Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 27 февруари 2019 г.

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (4.)

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (4.)

      
  Млади, изпълнени с копнеж и надежди за бъдещето. В онези най-гладни години, в т.нар. купонни времена, когато левът се обезценил, главоломно, чичо ми Насо обикаля селата около Пловдив и ремонтира шевни машини. Селяните му плащали с произведените от тях сирене, мляко, масло, яйца, мед, боб, ориз и пр., та у дома често се бъбреше колко предприемчив бил в онези години този мой чичо, третият от братята Бояджиеви.

  Питал съм ги за
що помежду си братята го наричат Насо Гащара, и татко ми рече: "Защото гащите му все до под кръста свлечени бяха, та затова". Първите двама: Димитър (1909) и Дончо (1910), все били заедно в игрите, четвъртият и петият: Стефан (1920) и Кирил (1922), и те така. Само третия Атанас (1912) с никого от братята брашно не мелел, че от дете си бил Насо Гащара своенравен. Веднъж, като ни бе дошъл на гости (живеехме вече в собствен дом срещу черквата в Мараша), като се нахрани, посъбра с длан трохите от масата, метна ги в уста и както грееше сит и доволен, рече: "Ей, Киньо, ама па на Олу-дере (местност в тяхното някогашно Харманли, дето батковците храбро се бухали в дълбокия вир от надвисналите над реката клонести каваци, а петият между тях щапуркал из плиткото) посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)... Помниш ли, а! Помниш ли!"*

Местността Олу-дере край Харманли

  Пред очите ми е блестящият от никел, цвят сив металик и тъмночервено мотоциклет, бижу на австрийската фирма "Пух", с който мотоциклет чичо ми Насо се отнасяше едва ли не любовно. Катастрофирал и лежал три дни в кома, а не съм сигурен от катастрофата ли (ударил се в дървена тараба заради пресякла пътя му бременна жена) или от побои в Полицията преди Девети и в Милицията подир Девети (септ. 1944 г.) до края си остана, дето има дума, не баш с ума си. Присмиваха му се зад гърба братята му Митко, Течо и баща ми заради донкихотовските му грандиозни планове: "Хайде-е, пак завъртяха перки Насовите огнени мелници!"

Харманли, 1956 г. Дончо (вдясно) на градския плаж. 

  Сред четиримата, без онзи, когото не съм срещал приживе (единствен от петимата не напуснал родния Харманли, вторият, роденият през 1910 или 1911 г. Дончо, музиканта, волно пиле – женил се, родили му се две дечица, развел се, пак се оженил, после пак се развел, трети път се оженил, родил му се син, когото кръстил на баща си, последният от Гьоргевците в рода ни, докато най-подир от потрес, че се изтърколил от жп-платформата най-големият му тъпан, така скъпият му на сърце тъпан, дотам се притеснил, че от притеснение скоропостижно се споминал), Насо Гащара ще да е бил най-буен, най-изпълнен с енергия за живот и подвизи.

  Живееше някога чичо ми Атанас със семейството си и с други наематели на пъпа на Пловдив, на втория етаж в занемарена сграда с открита тераса над улица "Шести септември", срещу входа на местния Районен съд, току залепена за разкошната Аптека Марица, онази култова за архитектурното наследство сграда с орнаментите, фризовете, нишите с бюстове и статуи на древноелински богове и лечители, която кой ги знае от какъв зор и за какъв дявол общинарите превърнаха в руини, само за да вдигнат на това място скучен до смърт седеметажен жилищен блок. А ето нещо, което тези дни научавам от братовчед ми Гогата, син на Гащара… Разлютен на една от съседките, буйният му баща я метнал като чувал картофи от терасата долу на тротоара. Дошлите да го озаптят петима милиционери подгонил с парче водопроводна тръба. Вместо да подвият опашка обаче, връщат се онези ми ти докачливи хора на властта, ама този път въоръжени до зъби, и тойим се предал. 

  Трудно е да си представя нормален човек в годините
тъкмо подир едва-що оттеклата се кръв от кланицата на Народния съд да си позволи такава нечувана дързост. "Истина е, настоява братовчедът, но кога най-после ни пуснаха с мама
на свиждане, не можахме да го познаем, предните му зъби изкъртени, потрошен, подпухнал, кървав, син-посинял". И ми минава през ум, дали Стефан (Течо), четвъртият брат, дето се калесал на Новата власт да служи, не отървал буйния си брат от куршума? Наистина, трошили му кокалите на Насо Гащара, здравето му взели, акъла може би му взели или по-скоро затвърдили вродения у него инат, ала все пак жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Народната власт.

  Помня бащини лакърдии, в които е вплетена като че оназ атмосфера, която почти физически усещам да витае между харманлийския бирник и синовете му. Като обявих, че смятам да се женя за моме от Добруджа, баща ми, когото следях с очи на орел в онзи момент, нищо не ми рече, само изсумтя към майка ми пазарджиклийката: "Дяд Гьоргище! На онзи край на България какво ли се е разпищолил?"

  Чешит беше Насо Гащара. Чувал съм ги независимо един от друг как се заричат двамата с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тая държава няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот за нищо на света не ще стана, че съм роден да съм на мен и на имота си сайбия (стопанин). И наистина, до края на живота си тези двама мои кръвни родственици не зарязаха великата своя мечта да си имат работилница, където на себе си и на майсторлъка си в занаята всеки сам да си е господар.

  Неуморим мухабетчия, току се яви изневиделица у дома изпосталял, чак ушите му светят от глад, но в изрядно изгладен костюм и риза от най-скъп плат, с вратовръзка, лъснат-бръснат, вони на селска бръснарница, демек, на евтин одеколон, обаче с кецове. Сваля си кецовете в антренцето и вече там така смърди, че въздуха с нож да го режеш. И чорапите тоже смърдят, след него струя на одеколон и непрани чорапи се носи. Чистофайник инак, все пърхот, трохи, косми и конци от реверите и ръкавите си почиства. 5-6-годишно хлапе, криех се зад гардероба, само като чуех от външната врата на двора, че иде; плашеше ме неистовата му любвеобилност. Като съм се родил, чичо ми Насо внесъл на мое име в банката 20 хил. лева някогашни, които през 1970 г. вече ми бяха донесли приход цифром и словом 8 (осем) лева Живкови. .

  Гимназист, шампион сред юношите каякари на Армейски спортен клуб "Ботев", вървя си за тренировка към старата Гребна база и го виждам този мой страховит роднина, преметнал през рамо две торби с ябълки капушки, в лявата ръка чанта – и тя с капушки пълна, бъбри сладко-сладко милият с войничетата от някогашния десантен полк в района на по-късно построената Братска могила, раздава им ябълките, сбирани покрай пътя и из къра. Божи човек. Такъв си остава Насо в паметта ми на негов племенник. Две или три години го държат в психиатрична клиника, да не го опандизят при криминалните и цигани апаши; за него това било концлагер нейде в Югоизточна България за непремерени приказки срещу властта.

  В
зелена дървена барачка на хълма над психиатричната комуна живял сам-самичък; събирали се лагеристите при него да им посвири на китара, да им попее, да им разправи за вечните си грандиозни планове и проекти. Откриват го, няколко дни след като издъхнал. Десетина години, може би и повече да са, най-близките му тук в Пловдив – дъщеря, син, три внучки, и досега не знаят, пък и не се интересуват къде е трупът му заровен. Текста "По траверсите" посветих на този изключителен образ от бащиния ми род, третия между харманлийските петима сина на баба ми Господинка и дядо ми Георги Бояджиев. Бил съм бая наивен. Дето има една дума, белята със свещ съм си търсел, кога съм отнесъл това стихотворение в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас"; и завеждащият литературния им отдел поетът Александър Бандеров** взе, че го пусна за печат, барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било, да е било през 1978 или 1979 г. И на този вестник папките от онези години вероятно се пазят в местния пловдивски храм на науката, изкуството и пр. За Библиотека "Иван Вазов" говоря.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 
Като са ми се дразнели за нещо си, баща ми и майка ми току повтаряха: "Син да
му беше на Насо Гащара, нямаше тъй да му мязаш". Затова ми е и по-специално отношението към този чешит, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

                 По-горе билото, майстори! Иде женихът –
                          Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.
*** 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тази черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам – моят чичо се завръща.

                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...

                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на своите врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:


                    – Хей!
                          Каквото и да става,
                    не виждаш по-красив,
                    по-горд от него
                    и по-достоен в целия ви род!

    Следва

Plovdiv, 19 maj 2008 edited by 28 fev. 2019

Илюстрации:
1941 г. Атанас с жена си Катерина от Устово (горе);
- Пролетта на 1978 г. край Марица в Пловдив (долу).
___
* Посраните Кинюви гащи спомена в избата на улица Ниш и най-големият от братята чичо ми Митко със същия лаф. Явно, за тях тези гащи бяха нещо като историческа реликва.
Ал. Бандеров (1933-2007), вж. http://hermesbooks.com/avtori/aleksand-r-banderov.html
** Сафо (630-580 пр.Хр.), "Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100. Бел.м.,tisss.

СТУДЕНО

СТУДЕНО

Не ти ли е студено? По-топло е навън. 
Че си дошла при мен, е само глупав сън. 

Две чаши с вино пълни на масата стоят 
и ти посягаш мълком към къшея чер хляб. 

Животът ни какво е без щипка нежна сол – 
наздраве, скъпа моя, със чаша алкохол! 

Тук някаква си в черно забулена жена 
дошла ми беше вчера неканена, сама. 

Косата й, с която душите ни коси, 
остави пред вратата, на гвоздея виси. 

В кутията с цигари остана ми една – 
животът ни обгаря в златиста светлина.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 mar. 2011 – edited by 27 fev. 2019