сряда, 15 март 2017 г.

Реплика – НЕ ЗАСЛУЖАВАЛ ДА ГО ОБИЧАШ...

НЕ ЗАСЛУЖАВАЛ ДА ГО ОБИЧАШ. 

КАТО ЗАСЛУЖИ, ТО ОБИЧ ЛИ Е?
   
   Чувствата се пораждат в гранична област, където идеалното се разтваря в обикновеността. Човекът изкушава именно защото е грешен, не се поддава на строгата математическа логика. Всякакви всеобемащи, обясняващи света докрай теории, идеи, религии отблъскват със своята строгост, скованост, едва прикрита неприязън към грешния човек зад огромния куп кухи фрази за любов.

    Фанатикът безусловно вярва, понеже е посредствен, а не че му е силен духът. Силният дух не би позволил да го оковат, над кратуната му не звездното небе, а орнаментираната везба на изкусни манипулатори да го позволи да го очарова. Това, което наричат "вяра", в повечето случаи изобщо в религиозните общности, тълпящи се в нозете на всяко религиозно или политическо божество, е подчинение, сурова дисциплина, див ужас да не сбъркаш канона, да не разгневиш Властта.

   В името на човечността унищожават най-човешкия ни рефлекс, с който сме се родили – склонността да грешим, да изкушаваме, но и да се изкушаваме; с други думи и по-ясно изречено, сурово подтискат стремежа да мечтаем, да преодоляваме гранични забрани с риск за здравето и живота си, но и с тръпката на откривателя.

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, edited 16 mar. 2017




Story – ГОДЕНИЦА


ГОДЕНИЦА


    И братовчедът му вика:

    – Не я гледай, че е дебела и църна, че мустаки има по-рунтави от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за целта, обаче като ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-добре е да са вземнете. Ай сега да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.

    – Кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз да не съм в гората расъл... – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавици колко щеш... Хем всичките до една изписанки.

    – Онез мискинки ли? Бреее, какъв аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека слушай... – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е братовчед, а Тодор продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сега що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата и особено ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижовна. Щу работа шъ ти свърши, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. И поне шъ си сигурен, че са твои деца... Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш, опран и огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, като та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дето не знай кво е жена на ръце да го носи, па и да го гушка във вълчите зимни нощи.


    Преспа тая нощ у дома шифьорчето. Е, самосвалът му пред къщи стоеше. В цяло село у нас сякаш бе най-охолно, най-скопосно, та му постлах, и понеже си бе пийнало, бая замотано си бе, взе, че ма прегърна, гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата и ме нацелива цялата. И аз му са оставих. А че кво да го правя!...

    – Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб.

    И аз кво!... Викам, работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те тебе, Боже Господьо, и ти, Света Богородичке! Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:

    – Ни тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир! А да ми съ махаш от главата, че знайш ли, кат грабна една кюския...!

    – А-а, обещавал си, обещавал си – рекох, – ама не повниш, понеже си беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.

    – И ти верваш на пиян чувяк!?

    – Па оти да ти не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намиргам? Мене мъж ми требе, па ти анджък си
мъж.

    – Ай, мамицата ти гювендийска! – крещи, та реве, жилите му на врата чак се издуха. – Туй капан ли беше, мари?

    – Няма таквоз нещо. Отде па у теб тез черни мисли? Всичко си беше честно и почтенно. Някой да ти е наливал зорлем вино и ракия у гърлото? Ей на! Питай го тоз твой авер – викам му и соча братовчеда Тодор. Ама той тогава още не знаеше, че Тодор ми е братовчед.

    – Страх ме е – вика. – Само кат я зърна, и ей тъй, от яд настръхвам.

    – Шъ свикнеш, не бой са – дума му Тодор. – То и аз отнапреж мойта Анастасия трудничко я возприимах. Беше ми па то едно кльощаво и злоядо, вейка-вейчица, ребърцата му съ броят... клавиши на акордевон. Обаче идва един момент... Ай да ти не разправям! Почваш да я возприимаш таз женска кат свой имот, кат орна нива, бе. Нали вдяваш! – кат бахча насред кър. И ела сега глей оназ тънка вейчица ква ми се ошишкавила, ква ми се зашопарила! Жена за чудо и приказ! Оди из дома и паниците звънтят в бюфетя, н
ищо, че две педи бетон съм лял под дюшемето.


    – А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех си аз така... некоя по-имотна, по-засукана... Виж ме колкав съм окаян. Ей, на! Само туй якенце ми е, и то вехто, та вехто. – Па си обръща джебовете. И хастара обръща. Да видим, демек, че и пари си нема миличкият. Жив артист!

    И ми стана мъчно за него. Дожаля ми. Харесва ми, ама па доста плах. Викам си на менека си: майната ти!... Ай, оди си по пътя! И са врътвам, тръгвам да си вляза обратно в спалнята… да рева-да рева, да се нарева. Пък Тодор ме завръща като некой добитък къде кухнята:

    – Тоз – кай, – хич не е за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш!

    Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи. Плака, човекът му и с човек, турихме го да спи при свинете и… годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и... чао, Миче–чао, Тоше... Отпрашихме ний къде неговото родно Калимявково в другия край на България, някъде чак къде Врачанско, да ме покаже на майка си и баща си. И на цялата си рода да ме покаже, щото се оказа, че въобще не бил беден и сирак.


    Посреща ме оназ начумерена, изгърбила се, хептен на костенурка мяза. Измуши глава из корубата:

   
– Койо е туй плашило, бре, дет дома ми водиш, дет баш у дворо ми улазя да ми плаши кокошките? – съска.:

    – Не съм аз плашило, ма. Додох снаха да ти ставам.

    – Снашица, оладжак – тури ръце на кръста и зъбите й чак до кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.

    А моичкият мълчи. И тейко му... и той мълчи, па се и муси. И целият им джинс мълчи. И ма мерят изпод вежди, все едно на турски кантар ма теглят, и все ексик им излизам. Само оназ… злобна, та чак весела. Мята бутове напреж-назаде по двора.


    Ми сега!...

    – Шъ са оплача на полицията – викам.

    – Па оплачи се – хили се, – ко щеш и на селскио пъдарин Митре, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп оди се оплачи! – Хилят ми се осем човека насреща, а менека ми се плаче, къса ми се сърцето и една буца... ай тук на!... под лъжичката. Рекох си: а-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.

    – Ела – рекох на моичкия, – ела да ти пошепна нещо на ушенце.

    – Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... А па тя теб те е омагьосала, та кьорава ли съм да не виждам! – Проплака, взе да си скубе косите: – Туй не е вече моят син. Моя син... акъля му чавка изпила. Зачерни ма тоз моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.

    – А, ма – моля й се с добром, – остави сина на мира... – И го прихватям полечка изпод лакътя: – Слушай, мой човек, аз не съм веке онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли, че мога детенце да родя и шъ го писувам на твое име, на твойта фамилия туй дете. Щото ти шъ си му бащата?


    Мълчи, муси се, бърните си хапе. Да ги хапе! Да не съм го аз калесвала в село да дохадя, в Тодоровата къща, в мойто легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба. Дворът целият на фандъци стана.

    – Ле-ле-е-е... Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна таз чума църна? Отдека па баш назе уцели? Що сме ти, Боже, накривили, що сме ти сторили!

    Показвам се аз на балкона, косицата си оправям и бялата якичка:

    – Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до менека ли? Да бех чума, щеше ли мен той да залиби?... Нали тъй, бе – ръчкам го изотзаде, – ти мъж ли си, или какво? Айде, кажи им кога шъ ни е сватбата. – А той мълчи, преглъща ли-преглъща милият. – Чуйте ма бре, ей – дера се от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, па вий квото щете правете.

   
И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя рано сабахлен дигаме се от постеля в кметството да ходим. И като открехнах перденцето, и като попоглеждам навън, що да видя...

   
Онез осмината двора премели и подредили. И улицата отпреж подредили като за сватба. Майка му ми носи булчинската белоснежна премяна. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери бели едни лаченки обущенца с висок ток. И ми туриха сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време захванаха с пищови и чифтета да дънят. Къртят тавана тез ми ти мъже пощръклели с ей-таквиз сачми, като грахови зърна едри: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят хептен пощръклели:

  – У-дя-дя-я-я! Йеп-па-а-а! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповеда! На хаирлия да е! На хаирлия и на берекет!

  Всичко харно, та харно, само братовчедът Тодор дето се не яви на таз моя сватба. Бре-ей, сватба невидяна по нашия бедняшки край! Щото аз инак нийде никого си нямам. В неговата къща се запознах с туй шифьорче либаво; Тодор бе тоз, дето ми направи работата за шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми. Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби комшиите сбраха, тате се спомина поради офтика, Бог да го прости! Ни брат-ни сестрица край менека. Ама сега, кат ги народя пълна къща дечица, шъ го викна у дома тоз мой щур братовчед. И тъй шъ му река: "Ела, Тодоре! Ела ми, кучи сине!"

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 24 uni 2007 – edited 16 mar. 2017

Ars Poetica – ГИБЕЛТА НА ПОДВОДНИЦАТА

ГИБЕЛТА НА ПОДВОДНИЦАТА 


И свърши кислородът.
На дъното лежа.*
Изгубих ход и връзка.
Оплете ме лъжа.

Гори акумулаторът.
Стотонен пласт
над мен.
Торпедата ръждясват.
Пулсирам в тежък крен.

Наоколо мълчание.
У мене теч и хлад.
Не бива да остана.
Животът  просто ад.

Коварно перископът
стърчи във моя чест –
девето денонощие
от своите ни вест.

В скалите сам, приклещен,
задавен в кръв и пот.

Кръжи отгоре бесен
вражеският флот.

На дъното,
на дъното,
на дъното лежа.
Сега от мен зависи
дали ще издържа.

- - - - -

...Велик си, Океане,
с коварни дълбини
под веселата пяна
на миналите дни.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 15 mar. 2017
––––
http://spisanievip.com/ostankite-na-podvodnicata-k129/

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...