ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (931.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (931.)

 Оказва се, че бивши възпитаници на висшите школи за демагогия в СССР и потомци на бившата номенклатура са най-яростни агитатори срещу Русия. Чудно как се случва това точно в днешна България. – Аноним (1947)

   30 maj 2008

ДОСТОЙНИ ДОНОСНИЦИ-ДЕМОКРАТИ

 

  Следвайки мечтата си за собствена мебелна работилничка, 24-годишен, бъдещият ми баща се явил на изпит, въз основа на който придобива тъй лелеяното Майсторско свидетелство. Документа във варакосана рамка и зад стъкло окачи на най-лично място едва през 1966 година над старичкия дърводелски тезгях в избената стаичка срещу черквата "Свети Георги" на улица "Янко Сакъзов" 28, в стария пловдивски район Мараша, която беше обзавел в течение на години с целия набор от сечива и приспособления за занаята си, сбирани оттук и оттам. Денем работи в местното държавно мебелно предприятие "Напредък", като бачкатор с най-висок VІІ разряд квалификация, вечерно време в делниците и цял ден в събота и неделя слиза в избената стаичка, в неговата светая светих, умирисана на талаш, туткал и на неговата си пот.

  С нисък таван и закнижени прозорчета към улицата и двора на къщата, това стайче беше неговата лична победа, начин да надмогне оскъдицата, вечния недоимък, заради който ранното ми детство и юношеството ми минаха по чужди къщи, като хлапак, навикван от хазяи. На три пъти ни се наложи да пренасяме оскъдната си покъщнина от квартира на квартира: от втория етаж на улица "Захари Стоянов" 17 към мрачната изба на "Ниш" 4, от избата на улица "Ниш" към първия етаж на улица "Люлебургаз" 17 в квартал Инвалиден. Само израсналият под наем и под капризния взор на невежи надменни хазяи в еснафския град може наживо да си представи униженията по всякакъв повод, често и без повод, с които се налага да свиква синът на бедните-пришълци от Пазарджик и Харманли в Пловдив.

  И тъй, моят баща най-после се видя и той стопанин на имот. Подреди от десетилетие събираните инструменти в мечтаната своя работилничка. В стройни редици висяха маткап (ръчна дрелка), всякакви видове рендета, длета, пили, клещи, чукове, стяги, ножове, цикли, триони, бичкия, кутии с гвоздеи, болтове и видии, специални шаблони за заоблените детайли на някогашната виенска мода шкафове, ракли, т.нар. кантонерки, гардероби, холови маси, нощни шкафчета, семейни спални, които се канеше тук да изработва. Над тезгяха бе монтирал стелажи за разните видове фурнир: от орех, дъб, птичи явор, махагон, палисандър, ясен и пр. Като в аптека тук имаше разни течности и прахове: пемза, ленено масло, лак, шеллак, байц, безир, ацетон, бронз, калъпчета туткал. Освен тях – очукано медно котле (дълбоки два съда един в друг) за стопяване на блокчетата туткал в гъста лепкава каша, газов примус, ел.ютия за подлепване на фурнира, топчета стари вестници, приспособления за изработване на плоскости от чамови летви, пъхнати като сандвич и слепени между шперплатови два листа, че още нямаше, не бяха измислили още ни фазер, нито талашит.

  Обзема ме трепет пред този документ, вълнува ме правописът от време, когато не съм бил роден, с изхвърлените от Българската ни древна азбука краесловен ер и ятова гласна, и току ме хванат дяволите, когато се сетя за фразичката на правоверен партиец – колегата* от пловдивския седмичник "Комсомолска искра", към двамата стереотипери в старата печатница на улица "Кракра" Пешо Пуловера и Митето Митничаря: "Защо го защитавате Бояджиев! Баща му – частник". "Баща му частник", туй то! За достойната рожба на БКП това трябваше да значи вражески елемент, неясен, тъмен субект. Аз ли не зная подтекста на през зъби подхвърлената фразичка от типичен навлек в журналистиката, един от т.нар. "парашутисти", спуснати отгоре (назначен с протекция на Дража Вълчева, по онова време любима жена на Тодор Живков, първи секретар на местния Окръжен комитет на БКП) да творят праведна, разбирай – партийна, поръчкова журналистика! Назначението в радио, телевизия, вестник, списание за такива едва-едва прохождащи в журналистиката "спецове" си беше пар екселанс синекурна длъжност, така че всяка редакция по онова време бе обзаведена, имаше си по неколцина ушенца и очи на местната партийна власт. И те слухтяха, рядко публикуваха, пък задачата им се свеждаше преди всичко да следят предложеният от колегата текст да съответства на "правилната" партийна линия.

  Първо баща ми изработи мебели за пазарджишките ни роднини (лелите ми Василка и Виолета, вуйчо ми Любен), сетне и за нас. Като се захвана с третата или четвърта поръчка, явиха се изневиделица една неделна утрин строги двамина чиновници от общината и изпоналепиха върху касата на вратата към работилничката в мазето лентички с печата на Пловдивската местна управа, запечатаха стайчето, забраниха да работи вкъщи, вързаха му ръцете, убиха му мерака да се види замогнал се стопанин с труда си, с майсторлъка си. Чудна държава беше онази България от 1965-1970-та, но не съм чувал баща ми да хленчи, да се оплаква, да се вайка. Дип нарядко, само когато пийнеше вечер неговите петдесет-сто грама домашна ракия, току ще въздъхне: "Е-ех, Надке! Ех, мойто момиче, да живеехме нейде в друга държава, нямаше стотинки да броим! В онази чужбина трудолюбив ли си, казват, ценят те". И толкоз, немногословна му беше тъгата.**

  Пък аз, синът на дърводелеца, попаднал като че ли съвсем случайно в онова гнезденце на мамини и таткови рожби и внуци на т.нар. "активни борци против фашизма и капитализма", нямаше как да не разбера колко честит и заможен можеш да си в България на рабфаковците: само трябва да преклониш глава, да се впишеш, да кършиш гръб пред любезните на вид защитници на "правата линия". Партията, внушаваха ни от най-ранно детство, е вся и всьо, ти зависиш от нея във всички сфери на живота от люлката до гроба. Напредваха не най-работливите, съвестните; кариера в службата и обществото и тогава, както и днес, правеха самозванци, които показно се горещят в защита на Партията "от врага" и се изживяват като елита на нацията. Себе си самозванците гордо назоваваха най-верните и най-достойни синове и щерки на народа. Човекът с партиен билет, според представата им за подредба на света, винаги крачи най-отпред, еталон е за кучешка преданост към партийния монарх или висш партиен чиновник в местната йерархия.

  И като обърна очи към днес разпореждащите се с властта в моята бедна България, независимо към коя синя, оранжева, червена, лилава партийна люпилня за тарикати се числят, какво да видя?! Виждам тълпа праведни партайци, просто за една нощ преобразили се от доносници на Държавна сигурност в кресливи и нагли, яростни най-първи демократи, философи, анализатори, психолози, антрополози, наблюдатели, самозвани експерти по европейските духовни ценности. Виждам новоизлюпени от все същото змийско гнездо на бивши "най-верни и достойни" персони в държавата. Този прелестен пир на пошлост, нихилизъм към Българското, разгулният им стил на живот, нехайство, показното пренебрежение към неписаните закони на нравствеността, дивният парад на политически сламени чучела, ограбване на нацията, толериране на маргиналите от гетата си е пак тяхно дело. Каквито и заклинания да изричат, мисията на живота им сякаш е да съсипят и онова оцеляло до днес мъждеещо национално достойнство, което предците им от висшата партийна и стопанска номенклатура не успяха да унищожат у българина. Дали на шега или сериозно, един от моите приятели, Бог да го прости и мир на грешната му душа, известен някога поет от редичката на т.нар. Априлско поколение, помня го как по швейковски се изцепи, фиркан, в публичното пространство на онази наша България: "Може да съм курвар, обаче съм верен на Партията".***

  Онзи мазен идиот, който прилежно уведомил властта, че баща ми след работния ден в държавното мебелно предприятие "Напредък" слиза да поработи в стайчето покрай охлузения от старост дърводелски тезгях с инструменти тип сбирщайн под позлатеното с фалшив варак Майсторско свидетелство от 1946 година, бе свършил услуга на властта: отбелязал в характеристиката за най-малкия син на бедния бирник от махалицата им в Харманли: "Аполитичен, не участва в мероприятията на Отечествения фронт и Партията". Дребно сиво човече с плашливи очички и днес ми е представата за старателния доносник на Държавна сигурност, каквито са били и Иво Инджев (1955), и Кеворк Кеворкян (1944), и ред други хора от бранша****; в моя случай беше съседът ни зад оградата – някой си Панчо, съчинил за пловдивската Държавна сигурност словесен портрет на баща ми като аполитичен. Именно това "аполитичен" прочел и назначеният с протекцията на Дража Вълчева (1930-2016) колега, когото днес в родния ми град превъзнасят като един от най-свестните журналисти в културната столица на България и Европа, еталон за висока етика и публицистично майсторство.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 25 mar. 2022*****

Илюстрации: 

- Лятото на 1945 г., eдва върнал се от фронта.

- 1980, пред зидовете на Бачковския манастир.

–––

* Георги Петров (1944), еталон за младите колеги в най-многотиражната трибуна за манипулации в цяла Южна България, вестник  "Марица", доскоро зам.-главен редактор на местния всекидневник. В същия стил е изреченото от въпросната икона на местната журналистика, че концлагеристите по време на соца били отрепки, провалени личности, тъй че си заслужили участта и униженията.

** Идва ми наум преустроил се "философ-психолог" с диплома от Ленинградския университет за демагози, на когото от години тук е предоставена трибуна от екрана на Пловдивската обществена телевизия да сее ненавист и самохвалства, осем години не спира да хленчи, че го прогонили от образователната система за некадърност, и да се бие в гърди, че е пръв демократ и отстоява т.нар. европейски духовни ценности. Цитиран е как пред гостуваща в Пловдивския университет делегация от преподаватели в СССР по време на соца храбро заявил: "Колегите от партийната организация напоследък доста си позволяват, не е зле да им посвиете юздите".   

*** Михаил Берберов (1934-1988), поет, но и зам.партиен секретар на СБП. 

**** Вж. https://blitz.bg/article/2156 & https://reporter.blog.bg/novini/2008/11/28/kevorkian-pisal-sreshtu-dimitri-ivanov-algafari-donasial-za-.259909 

***** След смъртта на баща ми коравата любима щерка на пазарджиклията Борис Дявола, майка ми, при тази мелодия ронеше сълзи, мелодията й напомняла какъв мъж бил мълчаливият дърводелец. Бел.м., tisss.