Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 14 ноември 2015 г.

Story – ФАЛ


ФАЛ
 
   Любомир Мантов Манатарков, цял живот чиновник, плаха душа, девета дупка на кавала в провинциалното ни гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, въпреки всичко съхранил се доверчив, чист и неопетнен, макар че и подир пенсионирането продължи да доизносва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше или правеше реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре ластичета... Та същия този Любомир, когото колежките някога зад гърба на подбив незлобливо зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че Духът ще победи най-сетне човешката низост, скришом пописваше фейлетони и разкази, до уши заровен в папките с прозаични калкулации върху приходи и разходи. С оскъдната чиновническа пенсийка, вече в епохата на демокрацията и нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека взе да се напомпва и той със самочувствие на свободен гражданин, доживял най-сетне своето време.

   На млади години страстно любеше комунизма заради хубавичкия му лозунг "Свобода, братство, равенство". Подир славния Девети (за мекерета и толупи славен септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви безчинства, какви золуми и какви предателства спрямо България и всичко родно българско натвориха за 45 години управление последователите на Маркс, Ленин и компания, та наплашен и притеснен проживя мижитурски следващите години. Не са година то, не са две! И тъй наречената "демокрация" го разочарова. Старешкото му сърце болезнено се свиваше при всеки повей на бандитизма, на възгордяването и на лицемерието у новите управници. Какво да се прави, като тъй е устроен човешкът: надеждата и меракът последни умират.

    На стари години взе да се вре из сборищата на пишещите братя и пишещите сестри, отвътре да оглежда тези среди, да се диви пред грандоманстващите уж нови-новенички литературни гении, които за разлика от него, нямаха скрупули, тупаха се в гърди, шумно прогласяваха любовта си към род и отечество, ловко осребряваха и позлатяваха тази своя гореща любов, пренастроиха лирата си, и както в онази незабравима рубрика от вестник "Дума" на чорлавия господин с брадата на Маркс и луличката на непрежалимия за жаркия нагъл партаец Йосиф Висарионович (главния редактор на "Дума", корифея на партийната правда и на партийната публицистика другаря Стефан Продев) приветстваха, тъй да се рече, многострадална майка България с възгласа "Ний пак сме тук!" – макар всъщност никога да не си бяха тръгвали от българския политически живот.




   Докато се усетят и Любомир, и останалите простосмъртни, някогашните най-верни рожби на Априлската линия и на партията с голямото й П, поснишили се в първите месеци подир свенливо-тихия вътрешнопартиен преврат, полека-лека изпълзяха из именията си, из своите вили и дворци и се обявиха за дисиденти, свиха гнездо по висините на обществената йерархия, възвърнаха си осанката на господари на деня, клатейки показалец над доверчивия народ, обявявайки се за духовни негови пастири, апостоли на демокрацията, вечеряли с Господа бога.

   И ето го бай Любчо пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач на истини от последна инстанция, пред Тутуруткин – пред гения, живия класик на родната литература, чийто писания азбукарчетата зубрят направо от читанката.

   – Добър ден, господин Тутуруткин!

   – Добър ти ден... – Изпълен с подозрение: – Вий кой бяхте, вашшша милост?

   – Нося тук един ръкопис. Ако може...

   Тутуруткин в момента чете органа на седесарите, вестника на Волен Сидеров "Демокрация", толкова е занят, хъмка, шава пръсти, като пара да брои.

   – Къхха-къхха! – кашля се Манатарков. – Едни записки тук нося за изминалите години... Ако може, едно око... така... да им хвърлите.

   – Тъй! – извива очи светилото. – Ми оставете ги де! – Вглежда се в побелелия човек: – Спомени, значи! Какви са тез спомени?

   – То... спомени да ги нарека, ама са нещо лично преживяно.

   – Тъй-тъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, ама... тук кой ли не ми се влачи, всякакви идат, ще знаеш. Па и всяко напиня да го печатаме. Това иска пари, шъ знаеш, а работата не става бърже: мъж го искам, сега го искам... Нали!

   – Имам ви доверие, господине, слушал съм много за вас – мънка гостът.

   Тутуруткин най-сетне сдипля "Демокрация", запокитва "Демокрация" върху купчина стари вестници, прозява се, затуля с длан открила се под рошавите му мустаки паст, па с човешкия си глас простичко:

   – Кво шъ речеш за идната седмица по туй време, а?

   – Трудно катеря стълбите, господине. Нозете, знаете...

   – Нозете, казваш... Ми тогаз няма да се катериш, бе. Таз ваджия търчане иска, щом веднъж си тръгнал! – Но схваща, че пред него е почитател все пак, и не тъй наперено продължава: – Слез доле, почакай малце. Имам да свърша една важна работа и поемаме към гарата. – Подсмихва се, върти главица, видът му говори: Бе, ще ти дам аз да разбереш, досадник недни! Процежда сипкаво: – Шъ вървим двамца с тебека, хем шъ си гукаме, хем шъ си хортуваме за твоите споменчета. А! Правилно ли се изразявам?

   Половин час Манатарков вися край охлузената метална порта на местното издателство, в уличката току зад местния клон на някогашната държавна банка. Нозете му под коленете оттекоха като превтасал козунак, ала дочака появата на Тутуруткин, даже му се зарадва като малко дете. Тук е мястото да отбележим, че "важната работа" си бе всъщност голяма работа, която класикът на Българската литература свърши, усамотявайки се в кенефа между етажите.

   Олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин запрепуска по Главната. Току избърза напред, застане с ръце разперени, сбрани в лактите, изреве тъй, че да го чуе повече народ, вайка се:

   – А-а-айде бре, господин Любчо! Докога шъ ми се влачиш, бе? Оф, що ли си взех беля аз с тебека!

   – Не мога, господине, не мога бързо – шепне бившият интендантски служител, па запъхтян поема отново, клатейки белокосата си глава като същи кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна по нанагорнището.

      
   Превзеха баира. Редакторът поспря за отдих край зидовете на старата турска джамия, където художници-занаятчии излагат всевъзможни красоти: от креватна живопис и калайдисани дрънкулки до една единствена, правена с мерак и Божие озарение истинска майстория.

   – Напинят се да ма изографисат и не позволявам – оглежда се зорко. – Парил съм се, та... Издокара ме хубостник един с двете ми очи върху бузата ми. Остави туй, ами единия зъркел ми го изтипоса син, другия пембе. А съм си кафявоочък, ей ме на, виж ме! Очинките ми лешникови като у бенгалски тигър.

   Кокори се и предвзето, като кокона се муси. Подир което разви възгледите си върху темата за художниците-модернисти:

   – Колкото е по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш. Видял ли си ти разклечените жени на Пикасо? Ами че таквази разклечена аз и в леглото не съм виждал. Туй па Модиляни, Салвадор Дали, Кандински, Бжежински, Марулкин, Репин, да не говорим. Има там например една "Закуска на полянка", не помня чия беше, изфирясало ми е от акъла кой ли па я беше нарисувал? Обаче ми харесва. Значи, голи-голенички двенки, ама ей тъй на, как ги мама родила.

   Чеше се зад ухо. Присвива устничка, клати показалец към скупчилите се край кофа с разпалени дръвца пишман-модернисти, които – здраво нафунели от студ, напомнят повече горски скитници, нежели художници:

   – Двенки... ама ей тъй на! Дибидюс голички в езерце се плацикат. Третата, и тя голичка сред официално издокараните господа мъжкари... Разкошшш! Ама тъй ги нацицорила онез ми ти розови ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

   – Не е "Пикник на полянка", а "Закуска на тревата"*– обажда се сух, върлинест момък със залъскани, изтумбени на коленете кърпени джинси и рехава брадица.

   – Тъй-тъй! Вий по ги знайте – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се покрай наредените за продан платна, па повлича сащисания си спътник татък из чаршията. – Живеят си французите, ей! А парижанките! Ами Париж, столицата на разврата... Уж-ж-жас!


   Насреща им народ, кафенета, витрини, сергии, ухание на кебапчета, пуканки и захарен памук. Току от тълпата лениво влачещи нозе с посивели лица отдели се някой, па задъхан от вълнение, с две ръце се впие в десницата на живия класик, попита нещо, колко да изрази близост. А Тутуруткин го тупне по гърба, през зъби процеди някоя попържня, отпрати го:

   – Хай молим ти се, оди си по пътя, не ме занимавай с глупости!

   Тутуруткин беше сред четиристотинте депутати във нашето Велико народно събрание, като присадил се към една от нароилите се като манатарки след летен дъжд антикомунистически партийки, и всеобщата еуфория го върна отново във фокуса на общественото внимание и любов. Заради магарешкия му инат обаче, заради вродената му простотия и заради заиграване с Лукановата власт новата водеща партия му плю под опашката. Натириха го като мръсен турски фес, като мекере и комунистическа подлога, та за късо време наш Трендю Картофа, както му бе прякорът в юношеството, пак увисна между простолюдието и властта. 

   Тихите приятелства в двете крайности на политическата шарения обаче си му останаха. Щом едната или другата от двете водещи политически дружинки излизаше в опозиция, търсеха го като обигран в коварните подмолни схватки, дялан като същински крайъгълен камък. Каквото и да е вършил преди, ползваше се с предимството, че политическите му лъкатушения, тарикатлъците го правеха мил на електората. Новоизлюпените неопитни лидери затуй пък му имаха страха.


   Любомир Манатарков мига-мига, омагьосан във водовъртежа, дето го всмука и прилепи до Тутуруткин. Опитва да е спокоен, незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник. Какво са тук спомените на една Божа кравичка пред блясъка на гения в Българската политика! Какво? Нищо не са. Ето, задава се доскорошният министър на финансите**... Боже мой! И доскорошният министър на финансите протяга ръка да се здрависа с Тутуруткин. Като иззидан, с хладината, с излъчването на влажен дебел турски дувар. Лицето му не е лице, а маска. Към Тутуруткин гьон-суратът е любезен, топи се от кеф. Трендю изтиква сащисания Манатарков напред, реди такива едни разтърсващи думи:

   – Запознайте се, моля! Наш поклонник. Таквиз честни българи крепко следват нашта справедлива кауза, нашта политическа линия. Па няма да им се даваме на онез Червени вагабонти, я! Тук е то Градът на Синята крепост.

   Манатарков докосва дувара, сеща в ръката си студена, лепкава длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал е самата История. Името му на този, дето се е възправил пред него, в небосвода над България с ярки букви е вече записано.

      
   Крачат към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка, защъкал из Синята крепост, то е дом на съблазни, по-известен и от сградата на Общинската управа, и при вида на общинския сенат Тутуруткин довършва темата за художниците:

   – С тез маскари не ща да споря. Отнюд! Черни ми се виждат. Хем фукари, хем голям го вадят. Ай сега, да си побъбрим за твойте спомени! – И го покани да му разправи обемистия ръкопис какво съдържа. Понеже Манатарков възрази: да се прочете трябва, не може накратко, редакторът отсече: – Шъ ги дегустирам. Тъй! Ама шъ отседнем в ресторанта на гарата. Като те гледам кво си ми се нарамил да мъкнеш, бая нещо си избродирал. Четене иска то, хе-ей. Хич не си мислил кой ще го чете, а? Много нещо бе, драги!


   Огледа шарените сергии пред Централната градска поща. Разнежен, сочи му внушителната сграда на местния Военен клуб:

   – Кво барче има отдоле, да знайш! Щу гроздова се е изкъркало там, щу булки са ми се натискали! Пък знойни тез офицерските невести, бе! Има едно стайче, в тъмноалено кадифе тапицирано, и там оле-оле... Да не ти разправям, че свят ми се завива. Обичкам ги възпълнички. Обичкам ай тъй, да ги щипя-щипя-щи-и-ипя и те да се кискат, миличките. Страхотно! Имаме неповторима една Цецка, Муцинка-Пуцинка, Катинка, Елвирра, Маринелла, две Десислави. Бо-оже, какви поетессси, каква плът! Жарки, буквално пиявици, драги мой. Инак стихчетата им бледи, ама па как се натискат завалийките! И кво…? Ми аз да не съм от гранит!



   Подминаха градската библиотека. Тутуруткин важно отбеляза:

   – Като умра, тук шъ ми диктисат паметника. Шъ видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе, как шъ видиш, като вече отдавна шъ си гиберясал и изгнил в пловдивските общински гробища.

   Така, в сладки приказки унесени, приближават Централната жп-гара и там, в отсечката за кръговото движение, оранжево такси за малко да обърка реда кой кога ще мре. Дотам се бе унесъл Трендю, че едва в последния миг пъргаво като млад момък отскочи, та шофьорът – грубиян с ориенталска хубост, мелодично го изпсува на майка.

   Когато прилежният Манатарков дотропка с бастуна си до отсрещния тротоар, завари Тутуруткин блед като пран чаршаф, ала литературният корифей бързо се окопити:

   – Видя ли? Искаше да ме прегази идиотът му с идиот. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те и Алеко бастисаха тъй!

   – С куршум – уточни пенсионерът.

   – Да де, ама не е случайно. Случайно няма в тоз свят. Откъртена тухла да те фрасне, и то не е случайно. – Разгорещи се: – Затуй па живей сега, греби с пълни шепи, мамка му стара. Опитай от всичко с пълна гръд. Днес припкаме кат аслани, утре... с патъците напред. Панимайш?


   И понеже вече се бяха вмъкнали в покоите на притихналия в този час на деня одимен гаров ресторант, отведнъж като да се намери у дома си, избра си лично място насред залата, придърпа листа с менюто, господарски повика келнера:

   – Таваришч! Альоу, маладец! Иди-ка меньой. Иди! Иди сюда, пажалуста!

   Манатарков замижа, като го чу какво поръчва.

   – Телешко вретено с пържени гъбки печурки. Агнешки ребърца в доматен сос и ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филенце от студено веяна скумрия. Пържени картофки с кетчуп и горчица. Руска салата. Капама от пилешко, но само с бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус. Бутилка "Карловски мискет", или ако няма мискет, тогава "Манастирско шушукане. Накрая сто грама виски за разширение на вените.

   Нямаха луксозното "Балантайн", за което Трендю напираше, та се задоволи с простоватото даскалско уиски "Тичърс". Към твърдото гориво притури обелени свежи краставички в изкиснато биволско кисело мляко с магданоз и чер пипер, триста грама осолен лешник и бадеми меланж, накрая варени яйчица, поръсени с кимион, кокос, и по негово предложение: с лют червен пипер.

   – Кръв от жалва нямат – начена да си запрята ръкавите. Пожела по-голямшка салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – А, кръв от жалва пил ли си? А жабешки бутчета пане с кашкавалец да си опитвал? – Фиксира сащисания бивш счетоводител: – Ти, например, кво шъ си поръчаш? – Млясна, поприглади мустак, врътна крайчетата му нагорце, докато келнерът записваше този поменик.

   – Сода – измънка Манатарков.

   Тутуруткин подпря челото си с два пръста: палеца и показалеца, вдигна като оксиженист очилата си над веждите, извъртя очи разочарован, замърмори:

   – Ама не бива тъй! Тъй мизерно може ли в тез хубави наши сладки години?

   – Може.

   – Че как!

   – Стомахът, господине... Язва... Гастрит... Камъни в жлъчката... Една содичка ще ме оправи, че ми пресъхна устата.

   Гладен беше милият. Ох, как му идеше и той да си поръча поне пилешка кълка или крилце на грил! Ала пенсийката му мънинка, не позволява.

   – Не се стискай, беее! – тупа го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, туй шъ знайш. Я, отпусни я таз мравешка душица!



   Запълни се масата открай-докрай. Блюдата се точат като заводски конвейер едно подир друго. Като че ресторантската кухня тази вечер само за тяхната маса работи. Лично управителят на ресторанта дойде да палне спирта под глинената паница за фламбето, а жените от кухненския персонал се скупчиха зад шублера да гледат как господинът със сталинския мустак като сюнгер омита до блясък посудата, че и грижовно със залъче сух хлебец дообира остатъците накрая.

   Някаква струна у бедничкия Манатарков внезапно се скъса. Както притихнал следи змеят отпреде му как мощно лапа, мляска, хруска, сърба, въздиша, пърди, уригва се, някогашният счетоводител изведнъж трепна като ужилен...

   – Що не ми почетеш от ръкописчето*** – предложи Тутуруткин, – тъй и тъй не хапваш! Аз пък, докато ям, мога и да те слушкам. Ушите ми да не са затъкнати, я? Айде чети!

   – Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.

   – А-а-абе, чети... Чети, ти казвам!

   Ароматното винце, омешано с малцово шотландско уиски, правеше артиста своенравен и натрапничав. Пери показалеца си под носа на сътрапезника. Като ветропоказател се върти, дири съдействие, понеже останал неразбран. Подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се под масата. Отдолу-нагоре загледа вцепенения от потрес Манатарков. И тъй, с лапи, както у богомолка молитвено прибрани, коленичил пред олтар сякаш, зафъфла, като пръскаше през оредели зъби парчета недобре сдъвкан жълтък:

   – Приятельо, ти не си човек, а желязо. Пардон, злато си ти. Аз много държа на теб, шъ знайш, ама изключително много! Искам да се запозная с вашто целокупно творчество. Мечтая да ми прочетете свойте мемоари. С вас, скъпи ми приятельо, адски си допаднахме. За мен сте истински творец. За мен вий сте Достоевски на Българската литература (Хълцук.). Майка България шъ съ гордей с нас двамата. (Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да изразя мойто дълбоко възхищение и... и... и респект. (Изпърдя се мощно.)

   Издълбоко дъх пое:

   – Ай сега, братчед, прочети ми немедленно като кво, например, си натворил. – Мисълта му обаче се отправи в друга посока: – Я-я-я!Виж колко ядене си имам. Тва кокалче, например, искаш ли го? – завря вилицата си в носа на пенсионера, надига задник да се покатери върху стола. – Не щеш?... Ми добре! Мога и сам да си го изям.

   Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълза:

   Сам шъ си го излапам, тъй да знайш. – Внезапно спомнил си нещо, боцна го с показалец в челото: – Обаче ти... ти все пак ми чети! Чети ми. Настояваммм.

   – Моля ви, господине – рече Манатарков, – налага се да посетя тоалетната.


   – Оди бе, кой те спира! Нали пак шъ съ върнеш... Аз съм тук на пост, да знайш. Кат Гюро Михайлов, ей ме на! Никво мърдане. Не шъ позвола без ваше согласие някой да барне манджата... Хм, е-е-ей, ама кво правиш ти? – Взря се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе. Тва си е чешмяна вода. А-а-а, да ги нямаме таквиз! Господинът поръчва сода, те му донесли чешмяна вода.

   Впери се в ъгъла, зад който бе миризливата ресторантска тоалетна:

   – Ей! Де отнесе ръкописа? Я го дай! Шъ го чета, шъ го изучавам и шъ та чакам.

   Отпусна гърло, запя:

   – Ча-акам те да дойдеш, ча-акам те със буйна стра-а-аст... Ръкописът тук, на депозит! Щот ако земеш да паднеш в дупката, кой шъ та гони? Хората мамят, да-а. В очите те гледа, и лъже, лъже, лъже. Мамицата им копелета!

   Докато откъм ресторанта долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков се уговори навън с келнера, когото само по щастлива случайност познаваше, плати си содичката, позволи си дори да редложи малък бакшиш, но келнерът категорично отказа, със съчувствена усмивка го преведе зад кухнята към задния изход.

   Какво се случва по-нататък, няма как да не го пишат в историческите хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в днешната наша "чиста и свята" република на червени и сини демократи, все носители на европейските духовни ценности във властта. Впрочем, ето как приключва разказа си на следващия ден келнерът-грък, човек с богат житейски и професионален опит, видял какво ли не в дългия си многострадален живот на най-обикновен гражданин на България:

   – Накърка се тоя ми ти цесит. Хептен се насвятка. Казвам да плати сметката, пули ми се и псува. Аз, кай, не разполагам с пари. Кво е това пари?... Онзи дядка, белокосият... он пласта, в него е клюцето от касицката. Казвам, цовекът си плати содицката и си замина... Платил? Тогаз сто търсис от мен?... Плати си содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, кай, таз сметка няма как да я платя. И ревна да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме двамата дезурни серзанти... Обясняват му и серзантите, а той и на тях им се скара. Дойде нацалникът на митницата, правиха му обиск. В сакото му старо два лева от някогашните пари. Мамка му и цесит! Взеха му данните, протокол му написаха за хулиганство и го извездат на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан сам да се оправя цеситът му с цесит. Цирпанлии са нозари, мозе веце да са му светили маслото.

   Когато в полунощ злополучният автор на спомени за социализма в България се добрал до дома си като човек, общувал с великите сили на Нова България, посрещнала го с трескави очи леля Райна, от копривщенски род, племенница на известния от Българската ни история Тодор Каблешков:

   – Да не бях палила свещи пред иконата на Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, докато помагала на своя разтерзан наивник да се успокои. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те закриляла****.


Пловдив европейска столица на културата 2019
Plovdiv,  14 apr. 1994 – redact. 15 noe. 2015
______
* "Закуска на тревата" (1863), Едуар Мане (1832-1883).


** Иван Костов (1949) – най-ненавижданият сред политиците на днешна България.
*
** Думата „ръкопис” и умалителната производна „ръкописче” Тутуруткин произнася с ударение върху „о”, както я произнасяше Пантелей Зарев (1911-1997), а и не само г-н академикът на БКП.
**
** Сюжетът е епизод от романа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004), писан е по действителен случай. Разказа ми го 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест лично платени мижави книжлета с разкази и вестникарски задевки по злободневни теми Петър Петров (Василен Ведров), прототип на притеснителния Манатарков. Жена му леля Рени (Райна) действително е от Каблешковия род. Докато Тутуруткин е събирателен образ на типичен за българската обществена сцена чешит, той също си има прототип – любим и досега за литературните критици плодовит автор, подвизавал се дълги години като редактор в местното издателство. Тутуруткиновци управляват културния живот и в днешна България. Илюстрация за ярката им дейност „на ползу роду”, както им иде да се кипрят пред българския читател, е дори и само войнстващата простотия, лееща се на талази от телевизионния екран: шоу за яки пари, цинизъм, скука, духовна поквара.