По нрав повече сме предразположени (или повлияни) като че от духовното, каквото подсказват и поговорките ни "Кратуната му строши, хатъра му недей!", "На гол тумбак чифте пищови", "Гладни лягат, курназ стават" – все пищни и смехотворни изражения на нашето залягане над онова невидимо, което идва от вътрешната ни независимост спрямо каквито и да било задръжки, ограничения, правила. Кажи му на българина да не минава отнейде си, понеже е опасно или забранено, и той ще прецапа точно оттам! Ако някой наруши закона, първата ни мисъл е: Бре-ей, че храбрец! И това незачитане на нормата, този краен индивидуализъм вероятно се коренят нейде там, в мъглата на далечното – пък защо не и на близкото, минало, когато за да оцелее, този човек е бил длъжен да се вслушва единствено в своя личен инстинкт за самосъхранение. Никога никой властник у нас не се е грижил за него; властта го изнудва по най-зъл начин, все му е натискала лицето в калта и му е гърмяла в ушите: Ти си роб, ти си добитък, ти си презиран, именно защото си българин! А щом малко от малко се е замогвал, спускали се отгоре му като вълци да го бастисат и съблекат, да съдерат и кожата му от гърба.
Затова и българинът – колкото и доверчив да е! – знае, законите се правят от онези, които желаят просто да те ограбят, но не да ти бъдат в услуга. Огледайте изтеклите в небитието дотук сто – сто и двайсет години и си отговорете сами: имаме ли едно цяло десетилетие точно Българската държавна администрация да не е била най-жестокият душманин за простосмъртния българин и стопанин, та именно тя да не му е връзвала ръцете и нозете, залъците му да не е брояла или пресмятала, че да му остави колкото да не пукне от глад?! Дали това ще е ангария или непосилни данъци и лихви, дали ще е слугуване или поставяне на националния Български интерес в услуга на чужденци, нашият човек поглежда с подозрение и скрита съпротива към духовните натрапници. Значи, без да сме кой знае колко ревниви към Източното православие като житейска философия, усвоили сме, по-скоро приспособили сме Вярата към Бога в увереност, че Богът е вътре в нас и следователно "Господ е българин", т.е. – не в законите, не в правилата, а именно у всекиго от нас. Или го имаш, или го нямаш, чиста работа!
Ама пък напоследък, чувам, тази фраза, произнесена за пръв път от един футболен коментатор, една гумена кратуна (Николай Колев-Мичмана... с всичкото уважение към личността му), с не по-малка увереност я ритмуват и по комшийските дворове. И ехти над Полуострова ни нестройният хор на балканджиите: "Господ е сърбин!", "Господ е македонец!", "Господ е румънец!", "Господ е грък!", "Господ е албанец!" Понеже тук – на Балканите, открай време се е живяло в мизерия и открай време т.нар. Велики сили са играли своя дяволски кървав покер за наша сметка и на наш гръб, какво му остава на нашия човек освен да се изскубва из материалната своя нищета като онзи дяволит немски барон Мюнхаузен, изтеглил се за косите си барабар с коня си от тресавището!
Протестантството – един от трите кита, върху които се основава духовният живот у янките, учи вярващия да се стреми към материално изражение на успехите. "Като си умен, защо си беден?!" – реторично възклицава янкито. Върви му обяснявай, ако си нямаш работа, че може да си бедняк, именно защото си умен – т.е. човек, който живее мъдро, уравновесено и не ламти за повече, отколкото му е нужно да е щастлив.
За средностатистическия западен гражданин случващото се в този занемарен ъгъл на Европа вероятно изглежда както Света отвъд огледалото на Алиса, където всичко положително е с краката нагоре и печели успехи единствено нравствено осакатеното, отрицанието на уравновесения живот, изречено с едничка наша кодова дума "напук". На възможността да си пожелае нещо належащо шопът отвръща с идиотщина, която противоречи на всякаква житейска логика: "Я не сакам мен да ми е харно, сакам да му умре на Вуте магарето!" Погледнато откъм висините на Космоса***, възможно ли е да е прав чешитът му с чешит?! Нали материалното е тленно, според Иисус! И ми иде на ум огромен надпис с четка-баданарка върху зида срещу някогашния студентски стол на софийския Висш машинно-електротехнически институт в непонятната за днешното поколение българчета паметна 1968 година и вероятно наплескан от изгладнял чешит с празен тумбак: "Ах ти, льош-льош капитализъм, колко вкусно и сладко гниеш!"
И така, Форд срещу Левски или Рокфелер срещу бай ни Петко Рачов. Вторите двама умират, създали каквото могат, известни, на възраст, когато най-активните години са загърбени: първият – в разточително охолство, яко уважаван като един от бащите на Американската нация (и меценат, и мъдрец); другият, наш Петко от Велико Търново – "гладен, жаден, бос и гол", и както сам го кара на поплак: и поради что?! – понеже "с идеали все боравех", "все за другите залягах", е па най-подире – "зинах, та проклех"... Сигурен съм, че, ако на янкито, пък и на когото и да било западняк, посочите личната "кариера" на многострадалний бай Петко, то онзи ще ви изгледа с любопитство; ами че според манталитета му на западняк, засукал от люлката си основните постулати на религиозната версия, заложена от протестантството или от католицизма, тези свидни наши родни светци са дълбоко неслучили в личния си бизнес завалии и несретници.
Ай сега поставете свидните за всяко българско сърце сметки (в грошове) за конци и игла (поради съдраното му сетре) или за бозата похарчена народна пара от Апостола Левски, поставете тези отчайващи грошове, викам, до астрономичните числа долари, хамерикански долари от личната банкова сметка на което и да било естрадно, модно или спортно идолче и... И какво ще открием, драги сънароднико свиден?! Че в нашите представи народната трагическа участ изковала с големи ръждиви криви гвоздеи: че в Българско да си богат означава да си хайдук, вагабонтин, мошеник, означава, че си нарушавал подло Десетте божи заповеди вкупом или поне една-едничка от тях, онази първата, която гласи: "Да си нямаш други богове освен Мене" (освен Съвестта), както повелява Иисус.
Получава се отново някакъв парадокс – без да е фанатично, т.е. слепешката предан на християнството, нашият беден човек е повече духовен от онези, на които днес като че ли завижда заради така скъпите им материални придобивки и прищевки. Тогава от какъв зор да се префасонираме по чуждия тертип! Ами не е ли и това "криворазбрана цивилизация", не е ли удушаване на онова традиционно наше духовно ядро, бягство от самите ни корени: не-е-е, не религиозните, а нравствените ни корени по традиция?! Та вътре в себе си българското ни общество би следвало пак да изкове съвременния – българския ни, модел на Успеха. Тази задачка иска подходящи учители и образци от историческото ни минало и настояще. Всеки случай, не перекендета с девиза "Велика България!", не полуграмотни министри или позамогнали се бандюги – и не защото са противни и около тях смърди на леш, ама па кресливото ято кукери е нещо случайно и периферно; затова точно днес са ни нужни не актьори, играещи си на привързаност към Отечеството, а кръвно свързани с Българската ни участ нови стопани с морал.
.jpg)
.jpg)
