф. Иван Попиванов*, през 1969-70 г. ни водеше упражненията във втори или трети курс Българска филология в Софийския университет и спорът ни е оттогава – твърдеше, че няма как в мерена реч на български език стихове с две ударени една до друга срички. На следващото ни упражнение при него четох писан специално за да го опровергая текст в рима и ритъм, дето точно ударените една до друга срички се набиват в очи и служат като логически център на писаното (години по-късно и в поемката "Балада за масата"** ползвах тези ударени една до друга срички). Обаче преподобният Попиванов се заинати, тържествуващ обяви: "Да, това е изключение, което само подкрепя правилото", което в стила на фатмаците ще рече: като говориш с мен, ще мълчиш.

    Петнайсетина години по-късно в хасковското кино "Клокотница", човекът вече беше фактор в Съюза на писателите, май завеждащ отдел Поезия или нещо от този сорт, и като фактор, не пропусна да вметне в обясненията си за моята некадърност: "Драги Гьорги, вий още на времето ми доказахте, че у вас много куца представата ви за рима и ритъм в поезията".

   Аре, у лево таквиз нещастници, дето – като не могли да напишат едно свястно стихотворение в младостта си, станали литературни оценители. Буквално такова весело самопризнание беше направил някога в изблик на сантиментални спомени сегашният проф. Симеон Хаджикосев*** с принос към родната литература, който ми беше главен редактор в студентския вестник "Софийски университет", като завърши спомена как и той се пробвал преди години някога в полето на интимната лирика със свои стихотворения: "От лошото вино става превъзходен оцет"

   Все пак мисля, трябва да си достатъчно интелигентен, за да си направиш такава характеристика, но пък същият оценител ме уволни от редакцията, заради това че го бях ядосал нещо, вече не си спомням какво. Май че беше за отпечатания ми там разказ "Мелодиите на Дино"****, за който нафукано обяви, че това моето, според него, било писано в стил италиански кинематографичен неореализъм, но за да не заподозрат "онези отгоре", че сюжетът засяга строителите на социализма у нас, постави условие да намеря начин изрично да бъде упоменато, че става дума за упадъчното Западно общество. И за да види бял свят текстът, нарисувах графика, където млад мъж говори от улична телефонна кабинка, а над главата на момъка се мъдри изографисано на латиница "Telephone", и с таз ми ти илюстрация номерът мина, разказът се появи във вестника, белетристът Николай Стоянов (1948) ме изнуди да му ударя един подпис върху "Мелодиите на Дино", вече отпечатан във вестника, и пак същият разказ ми бе един вид визитка при среща с телци, свахи и част от нашумелите автори в някогашната родна соц. литература.  

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uli 2018
–––
* Проф. Иван Попиванов (1927)
вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2

** БАЛАДА ЗА МАСАТА (1974), https://jores-tisss.blogspot.com/2018/06/ars-poetica_23.html

*** Проф. Симеон Хаджикосев (1941)
вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2

**** МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО (1969), https://jores-tisss.blogspot.com/2018/02/story.html