Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 14 януари 2019 г.

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (3.)

..Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... 


    Из Послание на ап. Павел до римляни, гл. I, ст. 30-32 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (3.)

    26.05.2000. 

  Не е толкова важно какво е казано; по-важно е как е било казано. В начина, не в думите, които лесно мамят, е Истината. "Господине, а пък те казаха, че аз лъжа!" – рече ми дребничката Илияна от моя V-е клас и ме гледа с широко открития си, все още детски поглед така, че буца ми заседна в гърлото, доплака ми се.    

      30.05.2000. 

  Обаждат се по домашния ми телефон вчера, понеделник, около 11,30 часа, два пъти звънят да ме канят да съм отидел в училището; дошли били от Регионалния инспекторат по образование, да разследват Случая Глория по жалбата на някоя си Емилия Бутова. Същата Бутова или Вутова пратила копие от жалбата си до г-н Министъра на Образованието. И разбира се, отидох. Къде ще ходя, та да не ида!

  Заварвам в шефския кабинет петима с делови физиономии: двама инспектори плюс трима от училищното ръководство. Канят ме да прочета жалбата, в която Бутова-Вутова настоява училищната директорка Игнатова да бъде наказана за... "бездушно отношение". Приложено виждам ксерокопие от две странички: "Книга за добро поведение в обществото" с нарисуваните красиво фразички на Глория и посвещението: "На Глория – с обич от V-е клас". Жалбата е подадена на 22 май от Бутова-Вутова, която се видяла с Илияна Заркова – уважавана служителка в местния Регионален инспекторат, като й представила нещата от своя гледна точка.  

  Колко ли сърцераздирателно ще да са представени нещата! Обръщам се към инспекторите: "И сте дошли специално за това!" (Никой от тези изискани дами и господа не си бе мръднал пръста преди три и половина години, когато ученик от моя VІІІ-б клас, 14-годишният Цанко Ечев издъхна, скачайки дрогиран от покрива на двайсететажния жилищен блок на улица Преспа 4, само на петдесетина метра срещу училищната сграда, а децата ни се зарибяваха от наркопласьори – добре издокарани господа с ланци и християнския кръст на врата, в луксозни машини, които паркираха привечер пред училището ни току преди да приключи занятия втората ни смяна ученици от горния курс. Писмото пратих тогава до общинската управа.)* "Да – казват, длъжни сме да проучим как стоят работите по Случая Глория и да излезем със становище. Все пак г-н Министърът е уведомен!"

  Донесох от учителската стая непроверения все още куп писмени съчинения на моите петокласници по темата "Защо човек трябва да бъде вежлив". Четоха ги с внимание и в пълна тишина. Само Заркова от време на време се възмущава: "Хм! Виж ти с какво ги заплашвала майката на Глория!" В последвалия разбор на писмените съчинения пак Заркова като рефрен дудне: "Аз да бях на мястото на тази майка, по същия начин бих реагирала". 

 След този весел разговор, в едно от междучасията педагогическият съветник и училищен психолог Йоана Георгиева в училищната библиотека ми подхвърля на висок глас, тъй че да я чуят повече колеги: "Хайде да не казвам кои са изкарвали децата отпред! Позицията ти е недостойна". Психоложката ме сравни със СС-командите през Втората световна война, когато нацистките части подкарвали под дулата на автоматите жени и деца, атакувайки иззад живия щит противника.

  Седнахме с напористия млад поет и колега по английски Гален Ганев да пием кафенце в кафенето срещу училището, видя записките ми по случая, преписани на пишещата ми машинка. Вдигна очи: "С всичко съм съгласен, ама не трябвало да записват гадостите на Глория. Тук си противоречиш цитираш апостол Павел, на злото да отвърнем с добро, а цитираните гадости на Глория не са знак за прошка. Като ще правиш добро, прави го докрай!"

  Казвам: Може и да си прав, очевидно не ставам за добрия самарянин. Помисли обаче какъв ще е иначе отговорът. Значи, ето маменце, натрихме им носовете на онези; подаръци ти поднасят, мазнят се. Момиченцето Глория кога ще се научи, че не е редно двайсетина хлапета да изкарва лъжци само за да излезе, че няма вина. Ай че детенце, видях го отдалеч два дена след случая, на самия празник 24 май –стърчи над другите, ячко, добре гледано, и доколкото разбирам от вперените в Глория очета, със самочувствие на господар и роден лидер.

 лъжни са, щом ще прощават твоите ученици, прошката да е докрай" – кротко се усмихва поетът. Май си прав, казвам, но не забравяй, живеем на Балканите. Канех се да река, но не му рекох: Опрощаваш ли докрай нечия злост, онзи там тръгва със самочувствие на победител. Фина е човешката душа. Ой, как ли ще да е подскочила майката на Глория от даровете! Да се смирим пред грандомана, а! Как би постъпил, апостоле Павле, бедни строителю на Христовата черква? Опитвам да си представя. Спрямо другите дръзки в пренебрежението, в наглостта, ала усетят ли, надушат ли укор, тези тънкообидни парвенюта, новобогаташи и разпоредители на нещата са с рефлексите на праведния фанатик** за да угоди на тщестлавието си, на егото си, готов е да разпердушини и попилее всеки, който не е съгласен с него.

  Училището не е само институция, но и храм. Ами ако по същия начин постъпят и родителите на моите ученици, какво ли би станало? Казах на двамата инспектори, повторих и потретих: грижата ми е да защитя не само учениците си, но колкото и странно да им се струва, да защитя и правото на Глория да бъде възпитавана в уважение към света, което е основа на същинското самоуважение.

  Че чуха – чуха ме, но дали разбраха?!

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 14 jan. 2019
–––
* Писмото писах като председател на учителската синдикална секция към КТ "Подкрепа", подписаха се доста колеги и от другия синдикат - СБУ към КНСБ. Когато отидох при тогавашния училищен шеф Иван Панайотов да се подпише и той, загледа ме с дълбок влажен поглед: "Виж сега какво, гледам, писал си се най-отгоре, ама от мен подпис не чакай, че там, където играят пари, човешкият живот нищо не значи; тук играят големи пари, тъй че не ме занимавай!"
** Оксиморон, стилистична словесна фигура: съчетание на взаимно изключващи се понятия. Не може хем праведен, хем фанатик; фанатизмът е злост срещу отсрещния, изключва праведността. Бел.м., tisss.

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (2.)

...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви. Те, ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат... 


    Из Послание на ап. Павел до римляни, гл. I, ст. 30-32 

СЛУЧАЯТ ГЛОРИЯ (2.)


    24.05.2000. 
    
   Моят личен празник. Станах, обръснах се в банята и докато не са се размърдали съседите, провесих от моето балконче четириметровия трикольор, направих си силно кафе, запалих първата за деня цигара и седнах да подредя ей тези записки. Чудо голямо, ще каже някой. 
Толкова е свежо наоколо, че дори да не бе празнично утро, за мен пак е празник: то са ми най-хубавите минути от денонощието. Малък дар ли е изгревът на един ден! Че то си е цяло чудо. Подир час някой веселяк ще издуе до дупка чалгаджийска музика, ще заръмжат автомобилните двигатели, ще заехти просторът, ще се разбръмчат познатите звуци от свадлива реч цялата магия ще се разлети на късове. Спра ли да се възхищавам и любопитствам, да се изненадвам от света и човеците, за мен животът ще свърши.

  Празник е и за да си спомня за баща ми дърводелеца-мебелист Кирил. По неговия си мълчалив начин той ми внуши радостта да се трудиш и в работата, в движението да си щастлив, винаги открит за доброто и любовта в най-широк смисъл. Скромността е знакът му. Той е всичко онова, което с кротката усмивка на доверчив наивник отрича злобата на платените глашатаи на уж-демокрацията. Ще пална свещица и в твоя чест, татко мой, да се свети името ти на простосмъртен, който лежи под троскота в пловдивското общинско гробище. 

  Българите страдаме, защото престанахме да ценим нравствеността. Ценим идиота шут, че се гаври с всичко, освен с покровителите си. Чалката, въртенето на задник, люшкането на преливаща женска плът, мяукащите женствени вопли, сякаш призиви за любов. Ценим т.нар. бизнес-дама някоя си затова че успяла да измами ен-брой наивници мъже. Бесове плъпнали по улици и площади, алчността управлява държават, а нравственото се усамотило на островче сред море от душевна помия. Реша ви да повярвам някому, с всичката си строгост пред мен се изправя въпросът как да му имам доверие на този хубав човек, като се възкачил върху рамена на крадци, наглеци, лицемери, егоисти, предатели? Защо ни един от големите престъпници ето, толкова години демокрация, не е наказан, косъм не му е паднал от главата?

  За хората на властта говоря и за техните мекерета, които и по време на соца си бяха мекерета и доносници на политическата полиция, т.нар. Шести отдел на Държавна сигурност. А силно желая да са това, за което ни се представят. Но защо ми напомнят фразичка на Петър Кошутански, някогашен главен редактор на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра": Началник ли е, значи е правил компромиси със съвестта.

  "Нищо не напомня на милосърдието повече от алчността, ала и нищо не е по-различно" - Блез Паскал*. Според Блез Паскал, когато тълкува Светото писание, сюжетът на Библията е фокусиран върху тези две - милосърдие и алчност. И по този повод иде ми на ум случай и от мои си наблюдения. Една от даскалиците събрала пари от учениците си в класа и купила като дар за училището пластмасови сандъчета, посяла цветя. Харно, но някой изровил две от двайсетте й коренчета; и какво следва... Дарителката обикаля четирите етажа на училищната сграда и надълто и нашироко разказва с какъв мерак, с каква грижа събрала парите, как избрала и купила сандъчетата, китките с колко любов сяла. Вопли, вайкане на висок глас изпълват местата, дето сядаме учителите за десетина минути да поотдъхнем, да разтоварим напрежението от работата в клас.

  Естествено съчувстваме й. Но хленчовете продължаватвече повече от седмица, а историята се преразказва, допълнена със съмнения към този и онзи. Може от циганките чистачки някоя да е харесава цветята. Няма да е циганка, гъгне дарителката. Може да е дело на недооценен момък; пръстта е заравнена, не личи къде било коренчето, дете това няма да го направи! Тогава – казват – колега ще да е злосторникът. И многострадална Геновева артистично въздъхва: И аз тъй мисля. Някой "мил приятел" от колегите. Снощи пак цяла нощ не съм мигнала.

  Историйката – мижава като учителско самочувствие, но внезапно ме жегва: "Защо ли е било това дарение, дали вайкането на висок глас не е алчност по смисъла, както го тълкува Блез Паскал, размишлявайки върху пасаж от Библията?

  Следва 
Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited 14 jan. 2019
___
* Блез Паскал (1623-1662), френски математик, физик, теософ, теолог и писател, автор на сентенции, бел.м., tisss.