събота, 20 януари 2024 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1490)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1490) 

  "Човекът е струна, опната между животинското и свръх-аза над бездна" – Фридрих Ницше (1844-1900)

    29 uni 2004 

ОКОЛО МЕН Е ПЪЛНО С ДОБРИ  ХОРА

  По съвет на Емил* цената промених на 9,90 за екземпляр от книгата (7 лв.+ 20% ДДС = 9,80~9,90 лв.). С г-н Чонов пак не се видяхме, въпреки че пак обеща да се обади след 17 часа. Около шест надвечер небето над Пловдив изведнъж притъмня, изви се лятна буря с проливен дъжд. По телефона най-после чувам от Рогош печатаря-поет и бивш ИД** кмет на Стария град чрез членството му по линия на Радикал-демократическата партия на г-жа Елка Константинова (Девиз на партията: "Малко сме, ама стойностни!") и пак чувам откъм родното му село Рогош, че утре, когато щял да дойде в Пловдив, ще продължим вече у дома, на компютъра ми работата по книгата. Разтакаването ме тревожи: дали е случайно? Може и да разбира от предпечатна подготовка, но е неорганизиран, не става за делови отношения, когато срокове се спазват и всичко е работен ритъм. Няма аз да го променя, я! Веднъж да свърши, ще си търся друг печатар. Този тип ми убива, съзнателно или не, въобще идеята да си видя който и да е от подготвените 10 (десет) ръкописа в книга. Ръце и задник не смятам да целувам, както Емил се изрази: "Да те признаят за автор, трябва да се приготвиш да целуваш лапи на заможен тип". 

  30 uni 2004

  Сред т.нар. малки началници над главата ни има такива, дето нежно издевателстват над учителите. Седи такава една общинска служителка, работи си нещо на пишещата машинка, гледам я от половин-един час как трудолюбиво боцка с показалци по клавиатурата, сякаш чисти ориз, и... разбирам, видът й ми казва: "Паднахте ли ми, ай сега ще ви накарам да висите, понеже все пак вече зависите и от мен". Този фасон не е от днес: госпожата – доста симпатична иначе на вид, вече няколко пъти навиква учителите, озовали се по работа в канцеларията й. По този повод рекох, обърнат към дузината колеги на опашка пред бюрцето й, че госпожата от инспектората просто е невъзпитана... И тя ме чула, та като опрях и аз да ми обработи документа и да отброи мижава сума пари, свойски ми рече: "Ако искаш да знаеш, ти си невъзпитаният". Е, ми добре! Рапорт даден – рапорт приет. Излязох си с едно "Всичко добро!", без дума да отвръщам на физически доста приятната дама. Само да не отваря уста в леглото!

  Около мен е пълно с приятни хора... Преглъщаме обидите. Нас нежно или по-грубичко ни унижават, а ние се свеним да речем на грандомана, че е отвратително да се отнася пренебрежително към нас. И не казвам, че симпатичната кипра или поетът от Рогош са кофти хора, а казвам, че замълчаване не помага да проумеем две неща: първо, че договорите се сключват не зарад документа, колкото като израз на съгласие между две страни; и второ: че уважението не ти се дава даром, а изисква съответно уважение от идиота отсреща. Пилеем енергия заради неразбирателства! Всъщност, болно ми е за двамата споменати. Не ми пука за парите, които бих загубил в тези два случая, но това е единствената ми човеколюбива възможност тези двама негодници да отърва от собствената им слабост; дали ще променят нещо у себе си, вече не зависи от мен. Следващата ми реакция е да махна с ръка, да спра с тях да се занимавам. Аз съм дотук!

  "Свят широк! Же-е-ени много, майка една!" – на ум ми е лафът, с който баба ми Динка, майката на петима братя, сред които последен е баща ми, докарваше пазарджиклийката от серт корен и заможни два рода устните си да хапе от бяс. И когато кокона Динка най-после си тръгнеше от нас за към нейното сънливо Харманли, седмица после проклетата ми майчица фучеше по баща ми. Ще ида на друга чиновническа икона свещи да паля, но в Регионален инспекторат по образование повече няма да стъпя.

  По повод опуса... "Интерпретативен алгоритъм на лирическия текст" от колега – даскала по литература г-н Георги Башиянов (1950)... Що ли имам усещането, че ми е предоставил неизбистрени свои схващания в насипно състояние! Че точно математически строгата подреденост в текста, който тържествено ми връчи да прочета, ми говори за избиването на комплекс: Авторът си няма какво свое да каже на света, та се налага увъртяно, чрез наукообразно слово и низ математически формули да обяснява с обилие от чуждици, които – дори като термини в какъвто и да е текст, ме дразни, настройва ме скептично за идеята на автора. 

Георги Башиянов (1950...?)

  Претенциозност в наукообразно написания текст е нещо, като да кажем фразичката: "Ние, интелектуалците!" или въздишката на Коно Крилатия, който от ранната новела на младия Иван Вазов изрича за другия глупак – Варлаам Копринарката: "Много чело, много знай!"*** Вместо да каканиже как се разкодирал смисълът на лириката, да обясни с една творба как го постига това чудо авторът! Вземи по-удобен за тълкувание автор, Димчо Дебелянов, да речем, и покажи как тълкуваш по своя си метод; остави ме сам да се убедя струва ли твоята теория, или ми пълниш балон с въздух.

  Общо взето, впечатлението ми от усилията на Георги Башиянов е: умна схемичка как да умъртвим живецът в лириката. Впрочем, има ли правила да се каже как и какво дадено стихотворение ти говори! Структурализмът на Юлия Кръстева (1941) или мерене на глаголната температура на текста при Мирослав Янакиев (1923-1998), някогашен прескъп мой преподавател по старобългарски език в Софийския университет, дали пък са защитима кауза? Николай Хайтов (1919-2002) неслучайно се гневи на нещастния М. Янакиев – големият Хайтов твърди, че очевидно Безпомощното понякога се покрива с пищна терминологична драперия, словесни финтифлюшки, ефирни наукообразни хърбалички и плисенца... Любопитно се получава, когато някой, дето не може да извърши една работа, се захваща да научи другите как да я извършат. Такава безобидна и симпатична наглост като инфлуенца завладява чат-пат т.нар. "академични кръгове" от сферата на литературната критика и историография. Класифицират, систематизират, степенуват, всъщност извършват дисекция на труп: умъртвяват жизнени артистични послания, според конюнктурата тълкуват и автори, и сюжети.

  Интересува ме живият отклик. Моят простосмъртен комшия – майстор точилар в пловдивската кожухарска фирма "Лутър" Митко Йовчев (1945) изрече само едно: "Мамка му!" – докато чете глава от ръкописа "Ламски", и това за мен бе най-готиният отзив и критика за мой текст, която някога съм чул досега. Доколкото разбирам, колегата Башиянов е почитател на корифеи в снобеещите у дома общности, които се хранят от литературни упражнения върху стойностни автори у нас и по широкия свят. Корифей там е, например, Светлозар Игов (1945), когото литературните ни кръгове съзерцават с възпалени от кеф късогледи очи. В по-предишен период от литературната си кариера г-н Игов, знам, е създал добри текстове; после рутината и самолюбието започнали да работят срещу таланта му. И като изгубят онова вдъхновено любуване над човека и живота, свойствено за таланта въобще, този род корифеи организират школа за обучение как да творим изкуство, как по-увъртяно да тълкуваме изкуството, за да угодим на властта.

  Чета документалната книга "Незабравимото" на рускинята Анна Ларина (1914-1996), съпруга на болшевишки висш функционер от ерата на Ленин и Сталин, биографична проза за обкръжението на Йосиф Сталин. Стигам до откритие лично за мен си: че издевателствата на Военния комунизъм в СССР, а в по-блудкава българска версия – в първото десетилетие след Втората световна война у нас, се коренят в ниското интелектуално ниво изобщо на някогашното общество, и по-специално – у персони, заемащи ключови позиции в СССР. Погром над благородната руска интелигенция, плюс вилнееща посредственост, овладяла лостовете за управление по всички етажи на управлението, на властта. Така че Сталин е алегория на азиатското пренебрежение към човешката личност у огромна прослойка парвенюта, изплували на повърхността от низини на крепостничеството, и ренегати сред потомци на руското дворянство, какъвто е и Владимир Илич Ленин.

  Нацията, като общество на народа, носи вина за онова, което после й се стоварва от небесата... Алековият Бай Ганьо е събирателен образ на невежествената паплач, която във всякакви исторически периоди, и най-вече, и особено по време на катаклизми, се скупчва, боричкайки се около и във властта. Най-тежкият от Седемте смъртни гряха, според Библията: възгордяването, е утроба, която ражда нещастия. Фанатиците-холерици извършват революциите по света; тях първи победилата революция ги изяжда, за да дойдат на тяхно място лицемерите – консуматори на блага, които властта неизменно носи.

  Иисус е типичният интелигент, осъзнал мисията Си сред множествата унижени и оскърбени. Без Бога-отец, би бил романтична нежна илюзия. Така вплетени в генетична зависимост, Добро и Зло движат световните дела. През периоди от време великите нации излъчват по някой Сатана, за да изстрадат после зараждането на своя месия, като възкресение на човеколюбието.

  Оказва се, че Злото е първооснова в човешката ни природа. Човекът е вълк сред вълци в неандерталския етап. Генезисът на култура всъщност е преформиране на човека-вълк в Човек с присъщите за човеколюбието състрадание, любопитство, уважение на личността с правото й на личен избор как да се осъществи в личния си живот. Комунизмът е идеология на доверчивото невежество, че някога изобщо е възможно да се въведе идеален ред и хармония между човеците. Западните общества с всичките си кусури поне не робуват на такава предизвикателно разкрасена утопия. Животът е по-фантастичен, по-многообразен от всякакви теории. Виждам Карл Маркс (1818-1883) като бакалин, разворил мазен бакалски тефтер, да твори от компилации (заемки) модерната си теория, донесла злини на ХХ век: болшевизъм, фашизъм, нацизъм, комунизъм. Откъм Близкия Изток, в зората на ХХІ век вече отгласят ислямските фундаменталисти. Западът е най-малкото не до такава степен обладан от ненавист към човека. Дали и това, не е поредната по холивудски романтично нежна розова илюзия!

  Около Сталин като хищници се прескачат отрепки, лицемерна паплач; всеки от тези "интелигенти" би могъл да се изроди в Могъшия злодей, в Антихриста на двайсетото столетие, според християнското летоброене.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 20 jan. 2024

Илюстрации:
- Къде диваци и варвари не са рушили и убивали!
- Палмира, древната перла на Близкия Изток.****
–––
* Емил Калъчев.
** Изпълняващ длъжността.
*** Епизодични герои от "Чичовци", може би най-добрата новела на Иван Вазов (1850-1921).
**** Гръцкото му име Palmyra е превод от арамейското Tadmor, което означава палма. Древният град е наричан и "невестата на пустинята". Възниква през Второто хилядолетие пр.н.е. През I-III век е главен център на керванната търговия и занаяти. Разрушаван е от римляните през 273 г. В миналото е важен пункт на керванния път, пресичащ Сирийската пустиня. На 21 март 2015 г. Ислямска държава превзема Палмира и унищожава голям брой паметници на културата на античния свят с общочовешка културно-историческа стойност. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до неб...